Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Крайно време е Румен Радев да си ходи. 
На село или в Сибир, или където ще, но да се маха от българското президентство, защото за мандат и половина оцапа не само лицето на институцията, а и лицата на всички българи по начин, по който никой друг политик не си е позволявал досега да ги цапа. 
Ако някой се чуди какви пък чак толкова са греховете на Радев - много са, но няма да изброявам всички, само ще обобщя базисния проблем - българските национални интереси и интересите на Румен Радев съществуват в две различни вселени, дори не паралелни. Затова той – щях да кажа „води“, не, не води, а 

тласка - страната в лоша посока

 Не в грешна, в лоша. Дори отвратителна.
За да сме съвсем наясно - глобално погледнато, реалният български национален интерес изисква максимална интеграция на България в ЕС и НАТО. 
Това е единственият начин, по който ние можем не само да преодолеем видимото си икономическо и обществено изоставане от другите европейски народи, а евентуално да преодолеем и отвратителния си байганьовски манталитет, като постепенно станем по-свободни, по-умни, по-човечни, по-усмихнати, по-спокойни. 
Дори ще прескоча неписаната граница на политическото мълчание по темата, като кажа, че нашият интерес изисква не хлабава европейска конфедерация, а силна федерация, тоест - колкото може повече централизация на самия ЕС, колкото може повече ние „да се разтворим“ в Европа. 
Страни като Полша, Унгария или Чехия може да нямат нужда от това, на тях и сегашната централизация понякога им идва много. Но нас, българите, както изглежда, някой трябва да ни хване здраво за ръчичка и да ни води като слепец в правилната посока, докато свикнем да се движим нататък. 
В този смисъл, пълна лъжа са руските пропагандни внушения, че някой от Брюксел или Вашингтон управлява България и постоянно ни натиска да правим не онова, което искаме, а онова, което те искат. Напротив, ЕС и НАТО са твърде деликатни и, от моя гледна точка – за съжаление, не си позволяват да прилага по-сериозни мерки, за да ни вкарат в правия път. И да ни държат там, де, щото ние винаги сме готови да кривнем из сокаците. 

Интересът на Румен Радев е точно обратен на дълбоката европейска интеграция на България, затова той не само говори неща, които противоречат на българския интерес, но и реално дърпа страната назад и надолу.
Ама искаме да влезем в Шенген. Абе искаме, ама не съвсем. Щото ако наистина искахме, досега щяхме да сме влезли. И през последните две години, откак управлява директно под маската на служебните си правителства, Радев е един от основните, 

преки или косвени, виновници за стопирането на движението ни към Шенген

Само това да беше проблемът, пак трябваше да си ходи – ама не си ходи!

Да, искали сме били да влезем в Еврозоната. Ами – не, не щем. И то не заради такива като Рубльов, които събират помощи в евро, за да подкрепят подписката си срещу еврото, а заради такива „истински патриоти“ като Радев. Влизането в Еврозоната означава не само облекчаване на търговията и пряко подобряване на икономическото развитие на България, но и до голяма степен край на удобните за задкулисието практики - пране на мръсни пари, печалби от контрабанда и продажби на забранени стоки, такива ми ти дела, които сегашното задкулисие наследи пряко от бившето задкулисие на комунистическата Държавна сигурност. 
Влизането в Еврозоната, както и в Шенген, значи също допълнително откъсване на България от руската орбита – нещо, което Москва не иска да допусне, а българските продажни русофилски кръгове, колкото и понякога активно да се драчат един с друг, като цяло дори не искат да си помислят подобно развитие.  

Е, как задкулисието ще допусне да му се случат такива лоши работи? И то съответно използва Радев като инструмент, за да забави процесите на задълбочена европейска интеграция максимално или изобщо да ги спре. Да, Радев от доста време е единствената практически работеща власт в страната и само той може да го стори. 
От своя страна пък Радев използва задкулисието, за да държи българската политика и цялото българско общество в атомизирано състояние – без адекватни политически партии и нормален политически процес, без основни институции като Парламент и редовно правителство. Това е хаос, но хаос, увенчан със самия него на президентския трон. 

