Ако политиците нямат минимално съгласие за служебното правителство, как ще го имат за редовното след изборите

Димитър Попов

Казусът с провалената кандидатура на Даниел Митов за външен министър е показателен за това, което ни сполетя в последните години. България е 

неуправляем кораб в бурно море

 Формално някой държи кормилото, но друг в машинното източва маслото на двигателя, трети и четвърти пробиват дупки в корпуса, пети блокира руля, а шести крадат от трюма всичко, до което се докопат.
След промените в конституцията служебното правителство остана без никаква власт, без никаква подкрепа и без никакво доверие. Премиерът Главчев иска смяна на министри, президентът не дава; парламентът ще му гласува вот на недоверие, въпреки че не може да го уволни; а държавният глва изглежда може да смени и Главчев, ако иска, но няма кой друг да намери на неговото място. Нинова и Костадинов сеят хаос като искат оставката на председателя на парламента, за да довършат и това, което все още прилича на държава. И над тази вакханалия Конституционния съд се разсейва и не се намесва да оправи нещата, защото и в него са се хванали за гушите по политически квоти.
Очертава се проблем, който ще се окаже неразрешим за целия политически елит - могат ли българските партии и лидери да постигнат минимално съгласие за управлението на държавата? Поне да позволят на едно правителство, каквото и да е то – служебно или редовно, да управлява страната с политики, които са предвидими и дават институционално лице на българската държава.
Отговорът все повече прилича да е: 

„Не, не могат!“ 

Максималният срок, в който успяха да постигнат някаква, макар и фалшива стабилност, беше 9 месеца, до ротацията. Направиха го пряко сили и с огромни електорални поражения. Сега, с това служебно правителство доказват пак, че не успяват да се разберат за нищо, независимо колко важно е това за бъдещето на нацията. Просто не могат и това е!
Най-лошото е тенденцията - поведението им е все по-скандално и все по-разрушително. Нинова решила, понеже и е удобно, да махне председателя на парламента. Възраждане крещят срещу външния министър и искат референдум за излизане от НАТО. ППДБ искат цялата власт и все повече приличат на партия за обща употреба. Киро и Асен не се интересуват нито от политики, нито от реформи, интересува ги само властта и „вторите“ начини, по които някой може да им я даде. 
В последните 10 месеца Борисов пък играе на обиден и си отмъщава на нацията задето го свали от власт. Прави го, като поощрява и гласува всякакви идиотски идеи, които съсипват държавата – некадърните промени в конституцията, хаотичните леви финансови политики на Асен Василев, краха с Шенген и Еврозоната, с Плана за възстановяване, търпимост към такива като Живко Коцев, хаоса с изборния закон, в който набута две различни изборни технологии едновременно – уникален случай в световната практика. ГЕРБ и ДПС се интересуват само от очистването на международния си образ чрез евроатлантически забежки, които пряко ги конфронтират пък с президента. А Румен

 Радев дърпа чергата към Евразия

 и блокира всеки опит за стабилизация в политическото пространство, защото многопартийната демокрация никак не му е по мярката.
В такава среда единственият политик, който показа чувство за отговорност към общото благо – Димитър Главчев, се оказа генерал без армия. Какво може да направи наистина – след като всеки негов министър е продукт на различна власт от официалната. Дори Господ, ако наистина е българин и слезе да заеме неговото място като премиер, и той няма да може да управлява в такава среда.
За съжаление исканията за промяна, които през 2020 година бяха повсеместни, защото на много хора им беше омръзнало да живеят в стабилност и икономически растеж, днес вече са забравени. Мнозинството сега иска обратното – революциите да спрат, лидерите да си седнат по столчетата и да им осигурят благоденствието най-накрая; обаче… и шоуто да продължи, защото в България на политиката вече се гледа като на забавление. Нали знаете онази поговорка, дето хем сърби, хем боли…
Силно се опасявам, че и в бъдеще успокоението на страстите и постигането на стабилност ще се окажат непостижима мечта. 

Лидерите в България са врагове помежду си, 

играят само за лични и партийни сметки, държат се като партизани от времената на бай Ганьо, не се интересуват от държавата и от общественото благо, и дори не са в състояние да се разминат по коридорите на парламента, без да се сритат и наплюят, за радост на възхитените журналистки.
Как се случи така, че в малка държава, населена с кротки и доверчиви хора, се появи такова дълбоко разделение, изисква доста дълги анализи. Краткият отговор обаче се вижда и на пръв поглед – хората вече не са същите – нито са кротки, нито са доверчиви. В последните 30 години патриархалното общество се разпадна на враждуващи помежду си племена, което определено не е рецепта за единна и модерна нация. Дали защото станахме по-европейци от европейците, дали защото се променя чипът, или просто деградирахме към примитивни обществени практики – не знам, но със сигурност тези некадърни лидери, които имаме сега, ние си ги избираме!
Нито Радев, нито Борисов и Пеевски, нито Нинова и Петков, нито пък Костадинов или ген. Атанасов са в състояние да управляват държавата в демократична политическа система. И причината е, че те не могат да постигнат

 минималното съгласие 

помежду си, минималното себеотрицание, което е задължително за всяка демокрация.  
Други лидери обаче обществото не търси, не избира и не одобрява, дори когато ги открие на някой кръстопът. Което поражда още по –дълбокия въпрос – иска ли мнозинството от българските избиратели демократична държава, или е време да отменим изборите в полза на племенен съвет на старейшините, в който най-възрастните окончателно ще решават фундаменталния за нацията въпрос - наистина ли Господ е българин!