Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Голямо квакане, голямо мрънкане, големи кандърми и накрая – голям праз! Първият мандат това, вторият – онова, третият - еди какво си…..А после избори и 

старата песен на нов глас

Едните подкрепят световната революция в българската политика, но само ако стартира от Каспичан. Другите скромно искат само местна революция, обаче извършена задължително от честни хора като тях. Третите подкрепят финансова революция и строг контрол върху управлението на Солунската митница, но само по времето, когато я управлява някой друг, не те самите. А четвъртите не казват какво подкрепят, защото всъщност не знаят какво подкрепят - докато накрая се оказва, че подкрепят точно онова, което изобщо не е за подкрепяне. 

Малко взе да ми писва, граждани, от

 селски номера
 
Всички сегашни уж политици викат – искаме правителство и работещ Парламент, без тях сме загинали не само ние лично, но и вие, цяла България, нападната от проблеми, дето не могат да се решат без правителство и работещ Парламент. Затова като вземем мандата, ще работим усилено и сговорчиво, ще предложим диалог, ще формулираме гениални приоритети, около които истинското реформаторско мнозинство ще може да се обедини и да избие рибата. 
А после никой не избива рибата поради няколко важни причини. 
Първо, защото всички сегашни политици наистина са „уж политици“. Те не могат да работят усилено, защото веднага ще ги заболи кръстът. Не могат да работят и сговорчиво, защото смятат, че сговорчивостта в политиката е измислена от и за глупаците. 
Второ, защото тяхната представа за диалог е като във великия филм за Ботьов - двама души, които гледат в различни посоки и подхвърлят реплики, които нямат нищо общо помежду си. 
Трето, представата им за истински приоритет е свързана с

комисиона, далавера, печалба, кинти, кяр, 

нещо в джобчето, врабче в ръката или както искате го кажете. А в това няма и не може да има нищо гениално, напротив, толкова е елементарно, че чак боли като го гледаш на живо. 
И четвърто – в страната няма „истинско реформаторско мнозинство“, така че как то ще се обедини. 
Не виждам реформаторски настроено мнозинство в ГЕРБ, вика онзи ден Владислав Панев от ДБ. И аз не виждам. Обаче аз и в ДБ не виждам реформаторско мнозинство, а той очевидно вижда, за да говори така поучително. 
Така че е добре първо да уточни Панев по какви критерии различава реформаторско от нереформаторско мнозинство. И второ – да каже кой го е назначил за главен съдия по реформаторските мнозинства в България. Защото иначе цялата работа остава в сферата на празните дрънканици.
Десислава Атанасова от ГЕРБ пък откровеничи – ГЕРБ няма да подкрепи правителство на ДБ, ако в него участва и ПП. А ДПС може ли да участва? Или БСП? Пак опираме до там – какви са критериите, по които партиите си избират партньорите в българската политика. 

После, „ново 20“ – Христо Иванов заговори за създаване на „технически“ кабинет, като противоречията се „поставят в скоби“, а пред скобите да се постигне разбирателство по 5 приоритета – Шенген, Еврозоната, съдебната реформа, Плана за възстановяване и модернизация на българската армия. 
Тези 5 точки изглеждат малко по-конкретни от онези 4 на ПП, но за сметка на това са хаотична смес от текущи и стратегически цели. 
По Шенген, Еврозоната и Плана за възстановяване няма какво да се обединяваме, тези неща са толкова еднозначно необходими на България, че всеки мислещ и нормален човек отдавна вече би трябвало да е обединен около тях. 
Реформа на правосъдната система – да, това правилно е сред основните политически цели, но имам две съображения по темата. Първо, тя трябва да е съпроводена и от реформа в правоохранителната система, тоест, в МВР и специалните служби – иначе страната ще продължи да върви на куц крак. И второ – за истинска такава реформа трябва да се бръкне дълбоко в Конституцията, а не е ясно откъде ще се вземе подкрепата за това.  
Армейската модернизация също е важна, но тя включва задълбочаване на интеграцията ни с НАТО и не просто още малко откъсване от Русия, а

