Димитър Попов, специално за Faktor.bg

Имам познат, който се върна от Испания наскоро. Видях го случайно на улицата и понеже знае с какво се занимавам,  отвори дума за политика. Бил отскоро тука и искал съвет човекаq за кого да гласува. Не ми се искаше на крак да му обяснявам, затова му предложих да пием кафе и като седнахме, го попитах той какво прави и защо се е върнал в България.
А, остави се, казва ми той. Върнал се да си ремонтира къщата на село – съборетина, прокапала тук-там имала нужда от укрепване, смятали да я използват лятото. Наел майстор и ремонтът почнал. Доволен бях от него, ми казва– купи добри материали, на покрива смени няколко греди, укрепи старите, избра хубави керемиди, зазида дупките в стените, почна да сменя дограмата. Личеше, че е майстор човекът. Лошото му беше, че непрекъснато искаше още пари. Не ми беше кой знае какъв дерт, аз пари в Испания направих, а тука ми излиза евтино, ама взех да му се дразня на тертипа. Тарикат такъв, все нещо лъже и маже, а очите му играят за още. 
И на втората седмица в къщи идва един роднина, върнал се от Испания и той, търсели си работа с двама приятели, и ми вика остави го тоз мошеник, изгони го, дай да ти завършим къщата ние, за по-малко пари ще стане. Знаеш ме, почтен съм, рода сме. И аз, акъла ми толкоз, онзи го изгоних. Дойде роднината с аверите, че като почнаха – тука не било изолирано, там щяло да протече, един вид некадърник бил първият, ремонт на ремонта щели да правят. Като начало събориха старата изолация, после се изпокараха с фибрант ли да я заменят, със стереопор ли, или да слагат течна пяна, щото било модерно. Накрая до бой стигнаха, взеха си шапките и си заминаха, а след тях къщата тъй си остана неремонтирана. Сега  търся нов майстор, братко мой. Ако имаш някой свестен познат, давай го насам, че зима иде, покрива пак ще протече. Такива работи при мене, кажи ми ти сега какво става в нашата България, за кого да гласуваме тука.
И аз му викам - става същото, каквото и с твоята къща. И когато ти си намериш кадърен и почтен майстор да я завърши, тогава и аз ще ти намеря кадърен и почтен политик, за който да гласуваш. 
И той ми вика, аха, загрях, то без друго вика нямам време да се занимавам с избори, през ноември се вари ракията, а аз съм сложил четири бидона, сега търсим с баджанака някой свестен казанджия, че миналогодишния беше един мошеник, дето не ща да го видя повече…
Най-вероятно случки като тази може да разкаже всеки. В нашата самопреценка е вградена онази 

невероятна игрословица за комунистите, 

която цитираше Георги Марков в „Задочни репортажи“, и която беше перефразирана от един зевзек наскоро: Няма почтен и умен българин. Ако е умен българин, няма да е почтен и ще краде; ако е почтен българин, значи не е умен; а ако човекът е почтен и умен, най-вероятно вече не е с българско гражданство. Днес виждам, че тази игрословица е в основата на нашето разбиране за човешката природа в нейния български вариант. Естествено ако „българин“ не се използва като етническо определение, а като граждански статут.
Има нещо дълбоко ирационално в непрекъснатите опити да намериш кусури на всеки и на всяка цена, с всички средства. Сякаш ако не докажеш, че другите са маскари и че доброто и почтеността са невъзможни, ти оставаш бяла врана сред ятото гарвани, които грозно грачат един срещу друг по изсъхналите клони на зимните дървета. Нарича се негативна нагласа, говори за скрито асоциално поведение, свързано е с ниска култура и с дълбоки комплекси за малоценност. „Защо аз ще спазвам закона, щом онези мошеници „горе, че и долу“ не го спазват и крадат“ –това е умозаключението на негативния и комплексиран българин, който непрекъснато сравнява себе си с другите. 
Такова общество от хейтъри не съществува като единен организъм, а като

 механичен сбор от кланове и котерии на племенно-родов принцип,

които помежду си договарят някакво държавно управление, което да обслужва всяка котерия поотделно. В такова общество е невъзможна справедливост и правосъдие, ред и единение, които изискват върховенство на закона като висша форма на обществен морал. Там където никой не спазва законите, войната никога не свършва. Редът в такова общество, по всеобщо убеждение, идва само с рязане на ръце и други иновативни техники, въведени от Крум Страшни по нашите земи.
Колко политици сменихме от тези, които обещаваха възмездие за мошениците, и на колко им ритнахме столчето под краката, като доказаха че лъжат и крадат като останалите? Много са, нали! И всеки път, тъкмо изритаме единия и идва нов, а народът се юрва по него с престорената страст на публика в телевизионно шоу, крещи „ето той ще ни оправи“, но всеки си има едно на ум, че и той ще е мошеник, така че да викаме сега за него, белким имаме личен келепир, а после всяка коза за свой крак. И нашият обществен живот заприличва на изречение, което никога не става завършена мисъл и никога не си намира точката накрая. 
Настоящата предизборна кампания и тя минава на вълна „почтеност и справедливост“.Чувам как нови политици обясняват, че е достатъчно да спрат кражбите и корупцията, за да стане България богата държава, каквато винаги си е била, и ми става смешно и тъжно. Истината е съвсем различна, естествено – България винаги е била бедна държава – без ресурси, с изостанало население, с 

