Обявиха творчеството му за „шовинистично” и „великобългарско”, защото защити родът си от русите, когато ни наричаха „духовно нищи”, „цигани”, „продажни”

Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg

„Народен поет”! Това е нещо като благородническа титла, дадена заради всенародни заслуги на най-разпознаваемия, най-популярния писател за поколения българи – от излизането на първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла” през 1876 г. в Букурещ, та до днес. На какво се дължи това единодушие в оценката на иначе толкова разноречивите и несговорни наши сънародници? 
Отговора донякъде намираме в думите на самия Иван Вазов, че 

заедно с отечеството си  е „страдал и въздишал”,

 заедно с него е делил „неговите горести и надежди... неговите злочестини”. Това самосъзнание – за слятост с мъките и въжделенията на най-широки слоеве от българския народ поетът има още от началото на своя дълъг творчески път, защото тези думи  са изречени в предисловието на същата първа негова стихосбирка от 1876 година. Въпреки всички лъкатушения в политическите му пристрастия, въпреки всички лични битки, които води с отделни политици и държавници, писатели и литературни критици – неизменна, съкровена и съдбовна е любовта на Вазов към родината, към българската реч, към българските традиции и народно творчество. Широкото признание той печели и поради това, че творчеството му е огледало на лутанията, колебанията, пристрастията и разочарованията на цяла България в нейния кратък, но за сметка на това много каменист и изпълнен със засади път на самостоятелно развитие след руско-турската война от 1877-1878 година, та до края на злощастните Балкански войни и краха на националния идеал през Първата световна война. Свидетел и летописец е на усилията на българския етнос да събере разкъсаните на пет части свои родни огнища. Смъртта на 22 септември 1921 г. му спестява да види и преживее военния преврат от 9 юни 1923 г., последвалия септемврийски метеж, ужасяващия атентат в катедралния храм „Света Неделя” през 1925 г., погрома на Царство България и кървавото налагане на болшевизма и съветизацията.
Макар да откриват втората Вазова стихосбирка „Тъгите на България” /1877 г./, стиховете от „На България” могат да бъдат сложени като епилог, като лаконична, но изчерпателна характеристика на цялото му творчество:

На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.  

Противоречивата и драматична съдба на любимото Вазово Отечество, с чиято участ той се идентифицира, е в основата на още един феномен в рецепцията на неговото творчество през изминалия век и половина. Докато в периода до окупацията ни от СССР и налагането на болшевизма Вазов е всеобщ любимец, обект на национални чествания и поклонения, глас и съвест на целокупния български народ и мярка за национално достойнство, след тоталния погром над нашия творчески елит – мнозина писатели, учени, журналисти, художници са безцеремонно избити, осъдени и дори зачеркнати от българската литература и култура, – „преоценката на ценностите” в духа на насилствено наложената марксистко-ленинска идеология не подмина и епохалното творчество на народния поет. Част от поезията му беше 

отречена, тъй като била „шовинистична”, била „великобългарска”