 истинско скъсване с Москва

 Е? Да питам или да не питам как ще стане това, след като политиците ни са затънали до гуша ако не в готовност да сътрудничат с Русия, то в страхове какво ще каже Русия, ако ние направим еди какво си. 
Нито един български политик в момента от парламентарно представените партии не е готов като Стамболов да каже – Русия да си дрънка каквото ще, ние ще си правим, каквото нам е изгодно.     
На всичкото отгоре, погледнато по от високо, имам чувството, че говорим за някакъв „нероден Петко“, тоест, за напълно безсмислено дърлене. Защото - да преценим реално какви са шансовете другарят Румен Радев да даде третия мандат точно на ДБ, та вече започнаха големите сметки и разпределяне на куклите и парцалите. 
Някои викат - ще го даде, защото това е национално отговорното поведение, само така може страната да има работещ кабинет и да поеме въздух. 
Наивници! Той ако президентът Румен Радев беше национално отговорен политик, ако действително искаше страната да има правителство и да диша въздух, нямаше да играе игричките в полза на Русия, които играе в момента. И нямаше отстрани да се наслаждава на пълното безсилие на политиците и кашата в политиката. 
Така че според мен той няма да даде мандата на ДБ.
Но добре, де, да си представим все пак, че го даде – с кого ДБ ще си партнира? С ГЕРБ, както разбрахме – няма, защото те не са реформаторски настроени. С ПП – да, биха могли, но вече се видя при втория мандат, че комбинацията само от ДБ и ПП не работи. С ПП и БСП? Пак не става – не само заради недостига на депутатски бройки, а и защото демократите и комунистите най-после схванаха, че са в два различни лагера, условно казано - на войнолюбците и миролюбците. 
Ха-ха! Но в случая се смея на това, че „най-после“ го разбраха, не на нещо друго. 
Ако на ДБ за всеки правилен извод им трябва толкова политическо време, колкото похарчиха сега, за да разберат, че с комунист, дори в рокля, не бива да се прегръщаш и целуваш, то жална ни майка, ако тези хора хванат да ни управляват. 
Добре, а какво да мислим за комбинацията на ДБ с ПП и ДПС? Ами не става. Отвътре не става и отвън не става. 
С „Възраждане“ също не става, а да кажа на Христо Иванов отсега, че с БВ на Стефан Янев става, но става още по-малко, отколкото с всички останали. Тия като политическа позиция са ситуирани точно между БСП и „Възраждане“, като политическо мислене - в началната епоха на българските неандерталци, а като политически принципи – в епохата на съветските динозаври.   
Чисто теоретично - на кого тогава президентът може да даде третия мандат, за да се случи най-после нещо по-различно от нови избори? 
И чисто теоретично, и чисто практически – 

няма на кого
 
Добре, на кого тогава изобщо ще даде мандата, което, така или иначе е длъжен да направи? 
Някои казват – на БСП, като продължение на войната му с Корнелия Нинова, защото тя стяга конгрес. 
Много умна мисъл, толкова, че не разбирам логиката в нея. Аз поне доколкото знам от опит, когато видят пред себе си моркова на властта, комунистите зацепват погледа в една точка и така се сплотяват, че започват да пращят. Тоест, да се даде мандата на БСП според мен би било добре за Нинова, не зле. Но може и да греша. 
Обаче има и въпрос – защо бе вкаран в Парламента Стефан Янев, ако не като патерица на Румен Радев, на която той да се опре в такива моменти. А и Янев е „ново“ лице в политиката, с „чисти“ ръце, говори за разбирателство и постоянно изразява готовност да служи. Да, нали негова беше безсмъртната идея да бъде сътворено правителство, начело с всички парламентарно представени партии. Така де, с участието на всички…..
Какъв внезапен проблясък, какъв творчески порив, каква жертвоготовност – да дадеш мандата си на всички останали. 
Голяма простотия, няма що! Ще ми се да кажа на себе си – я стига кретенизми, но не мога, длъжен съм да кажа друго – че според мен третият мандат най-вероятно ще бъде връчен именно на Стефан Янев. 
Боряна Димитрова вика, че има шанс 10 процента да стане правителство с третия мандат. Щедро момиче е тя. Аз пък викам, граждани – стягайте се за 

нови избори през април

 И за още едни наесен с бодра песен. Да, тогава, заедно с местните избори, наистина може да се стигне до някакво разместване на политическите пластове. 
Но може и да не се стигне.