Не разбирам хората, които не разбират, че Румен Радев е основният проблем на България вече от доста време. Не е Бойко Борисов, Борисов беше, Борисов е вече отдавна извън властта, Борисов е минало,  макар че той самият още не си дава сметка за това. И макар че някои още продължават да пищят: Борисов това, Борисов онова. 
И по този повод ще ви кажа, граждани, една истинска история. По време на Втората световна война шведската писателка Астрид Линдгрен работи в отдела за цензуриране на писмата. И там, далеч преди да стане публично известно, тя научава за ужасите на концлагерите и е разтърсена. Но все пак пише: „Ако наистина трябва да избирам между двамата диктатори, предпочитам цял живот да слушам „Лили Марлен“, отколкото да чувам как сталинските пълчища маршируват по улиците“.
Това е история отпреди времето на тъй наречената „политическа коректност“, ако сега някой си позволи да каже, че Сталин, съответно – Путин, е по-лош от Хитлер, бива заклеймен от всички левичарско-русофилски кръгове, а Фейсбук направо го изтрива като враг.   
Но дадох примера заради друго. За да кажа, че аз не понасям и никога не съм понасял политиката нито на Борисов, нито на Радев, но ако трябва принудително да избирам между двамата, бих избрал Борисов. Да, те и двамата са някакви недостатъчно умни и политически абсолютно неопитни хорица, оказали се по една или друга случайност или приумица на Съдбата, на върха на държавното управление. 
И двамата обаче имат някои забележителни качества. Имат например /анти/ морална гъвкавост, която им позволява да обяснят и дори да оправдаят, поне в собствените си очи, сътворените от самите тях управленски безобразия. Имат силна андрешковска способност да защитават собствения си интерес и да го реализират в подходящия момент с всички подръчни средства, независимо, че после нещата може да станат по-лоши. За другите. Имат удивителната способност да се вкопчват във властта и да я упражняват до край, сякаш са чели „Принцът“ на Макиавели, без да са го чели. Доста еднакви са.
Разликата е, че Борисов все пак притежава някакво, макар ужасно, чувство за хумор, докато Радев на мястото, отредено от природата за съсъд на чувството за хумор, притежава само нещо ужасно. 
Имам предвид – ужасно като последствия за всички нас, българите. Например защото до последната секунда не беше ясно дали Румен Радев е поканен за срещата на 9 лидери от Източна Европа с Байдън във Варшава. Помним как предшественикът му Георги Първанов бе практически изцяло изолиран от съюзниците ни и как това бе проблем не за него лично, а за България. Та изглежда сме на път и Радев 

да бъде пъхнат в кьошето на свободния свят 

заради позицията си по повод руската агресия в Украйна и призивите му Киев да се предаде на руснаците. Това не са позиции на България, но той ги представя като такива. И хората отвън така възприемат нещата – нали ние сами сме си избрали този президент, даже втори път. А и не сме го изритали от поста след многото щети, които нанесе на страната. 

Ето как стигнахме и до втория важен въпрос – не само дали и защо Радев трябва да си ходи, но как.
Опциите са три – улична метла, импийчмънт и подаване на оставка. Третото отпада по презумпция – хора като него никога не намират в себе си морал, за да подадат оставка, дори ако са независими. А когато са зависими пък – не могат да предадат господарите си, като изоставят поста, на който са назначени и захвърлят черните си дела недовършени.
 
Първата опция – улична метла да измете Радев от президентството, би била най-доброто и демократично средство за справяне с проблема, но и това няма да стане. Както знаем, българското гражданско общество, доколкото го имаше в първите години след „избухването на демокрацията“, отдавна вече се стопи в небитието. Няма кой да излезе да протестира активно пред президентството, няма кой да замеря сградата с домати и картофи, няма кой да направи денонощен флаш моб или гладна стачка с искане Радев да се маха. 
Да, онези, дето преди две години му целуваха ръка, сега са ужасени, но полза няма – машината е задвижена и ни управлява един не просто некадърен президент, но и президент, който използва буквата на Конституцията, за да наруши тотално духа на същата тази Конституция.
Третата опция е партиите най-после да разберат на какво ги обрича политическата игра на президента, да се стреснат и да намерят в себе си сили, за 

да сътрудничат и да стигнат до импийчмънт
 
Мога да се обзаложа обаче, че и това няма да се случи. Въпреки гръмките изявления на Кирил Петков, че коалицията ПП – ДБ ще има над 130 депутати, това няма как да стане. А и да има как, те пак трябва да търсят още партньори, защото доста повече подкрепа трябва, за да успее процедурата по законово отстраняване на Радев. А изобщо не съм сигурен, че в ПП и ДБ има политическа воля както за неговото махане, така и за търсене на партньори изобщо. 
С други думи, граждани, каквото и да ни струва това в политически и морален план, ще трябва вероятно още известно време – до края на втория мандат - да търпим неприятната воня на президентската камила, вързана на „Дондуков“ 2. Лошата новина е, че търпим тази воня не докато ние яздим камилата, а докато тя язди нас.