Стихотворенията, които Вазов пише в дните на Балканските войни, когато целият български народ е напрегнал мишци и сили, за да се обедини, дишат с гореща любов към родината, с възторзите от победите в героичните битки. Иван Вазов по неповторим начин възпява самоотвержеността на нашия войник, героизма му, отдадеността на националния идеал, проявени още по време на Сръбско-българската война от 1885 г., когато сръбският крал Милан, подтикнат от Русия, напада след Съединението на Княжество България и Източна Румелия останалата без кадрови офицери българска войска. Тези чувства изразява в стихосбирката „Сливница”: „Бащата на доброволците”, „Завръщането на лавроносните войски”, „Българският войник”, „Само ти, солдатино чудесни”, „Новото гробище над Сливница” и други. 
От поколения съзнанието на масовия българин още от детската градина се обработва в коленопреклонно възхищение и благодарност към „братушките”, които били освободили народа ни от властта на Османската империя. От невръстни учехме стихотворенията на създателя на всички жанрове в новата българска литература „Здравствуйте, братушки!”, „Русия!”, „Чуйш ли гърмът при Морава”, „Голгота” и други. В следосвобожденските борби и политически кипеж той, като запален русофил, ненавижда и се противопоставя на отстояващия независимостта на Княжество България държавник и довчерашен апостол и поет Стефан Стамболов. След потушаването на русофилския бунт от 1886 г. Вазов емигрира в Руската империя. Но сърцето на поета е сърце на българин и душата му копнее за родното небе, за сладката майчина реч, за бащината стряха. Чуждият хляб, който е ял, едва ли му се е усладил. Там, в самоналоженото  изгнание, под напора на мисли и чувства, свързани с родната земя, със спомена за бащиното огнище, за неотдавнашните преживявания около избухването и потушаването на Априлското въстание, той написва непреходния си роман „Под игото”. 
Но колкото и силно да го владеят русофилските и славянофилски чувства, в идните изпитни те отстъпват  пред любовта му към отечеството и верността към националния идеал за етническо обединение. В трите стихосбирки: „Под гърма на победите” /1914/, „Песни за Македония” /1916/ и „Нови екове” /1917/ той възхвалява мощта на българското оръжие и дава израз на народните въжделения и мечти, вдъхнали сила и породили небивал устрем у облеклите  войнишки дрехи довчерашни орачи, учители, чиновници през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Именно заради стихотворенията от тези стихосбирки комунистическите литературни критици деляха Вазов на „прогресивен” и на „певец на великобългарския шовинизъм”. „Прогресивен”, защото „българо-съветската дружба, без която не бихме могли да изградим нашия нов социалистически живот и нашата нова социалистическа култура, има своите дълбоки корени в историческия развой на нашия народ, посочени по художествен начин в творчеството на Вазов”. Но „певец на великобългарския шовинизъм”, тъй като „Балканската война беше замислена, подготвена и водена като война завоевателна”. Каква клевета! Какво комунистическо национално предателство! Тази марксистка дисекция на изтъканото от любов към всичко родно творчество на патриарха на българската литература прави литературният критик Георги Цанев. 
През десетилетията след септември 1944 г. тъй наречените „шовинистични” стихове на Иван Вазов стояха притиснати и безмълвни между кафявата подвързия на неговите Събрани съчинения. Но покрай отбелязването на стогодишнината от включването на Царство България в Първата световна война тук-там бяха припомнени редове от сбирката „Нови екове” и по-специално стихотворението „На руските воини”, където мнозина с изумление прочетоха следните редове:

 „О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошле на полята балкански
немили, неканени гости?”

Особено впечатление правеха стиховете:

„И пак ви не мразим /не крия:
обича ви още народа/;
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ние.
За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!”

В Добруджа гръд срещу гръд се изправят български и руски войници. В очите на Вазов това е „борба небивала, нечута!”, тя е като битката на Давид с Голиат, това е

„... страшен напън на жили,
на мишци, на воля железна,
о, Роде, в двубоя, в кой влезна,
какъв могъщ изблик от сили,
когато разбиваш вълните
свирепи на цял рой душмани,
и твойте деца-урагани
на Хидрата чупят главите!”

Пропагандната война на Северната империя срещу Царство България е в пълен ход. Руските вестници наричат България „Юда”. Тя била предала своите освободители, своите братя, святото славянско дело. На тези обвинения Вазов отговаря със стихотворението „Юда” ли?”, в което диша цялата любов на стария вече поет към народа, чийто син е:

„Нарекоха те „Юда”,  
народе славен мой –
вик злобен на заблуда
в заблудите без брой!
Как? Юда – ти ли, който
 за правда бе борец
и на челото, свойто,
трънлив носи венец?
Ти, Юда? Кой живота
жертва за роба брат
и своята Голгота
има на тоя свят?
...

 Не носиш ли дълбоки
ти рани по снага?
За цели най-високи
не лейш ли кръв сега?
Такъв ли знай земята
предателя Христов –
борец за правда свята
и пълен от любов?
Кое сърце туптяло
кат твойто за честта?
Кое чело блестяло
с по-висша красота?”
1916 г.

Стихосбирката „Нови екове” е апотеоз на българския дух, но и йеремиев плач за гибелта на толкова свидни чеда на народа. Прочетете отново „Завоят на Черна”, „Македонските витязи”, „Родината”, „Дивиш ме...” и много други.
Вазов защитава честта на народа не само със стиховете си, въодушевлявали и войниците от фронтовете, и пламенната младеж, и всяко честно българско сърце без разлика на възраст и социално положение. Широко известен е друг високопатриотичен негов акт, предизвикващ неизменно възхищение на всички, които обичат народа си и родината. След края на Балканската война и бляскавите победи на българските войски, спечелили възхищението на военни експерти и военни журналисти, които смятат, че България е най-мощната и популярна балканска сила, гръцките и сръбски държавни и военни среди започват да замислят как да спрат нейния възход и да ѝ отнемат извоюваните със скъпи жертви изконно български земи.
Преди подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г. сръбският премиер Никола Пашич иска ревизия на предишните споразумения между България, Гърция и Сърбия, като тези искания са придружени от въоръжени конфликти по граничните зони, инспирирани от сърбите. Нещо повече, Сърбия окупира тъй наречената „спорна зона” в Македония, за съдбата на която страните предварително са се договорили арбитър да бъде Русия. Но Николай II, преследващ неизменната цел на северната империя да завладее един ден Константинопол и да сложи ръка на Проливите, се изправя против естествените български претенции в името на някаква уж „славянска кауза”, и застава категорично на страната на Сърбия. В добавка – подтиква Румъния да нападне България.
Така започва Междусъюзническата война. България се оказва във война със Сърбия, Черна гора, Гърция, Турция и Румъния. С оръжие и с неистова пропаганда върху ѝ се нахвърлят не само изброените съперници и открити врагове, но и уж „благодетелката”, „спасителката”, „освободителката” Русия. Към този хор се присъединяват традиционната приятелка на северната империя Франция, Австро-Унгария, както и европейската преса, незапозната с тайните споразумения между Сърбия и Гърция, одобрени от руския император в ущърб на България. В Русия се развихря клеветническа кампания срещу българите. Сред най-гнусните клеветници е писателят Леонид Андреев. 
Неговото писмо „Торгующим во храме”, невъздържано хулещо България и пълно с омраза и злост, е напечатано в „Утро России” и препечатано в почти всички руски вестници. Списание „Свободно мнение” го предоставя на българската общественост в своята книжка № 47 от 22 ноември 1914 година. То предизвиква буря от негодувание сред интелектуалците, независимо  от политическата им ориентация и лични взаимоотношения. Никой почти не може да преглътне квалификации като 