неграмотен елит, по тази причина е най-корумпираната държава 

в Европа. Ще ви го каже всеки, който разбира от икономика и политика. Корупцията е следствие от бедността и простотията, тя ги увеличава, но не ги създава. Обаче в увредената обществена среда, където всеки за всеки е или мошеник, или крадец,  митът за честния Робин Худ, който наказва богатите и връща на бедните ограбеното, е обществен идеал. Ако  кандидатите за политици не обещаят справедливост и възмездие, бързо ще влязат в другия образ – на корумпираните и крадците. Среден път за тях няма.Затова в тази предизборна кампания ще видите Худ до Худ, по път и над път. Дори Пеевски отслабна толкова, че да се вмести в образа на славния бандит.
За да се промени това политическо блато поне донякъде, е нужна 

революция на нравите и преучредяване на държавата,

 каквото впрочем Франция е преживявала по няколко пъти.
Отдавна, през 2003 година, по повод на революциите, френски журналист, преподавател в Колежа по журналистика в Лил, ми обясняваше каква е разликата между френската и българската политическа култура с нагледен пример. През 1996 година в Лил, каза ми той, бяха пристигнали араби – наркотрафиканти, които успяха да зарибят целия град – кафенета, училища, кина, ресторанти. Полицията се ослушваше, от Париж не реагираха на сигналите, журналистите разбрахме, че става дума за голяма мрежа, която генерираше огромни печалби, поделяни между политици и съдии в Париж.
И след като това продължи около година, един хубав ден през февруари 1997, около 50 000 граждани на Лил се изсипаха на улиците с тояги, бухалки и други оръжия, тръгнаха по кафенетата и свърталищата на наркотрафикантите и раздадоха правосъдие с 30 убити същия ден. Едва тогава полицията се задейства, арабите бързо изчезнаха от града, съдът в Париж узакони арестите им и Лил се освободи от наркотиците. И знаеш ли – нито един значим френски и европейски вестник не отрази събитията с негативен коментар.
А сега, каза ми той, да направим сравнение със събитията през същата година у вас, в България. Хиперинфлация, провал на цялата банкова система, абсолютно некадърна и корумпирана политическа класа, свързана с насилие и рекет, наркотрафик и контрабанда, глад, пенсии от 2 долара, масово бягство на хората на Запад. И какво последва? Бунтове, в които не пострада никой! Бунтове, които нито промениха политическата класа, нито наказаха някого. Ние тук наричаме такива бунтове „нагласени“. Ако у нас се беше случила същата катастрофа с хиперинфлация, щеше да има нова Велика революция и сега щяхме да живеем в поредната нова френска република.
Сравнението може да означава, че ние сме политически по-толерантни, щом не проливаме кръв, казвам аз. Държавата в теоретичен смисъл е договор между политиците и народа, каза ми той. Законите са параграфите на този договор. Когато политиците не спазват законите, значи не спазват договора и 

гражданите трябва да грабнат голямата тояга за да ги накажат

 Няма значение дали засегнатите политици са нашите или вашите. Всеки, нарушил закона, трябва да отнася тоягата. Така се отстоява свободата и демокрацията, така се гарантира върховенство на правото. Ние тук го знаем, в основата на нашата политическа култура е именно свободният дух и съзнанието, че сме отговорни за общата съдба, а в основата на вашата култура е послушанието и ориенталският тарикатлък. Не толерантността, както мислиш, а послушанието. Тъкмо затова не вярвам, че ще влезете в ЕС – защото свободният дух свършва там, където свършва католическият свят. 
Той сгреши за последното, но беше прав за първото - демокрацията е свободен дух и закони, доброволно приети от всички граждани. Ние си оставаме затворено, дълбоко провинциално общество, за което клюките, завистта и вътрешните крамоли са по-важни от обществения договор. У нас законът и днес е врата в полето. При това така го възприема и овчарят, и шивачката, и министърът в своя кабинет, и депутатът в парламента. 
Сещам се за притесненията на комисаря по разширяването на ЕС, когато преди приемането ни поискаха от нас бързо да уеднаквим българското законодателство с европейското. Хората в ЕК се притесняваха, че такива промени изискват години. Ние обаче приехме европейските закони за един месец и направо им скрихме шапката. Едва след 2 години в ЕК разбраха защо сме били толкова бързи - защото за нас договорите са едни хартийки, които ние без друго не спазваме. Така сме свикнали. Ако ни бяха накарали да станем лунни жители, и такъв договор щяхме да подпишем. Целта оправдава всяко мошеничество, което носи келепир, а европейските фондове определено бяха силен стимул в това отношение.
Да, народът си заслужава управниците и те си заслужават народа. Ако  сме държавата с най-голямо социално разслоение не само в Европа, то се дължи на всички – и на крадящите, и на търпящите, и на четящите, и на пишещите. 
Време е да се погледнем отстрани като единен обществен организъм, без да се втренчваме в съседа, сервитьора, чиновника или министъра. Време е да разберем как ни виждат хората отвън и да си направим генерален извод –нас ни наричат така, както се наричаме самите ние. Ако ние си говорим на „крадци и мошеници“, в Европа ни наричат крадливо и мошеническо общество. Е как тогава да намериш свестен министър или свестен казанджия? 
Да, вече има богати министри, и богати казанджии даже има. Свестен обаче се става не когато имаш пълен джоб, уважаеми, почтен си когато имаш свободен дух и разбираш, че законите не са врата в полето, а човекът до теб заслужава уважението, което заслужаваш и самия ти.
Това е положението, умни и почтени българи! Това е положението…