Станислав Станев

Отминаваме една година, в която инвестирахме много емоции по отношение на Македония и навлизаме в нова, която се очертава да бъде още по-гореща по това направление. 
Изумявам се да гледам колко хора се „изхождат“ по македонския въпрос и колко от тях очакват обществото да ги възприеме като експерти по геополитика, история, лингвистика и т.н. Странно ми е да виждам и как в студията шестват едни сладкодумни муцуни, които само защото са пили кафе на Охридското езеро или са посетили някое мероприятие в Македония биват възприемани и посочвани като експерти по темата. Аз се занимавам активно с темата от доста години и колкото повече дълбая, толкова повече разбирам колко малко знам. 
Може би има много възможни разрешения на напрежението между София и Скопие (и между  хората от двете страни на границата), но според мен

 истината е в ... истината

 И истината трябва да я изискваме не само от хората край Вардар, но да се насилим да си я кажем и ние, колкото и да не ни харесва.
Истината е, че ние, които искаме от Македония да спре с манипулациите на историята, трябва да спрем да манипулираме нашата: 

• докато се възмущаваме, че не „признават“ Гоце Делчев за българин, да се запитаме и да си отговорим на въпроса #КОЙ предаде костите в Скопие и защо на името на този няКОЙ в България има улици и дори град;

• докато се възмущаваме, че не признават, че са с български произход, да си признаем, че в България трошаха костите на хората, които не искаха да се откажат от българщината заради новородената нация. И немалко хора и днес се възхищават от трошащите кости;

• докато се възмущаваме, че езикът в Македония не е самостоятелен, да си признаем, че в България след 1944 г., хората в Пиринско бяха принуждавани да учат новоизлюпения език, а майката на един доскорошен български премиер, която беше професор и е обучавала хиляди български студенти, огнено защитаваше тезата, че македонският език е самостоятелен;

• да признаем, че не само в Македония, но и тук не пишем на начина, по който са писали дедите ни – и там промениха писмеността, и тук.

Примери могат да бъдат давани до утре и всички те водят към един и същи извод: че „за да получиш, трябва да дадеш“ (както се казваше в един филм). За да получим това, което очакваме от Македония, първо трябва да дадем на себе си, на децата си (а и на Македония) – да си признаем истината. А истината е, че 

България изостави Македония

 Не българите, а държавата Народна република България изостави българите и българщината в Македония. И докато за началото на режима имат някакво оправдание – че това е наложено от окупатора, нищо не оправдава политиката в следващите десетилетия. А съвсем пък никакво оправдание няма за периода след 1991 г. Защото когато никой не ни забраняваше да помним Тодор Александров, Иван Михайлов, Васил Чекаларов, Кирил Дрангов (списъкът е огромен), те така и не се появиха в учебниците. Няма оправдание за това, че по отношение на Македония България беше пасивна. Че конкретно тези в Македония, които не ги е страх да си признаят, че са българи, в рамките на по-малко от половин век бяха предадени за пореден път. Предадени, защото не получиха помощ, не получиха насърчение от нас, само вяли ръкопляскания и ... унижения. Хиляди наследници на възрожденски учители, на духовници, на комити, на войводи, на офицери и генерали, на опълченци и войници, носили гордо българското знаме в победи и бранили го в трудности, са принуждавани да 

чакат с години  за българско гражданство

 И не само това, че чакат, а трябва да наливат кървави пари на безсъвестни търгаши и който не иска или не може да плати, нагло получава отказ от България. От същата тази България, за която техните предци проливаха кръвта си. 
Българщината в Македония беше предадена и от нас самите – отделно от държавата. Поне 1/3 от хората в България имат произход от Македония, но много малко от тях знаят подробности, а вече няма и кого да питат. Така по една или друга линия връзката ни с Мъкедония* се къса жестоко. Управляващите в Скопие, които са с белградска култура, манталитет и мислене са доволни, а нашите управляващи така и не могат да налучкат правилния път и подход. И вместо да заложат на македонските българи, те за пореден път ги предават, като се чудят с кой югоносталгик  край Вардар да се заиграят.
Това е горчивата истина за Македония. Искаме си я, защото е наша, защото там са костите на дедите ни, но не можем да стигнем до нея, защото не можем (и не искаме) да излезем от отровното опиянение на идеологията, която я откъсна от България. А за да получим истината  и от Македония, първо трябва 

да се напънем ние самите да кажем истината,

 да си я признаем и да си поискаме прошка – от предците си (от тези, които забравихме), от децата си, които продължаваме съзнателно или не да облъчваме със същата идеология. 
Много се надявам това да стане, но се опасявам, че още сме далеч от началото на този оздравителен процес. 

* Мъкедония, защото е мъката на България
(пояснението го правя заради разни обществени медийни любимци с нисък капацитет, но с огромно желание за изява и подигравка, които ще решат да изпъкнат с дребнотемие).