„духовно нищи”, „цигани”, „продажни”,

 хора с раздвоени езици, подли убийци, овце. По време на Междусъюзническата война българите коварно били нападнали сърбите. От всеки ред, от всяка дума, от всяка буква дори на статията „Търговци в храма” (става дума за „храма” на славянството) диша неистова омраза и най-реакционно, най-мракобесно славянофилство! Трябва да се отбележи, че това е само най-злостната част от масовата антибългарска кампания, подета усилено в Русия през 1914 година . 
Печата се там, тъй като Стилиян Чилингиров, по това време студент, след като се запознава със статията в руското издание „Биржевые ведомости”, възмутен от неистините написва отговор и го занася в редакцията на сп. „Свободно мнение”. Редакторът на списанието Димитър Мишев също написва гневен отговор и двата текста излизат, запълнили цялата книжка. Чилингиров си спомня: „ Цяла седмица, ако не и повече, се приказваше само за тях. Те допаднаха страшно много на наболялата българска душа и събудиха почти невероятен възторг към авторите им. Трябва да се предполага, че същото впечатление ще са направили и в чужбина, дето бяха препечатани и в английски, и във френски, и в немски, та че и в руски вестници”.
Тогава излиза и известното писмо до Л. Андреев, публикувано на 13 декември 1914 г. също в сп. „Свободно мнение”, подписано от Иван Вазов. Преди време писах в сайта Faktor.bg за обстоятелствата около неговото авторство. Там подчертах, че истината се премълчава дори и в сравнително скорошни текстове. То е дело на д-р Кръстю Кръстев и Боян Пенев. Двамата нахвърлят свои варианти, но тъй като отговорът на Боян Пенев бил много остър, по думите на д-р Кръстев, те се споразумяват да направят общ текст, комбинирайки пасажи от двата. Тази стъпка е предприета, тъй като Боян Пенев е твърде недоволен от сравнително мекия тон в отговора на Ст. Чилингиров. Вместо да го напечатат от свое име или да съберат подписи от мнозина писатели, те решават, че то трябва да бъде от името на един-единствен българин и 

