Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Лошата новина, граждани, е, че нещо започва да ми понамирисва цялата работа откъм двамата кандидати за президент от демократичния спектър – Анастас Герджиков и Лозан Панов. Вече две седмици, откак имената им са известни и те, заради потенциала, който носят, бяха приветствани от нормалните хора като отдавна чакан нов полъх в българската политика, затлачена от безобразията на разни безобразници. Но, за съжаление, през тези две седмици от самите тях не произлезе нищо по-хубаво от имената им. 
Критиките ми са в три направления. Първо, не виждам и не чувам те - не с половин уста, а отчетливо и ясно - да определят Румен Радев, 

кандидата на тъмните сили, за свой основен опонент

 Не виждам някой да е започнал реална битка срещу него, нито чувам изходните позиции, от които ще се води тя. И Герджиков, и Панов, се сучат по темата, въртят се като дервиши в някакви оплетени полуаргументи, полуреплики и много се чудя защо – не знаят как се прави ли, не могат ли, никой не им казва ли. 
За капак на цялата работа, съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов, партията, която подкрепи официално Лозан Панов, онзи ден направи немислимото, като заяви: „Нашите колективни органи ще решат кого ще подкрепим на балотаж между Румен Радев и Анастас Герджиков“. 
Какво, тепърва ще решат? И това, според Иванов, е някакъв вид избор – да се отвори широко вратата за десни хора, официално да гласуват за левия кандидат. 
На всичкото отгоре, Иванов отново потвърди и позицията си, че никакво сътрудничество не може да има в бъдещия Парламент с ГЕРБ и ДПС.
Добре, бе, майна, съгласих се, с тях не може - обаче с БСП може, така ли? С БСП? 
И защо – защото Корнелия Нинова е по-умна, по-диалогична и по-европейски ориентирана от Станишев и другите тути-кванти от червената банда? Защото партията се извини за престъпленията си от сто години насам, включително съветизацията на страната и всички други беди, които докара на хората през комунистическата диктатура? Защото се извини също – а може би дори е изначално невинна - за масовото етническо прочистване, ехидно наречено „възродителен процес“? Защото няма нищо общо с реализацията на напълно криминалния български „преход“? 
Трябва да се съгласите, граждани – точно така излиза от думите на Христо Иванов и точно това значи неговата готовност да сътрудничи с червения дявол. Честно казано, ако Лозан Панов споделя подобни възгледи, жална ни майка на всички, които го припознаваме и ще го изберем като демократичен кандидат. 
Така или иначе обаче, важното в случая е друго – че докато и Герджиков, и Панов, плюс хората около тях, се помотват с леки, но напълно безсмислени взаимни пререкания, Румен Радев върви из страната и си върши кандидат-президентската работа необезпокояван от основните си съперници. 

Второто направление в критиката ми за досегашното поведение на Анастас Герджиков и Лозан Панов, е свързано с факта, че между тях прехвърчат нежелателни искри - засега леки, но кой знае те какъв огън могат да запалят. 
Веднага, след като Анастас Герджиков каза, че, ако не стигне до балотаж, той лично би подкрепил Лозан Панов за втория тур, Панов пък даде да се разбере, че той не би отвърнал със същото. Това изобщо не прозвуча като джентълменско поведение на политик, който си дава ясна сметка за ситуацията, в която се намира не само той, а и цялата страна – а оттам, не си дава ясна сметка и за отговорностите, които поема.  
И пак да попитам – защо е всичко това? Защото Герджиков е подкрепен от ГЕРБ ли? Ами нали той, също като самия Панов, е издигнат всъщност от инициативен комитет и, също като самия Панов, държи да бъде разглеждан като независим от партиите, които го подкрепят. А и да не би Христо Иванов да не беше министър на Бойко Борисов – какво се правим на ощипани госпожици.
Или може би трябва да чуем онези приказки на Лозан Панов, според които, като участник навремето в партия „Новото време“, Герджиков всъщност е свързан с ДПС. Може и да има такова нещо, но, поне в момента, няма никакви доказателства за подобна връзка и тя звучи като изсмукана от пръстите. 
В известен смисъл, ако погледнем чисто политологически, обяснението за това поведение на Лозан Панов е ясно – той не може да измести Румен Радев от това да стигне до балотаж, защото двамата играят с различни електорални отбори. Но, за да се добере до второто място на първия тур, трябва – и смята, че може – да измести Анастас Герджиков, с който, общо взето, имат доста смесена електорална периферия. 
Но това са сметки без кръчмар, защото, докато се бият помежду си, двамата демократични кандидати ще се смразят, 

ще смразят и отношенията между своите избиратели

 и ще се лишат от така необходимата допълнителна подкрепа, за да бъде победен Румен Радев на втория тур. А това в момента е най-големият общ интерес за всички български граждани, дори за онези, които не знаят или не смятат, че е така.  

Третото направление на критиката ми е за цялостното поведение на Герджиков и Панов. Досега те и двамата не са демонстрирали на дело, че притежават онази диалогичност, за която иначе охотно говорят и с която смятат да обединят хората. И двамата не са показали, че „в няколко деня, тайно и полека“, могат да се превърнат от интелигентни специалисти и администратори в интелигентни политици. Още имам усещането, че те се чувстват в политическото поле точно като патета в кълчища. 
Не съм чул също никой от тях да открои поне три водещи идеи, на които ще подчинят активността си като президенти. Лозан Панов е затънал до шия в темата за съдебната реформа и приказва за нея, каквото и друго да го питат. Имам чувството, че пружината му по тази тема е леко пренавита, защото иначе би трябвало да си дава сметка, че като президент той лично може да свърши доста малко по тази реформа, ако няма подходящото мнозинство в Парламента. А за повечето елементи от реформата „подходящо мнозинство“ означава „подходящо за промяна на Конституцията“. 

На всичкото отгоре и за слепите е ясно, че щом коалицията на Христо Иванов, която подкрепя Панов, влезе в съглашение с БСП и откритите или прикрити левичари от останалите „партии на промяната“, съвсем никаква съдебна реформа няма да се състои. Че тя ако столетницата я искаше, щеше отдавна да я направи. А малолетните партийки наоколо пък не могат – и пак няма да могат – да се разберат дори за цената на паламентарните кюфтета, какво остава за съдебна реформа. 

По подобен начин Анастас Герджиков все повече затъва в обяснения за смисъла на хипотетичното "обединение" за което се държи упорито още отначало. Последно се оказа, че то ще е обединение не на всички с всички, а на много хора около някакви каузи. 
Добре, де – какви са каузите? Това питам. Те трябваше веднага да станат достояние на обществото, за да има то време да ги приеме, да свикне с тях, да ги обсъди по своите вътрешни механизми и вече към края на кампанията да реши - дали ще се обедини или няма да се обедини около тях. 
Но каузите засега си остават неизвестни. 

Ще ми се да кажа и няколко думи за

третия кандидат-президент от демократичния спектър,

който се появи – Горан Благоев. Той е издигнат от коалицията „Национално обединение на десницата“. Коалицията е достатъчно малка, за да не се тревожат другите основни кандидати, но кандидатурата на Горан е достатъчно добра - поне на първо четене – за да послужи като спасителна лодка на онези демократично настроени избиратели, които в следващия месец евентуално ще се разочароват и от Герджиков, и от Панов. 
Каквото и да се случи занапред обаче, утехата е, че този път наистина имаме възможност да избираме както трябва – не най-малкото зло, а най-доброто, което ни се предлага на политическия пазар, колкото и то да е колебливо, а понякога и спорно.