Едвин Сугарев

Този път реших да изпреваря деня за размисъл и да погледна към тъй наречената ни „предизборна ситуация“ няколко дни по-рано. Изводите не бяха никак розови, което ме предизвика да се опитам да ги споделя, пък който е способен да ги чуе, нека слуша. Ето ги, синтезирани съвсем накратко:

1. Тези избори са с много неизвестни. Резултатът няма как да се предвиди поради големия обем на купения или, ако щете,  феодално разпоредения вот. Този, който е продал своя глас, няма да си го признае доброволно – той ще прати и анкетьора, и цялата му социология за зелен хайвер. Може да се предположи например, че ДПС на Пеевски ще получи доста по-висок резултат, отколкото предполагат социологическите агенции – с всички политически последствия от това.

2. Разпадането на ДПС се утвърди като основна интрига на тези избори, но това е по-скоро следствие, отколкото причина за изборните ни батаци. Нямаме никакво основание да оценяваме ценностно Доган и Пеевски – в тази драма положителни герои просто няма. Пеевски е продукт на Доган и на неговата политическа философия, свързана с порциони и обръчи от фирми. Всъщност, ако трябва да бъдем точни – Пеевски има двама политически бащи – първо Симеон Сакскобургготски, а после Доган – като и двамата имат огромна заслуга за деформирането на българския преход. Има, разбира се, и известен 

фройдистки елемент:

 синът иска да убие бащата, за да заеме неговото място и да поеме в свои ръце инсигниите на властта. Но всичко това е следствие – от един по-основен исторически феномен: в България задкулисието вече не иска да бъде прикрито. То буквално се появи на живо – право на политическата сцена – и то с претенциите да поеме реалната, официално призната власт. А  когато в една превзета държава се стигне до този момент, диктатурата вече е на една ръка разстояние. В този смисъл съм склонен да се съглася с мнението на Евгений Дайнов – ситуацията никога не е била толкова опасна, колкото е сега.

3. Кампанията е не просто вяла – практически няма кампания в цивилизования смисъл на думата, при който състезанието е не между лидери и партии, а между принципи и политики, ориентирани към общото ни битие и гарантиращи по-високо качество на живот. Тук вместо кампания имаме скандали и махленски разправии, а изборът се представя като избор кой заслужава да управлява и кой трябва да бъде натикан в ъгъла. И – естествено, за никакви реални политики изобщо не става дума, нито пък за предизборни програми. В рамките на седем избора за три години и половина 

партиите се умориха да говорят, а избирателите – да слушат

И всички са отвратени – избирателите – от политиците, а политическата класа – от самата себе си. Същевременно и бизнесът, и обикновените хора стигнаха до илюзорното заключение, че целият този цирк не влияе кой знае колко върху начина им на живот, и че може прекрасно да се живее и без да мислиш за политика. Грешат – не може. Милиардите, които губи България по плана за възстановяване и развитие в резултат на скандалите на неколцина политически хулигани, са доказателство за това – още по-печален ефект има обаче безвъзвратно погубеното доверие към нас, българите: никой не инвестира в такава държава, в която не уважават законите, в която задкулисни герои овладяват ключови държавни институции, и в която банда лигльовци са способни да се качат на главата на нормалността. Относно вътрешните ефекти: резултатът е, че България се превърна в бестиариум, а на самите избори се гледа с чисто сеирджийска нагласа.

4. Другият резултат е – рекордна, позорно ниска избирателна активност. До урните ще отидат някъде около 30% от тези, които имат право на избор – да не говорим, че част от тях ще гласуват с „не подкрепям никого“ – без да си дадат сметка, че при това гласуване би трябвало да се откажат от всякакви претенции и недоволства спрямо бъдещата власт. Фактът, че 70% от българите при най-важния общностен избор

 реагират не като граждани, а като поданици,

 би трябвало да ни стресне сериозно – и да се запитаме на какво се дължи той. Нещо по-лошо: ако прегледаме профила на гласуващите, ще видим, че в него демократично мислещите са малцинство, а тъй като според сериозни социологически проучвания мнозинството българи се застъпват за демократичните ценности, можем да предположим, че това мнозинство се укрива сред негласуващите. Причините са много, но една е основна – според много българи няма достоен политически субект, на който да поверят своя глас. Поради което избират да не гласуват – без да се замислят, че с това решение просто оставят България в ръцете на тези, които ще гласуват – които и да са те.

5. Те впрочем са фашизоидни парии, асистемни играчи и закоравели клиентелисти, които биха работили с всеки в името на властта. Редно е да се вгледаме внимателно и да се запитаме какво е тяхното мнозинство. Това мнозинство съставено донякъде от проруски – и следователно профашистки и антибългарски партии: казвам това, защото за днешна Русия България е вражеска държава, и защото няма как по друг начин да бъдат определяни хора, които бленуват за Народен съд и възобновяване на комунистическите концлагери. Друга част от това мнозинство се застъпва за тържеството на българската простащина и следва популистки – или по-точно клиентистки структури с клептомански манталитет. Това са тези, които вече повече от десетилетие наред избират Бойко Борисов, чийто манталитет се съдържа в едно култово негово изречение: „Аз съм прост и вие сте прости – затова се разбираме“, или – още по-лошо, гласуват за папата на чалга-философията у нас – Слави Трифонов. 

6. Съгласно принципа, че структурите на злото по-лесно се координират и споразумяват помежду си, можем да предположим какво ни чака: разрив с досегашните геополитически позиции на страната ни и 

завой от Европа към Евразия

При това в най-горещата и наситена с опасности точка на съвременната история. Могат да се предвидят два варианта за финал на настоящата трагикомична, бай Ганювска ситуация в България. Първият вариант предполага нов ялов парламент, при което търпението на всички стига до крайната си точка – като в резултат или ще бъде предложена промяна на Конституцията и заменянето на парламентарната с президентска република, или пък при следващите избори ще се появи нов политически играч – може би в лицето на днешния президент, който да обере общественото недоволство, а след това и да формира правителствено мнозинство – заедно с „Възраждане“ и ИТН. Вторият вариант предполага още след тези избори да се формира правителствено мнозинство, включващо ГЕРБ, „Ново начало“  на Пеевски и ИТН, като – предвид дълбоките зависимости, в които е изпаднал Бойко Борисов, за премиер бъде предложен или самият Пеевски, или някой сламен играч, който да танцува под неговата свирка – а тези, които се опитат да протестират или да питат, както през 2013 г., „Кой предложи Пеевски?“, да се окажат под ударите на полицейските палки, по арестите и затворите. 

7. Както се казва – това е положението.  Може ли да му се противодейства? Да – винаги е възможно. Тъй като „положението“ не ни е дадено свише, ние сами сме го създали, със собствените си ръце. Политическата класа, създадена предимно от уроди и идиоти, не ни е спусната от дядо Господ – ние сме гласували въпросните да бъдат избрани. Изборите, които предстоят, не са просто абстрактна и колективна отговорност – те са и лична такава – и за това, дали да се гласува и как да се гласува, всеки отговаря според собствената си съвест – и всеки поема отговорността от собствения си избор. Затова – ако утре страната ни се окаже втора Беларус, не се питайте по чия вина е това – по ваша е. Вие сте избрали да бъде такава – включително когато сте си останали у дома на предстоящите избори, или сте гласували за някой отявлен негодник – за да „накажете“ реалните си избраници – или просто за да става джумбуш. Мислете си, преди да го направите, защото след това вече ще е късно.