този българин е именно ИВАН ВАЗОВ

С деликатната мисия – да убеди поета да подпише писмото, двамата натоварват Чилингиров. Решава да го придружи и Вазовият „враг” д-р Кръстев, макар повече от две десетилетия поетът и литературният критик да мятат стрели един към друг. Картинен, колоритен е разказът на Чилингиров за тази първа среща на дългогодишните врагове очи в очи, за негодуванието на Вазов от това „издевателство” над неговите чувства, за думите на недолюбвания от мнозина критик: „Делото има нужда не от много хора, а от един. Но такъв, който да струва за цял народ. Всичкото е – да подпишете това писмо срещу Леонид Андреев... Пък тоя един може да бъде само Вазов, и никой друг”. В крайна сметка „Вазов взе писмото, сложи го на табуретката и с разтреперана ръка се подписа, д-р Кръстев ликуваше” – завършва Чилингиров. 
Тази истина вероятно се премълчава поради отдавнашната вражда на левите интелектуалци към ненавиждания от марксистите професор по естетика в Университета, чието име десетилетия се използваше като нарицателно за „буржоазно, ретроградно мислене”. Утвърдените комунистически стандарти и шаблони в литературната ни история продължават малко или много да са общоприети и жизнеспособни. 
Двусмислени оценки търпеше целокупното творческо дело на Вазов и поради неговото отношение към социализма и залитанията по тази чужда и утопична идеология на „рошавата младеж”. Факт е, че през изминалите десетилетия много поколения дори не знаеха, че авторът на „Под игото” е написал негово своеобразно продължение, където повествованието ни отнася към атмосферата на първите години след освобождението и възторзите от Съединението на двете български княжества – романа „Нова земя”. 
Той попада под ударите на Димитър Благоев заради „ходящата мещанско-буржоазна философия”.  Георги Кирков още по-остро се изказва за него като за лишен от художествени качества. Вазов... не бил разбрал и лукаво подценил младото революционно поколение. И защо? Защото писателят приема модните социалистически увлечения като идейна болест на незрялата и недоучила младеж. Тези тяснопартийни оценки на марксистите обуславят съдбата на романа след 1944 година. И той, като „великобългарските” стихотворения и стихосбирки, стои притиснат в Събраните съчинения на Вазов. А кой, освен професионалните литератори и някои изкушени читатели се ровят в огромното /буквално огромно, хиляди страници!/ богатство от стихотворения, поеми като включените в безсмъртната „Епопея на забравените”, разкази, повести, пътеписи, драми, злободневни скици и очерци, романи, „заключени” в кориците на Събраните съчинения? За да се добие представа от какво толкова е кипнал гневът на Благоев, ще цитирам няколкото реда, посветени на новата политическа зараза.
Главният герой на романа Найден Стремски, в чийто образ Вазов изобразява самия себе си и своето участие в бурния политически живот непосредствено след Освобождението, както и своите преживявания, разсъждава: „Социалистическото течение у нашата младеж е мода, като сляпо, стадно подражание на чуждото”. Но писателят и в прав текст изразява мнението си: „Борис, както и голяма част от гимназистите, беше увлечен по това време от първите отрицателни доктрини, които някои учители, руски възпитаници, намираха за добре да им шъпнат или явно проповядват от катедрата между уроците, нарочно съкратени. За да се фане по-добре семето, донесоха се и руски книги, печатани в Женева, с пиперливата пища /храна – бел. моя/ на които се хранеше лакомата юношеска душа, намерила при нея уроците много сухи и трудът много непривлекателен... Това бяха зачатките още мътни, боязливи, колебливи и нови на онова отрицателно, с нихилистическа подкваска течение, което най-после рязко се оформи в социалистическа партия.” 
Друг от героите на романа, Цветанов, сравнява тази мода с турнюра в женската рокля и намира и двете моди еднакво неуместни и безобразни. Към младия социалист Борис Шамуров той се обръща с думите: „... мечтайте, бълнувайте, това е се по-добро, отколкото да се храните със социалистическо учение. Тая храна ще ви изсуши сърцата, вий ще станете може би добри резоньори и изкусни пропагандисти на утопии, но ще престанете да бъдете млади хора, ще престанете да вярвате в човека и в живота, който вий ще гледате едностранчиво; ще ви застари отрано горчивия скептицизъм. Да, Борисе, по-добре бъдете поети: поетизирайте колко щете – вий от това ще изгубите само време, ако не спечелите нищо – катерете се по кулите и планините, както това правите сега с негова милост, живейте в надземните области, пишете даже лоши стихове – но бягайте от тая отрова – социализма”.
Ще се въздържа от изкушението да спомена за любовта на Иван Вазов към майчиния език, към възрожденското минало и неговите герои, към отдалите живота си за националната свобода и националното обединение, към родната природа... Достатъчно е да припомня само заглавията на някои стихотворения, с които сме раснали и чрез които и ние сме обиквали родния език, родната природа, родния дух: „Борът”, „Панагюрските въстаници”, „Радецки”, „Той не умира”, „Векът”, „Де е България”, „На България”, „Отечество любезно, как хубаво си ти!”, „От всите крайща и земи аз България най обичам”, „Българският език”, „Родното пепелище”, „Възпоминания от Батак”, „Само ти, солдатино чудесни”, „Новото гробище над Сливница”, „На Ком”, „Родопите”, „При Рилския манастир”...
А ще завърша тези неумели мои редове за писателя, върху чието творчество десетилетията прибавят само благородна патина и усилват блясъка на творческия му подвиг с трите куплета на неговата „Молитва”, с които моята майка ме научи да се моля пред иконата на Спасителя Иисус Христос, когато бях на три години:

Дядо Господи, прости ме, 
моля ти се от душа, 
с ум и разум надари ме
да не мога да греша.
Запази ми ти сърцето
от зли мисли и неща,
всичко видиш от небето:
зло до мен недей праща!
Дай на мама, дай на тате
здравье, сила и живот,
мир, любов на всички братя
и добро на наш народ!