Мохамед Халаф

Тези дни президентът Тръмп написа поредния си Туит към снимка на лидерите на Демократическата партия декорирани с чалми. Поводът за него е позицията им относно убийството на Касим Солеймани. Въпреки сатиричния елемент, в коментара има и истина. Демократите решиха да представят Тръмп като поредния президент републиканец  жаден за войни. Вместо това, те се  простреляха в краката. В усилията си да очернят своя опонент те се превърнаха в 

защитници на омразната фигура на терорист,

 оцапал ръцете си не само с кръвта на жени и деца в Иран, Сирия, Ирак и Йемен, но и с кръвта на американци, сред които 600 войници по време на американското военно присъствие в Ирак. „Солеймани бе приравнен до уважаваната и обичана принцеса Даяна ..… герой, който е обожаван от масите“ – така е описан от един американски журналист в стремежа си да настрои американците срещу решението на Тръмп да ликвидира Солеймани, предупреждавайки за онова, което може да предизвика убийството му. 
Има разлика между партийната борба и защитата на убийци. През последните седмици обаче тя бе превърната в бразди върху пясъка в пустинята. Предизборната борба тласна редица фигури да заемат алогични позиции с единствената цел да спечелят популярност. Но защитата на Солеймани е срамен акт, защото няма разлика между Солеймани, Осама бин Ладен и Абу Бакр ал-Багдади. Всички те са 

хладнокръвни убийци на невинни хора

 като част от политическите им проекти, целящи установяването на шиитски или сунитски халифат. Ако не бяха въоръжените милициите на Солеймани в четирите арабски държави, сунитските държави – Турция, Саудитска Арабия, Катар, както и други организации и индивидуални дарители – нямаше да се възползват от появата на организации като Ал-Каида и Даиш. Тези държави започнаха усилено да ги въоръжават и финансират с цел да защитят страните си пред експанзията на Иран и нейните милиции под прякото ръководство на Солеймани. Може да се каже, че лидерите на всичките тези екстремистки структури имат обща цел.

„Моллата Кери“

Убийството на Солеймани мобилизира дори резервните играчи на Демократическата партия в САЩ. Бившият държавен секретар Джон Кери, който получи прозвището „моллата Кери“ заради последователната си защита на иранския режим, се появи неколкократно на телевизионните екрани зад океана, само за да повтори тезите на иранския президент Рохани, външния министър Джауад Зариф и лидера на Хизбулла Хасан Насралла. Що се отнася до Бен Роудс – съветникът по националната сигурност на бившия президент Обама – от дълго време насам той се превърна в рупор на критиките срещу всяка антииранска стъпка на сегашната администрация, представяйки я като разрушаване на наследството на своя бос. Въпреки все по-очевидната несъстоятелност на „ядрената сделка“, Роудс се превърна в последният защитник на творението на Обама като куче пазач пред разрушена къща. След убийството на Солеймани той се нахвърли срещу Белия дом с още по-голяма стръв, сякаш последният е бил представител на хуманитарна организация, повтаряйки думите на Върховния лидер Хаменеи, а не е човекът, оставил зад себе си труповете на невинни деца. Гневът на демократите достигна още по-високи октави след като както Тръмп, така и другите фигури на администрацията му втвърдиха тона си по адрес на Техеран след ликвидирането на Солеймани.
Това ново увлечение на демократите в защитата си на Иран и Солеймани отразява дълбоките различия в редовете на тази партия. От една страна сред демократите има представители на старата традиционна школа, която се стреми към подпомагане установяването на либерален режим в тази страна, както и привърженици на нова екстремистка и безразсъдна школа, която загърбва политическата и морална отговорност за Иран. В крайна сметка последните се превръщат в защитници на фигури и режими, които имат черна история и които са затънали в кръв.
Да не забравяме, че демократичният президент Франклин Рузвелт спаси света от нацисткия пожар, а наследникът му Хари Труман начерта контурите на новия свят, в който живеем вече 70 години. Също така и това, че демократите като Бил Клинтън въведоха понятието 

„незаменимата държава“,

 визирайки световната роля на САЩ, и прокарвайки правилна интервенционистка политика. Отзвук от тази традиционна демократична позиция прозвуча в думите на Джим Джоунс, който похвали акцията срещу лидера на „Бригадата „Кудс“.
Позициите на въпросната школа обаче бяха отслабени поради навлизането в политиката на нови фигури по времето на президента Обама, оказали влияние върху външната му политика. Този процес накара покойния дипломат и политик Ричард Холбрук, който по негово време бе специален представител в Афганистан, да се оплаче, че новите лица около президента не му позволяват да получи достъп до него – факт, който вероятно ускори внезапната му кончина. Подобни размисли споделя в книгата си и бившият шеф на Пентагона Робърт Гейтс, станал жертва на унижение от екипа на Обама поради виждането си за американската стратегия.
Днес виждаме налагането на 

тенденцията към изолационизъм,

 излагана в медиите от хора с остър език, които не се свенят да демонстрират връзките си с екстремистки режими. Те насаждат страх и ужас в сърцата на партийните ветерани, като същевременно се стремят да привлекат на своя страна и неориентираните млади кадри. Именно те възвеличават Солеймани и твърдят, че демонстрациите срещу режима са режисирани. Думите им не се отличават много от посланията на Хаменеи от последното му петъчно слово. В него той обеща да отмъсти за убийството и със сълзи в очите обеща световна катастрофа.