„Произведохме какво ли не – ракети, турбини,
                                                      чудеса, стъпихме на луната, обходихме космо-
                                                       са, разложихме атома. Само едно не произве-
                                                       дохме: морал.”
                                                                                        Доц.  д-р Диана Николовска


Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Права е, права е моята безценна приятелка, доц. Николовска – макар и с една горчива правота. В тези сурови и зли вирусни времена думите й на лекар и хуманист прозвучаха с повишена, с оглушителна актуалност. Защото последните седмици и месеци са кризисни. А всяка екзистенциална криза (лична или обществена, родна или международна, национална, континентална или всемирна) има едно несъмнено качество: тя води до избистряне и поляризирене на моралните понятия и ценности, пробужда и изостря притъпената ни и наркотизирана от настъплението на консумативната стихия нравствена сетивност, прави поразмитата с десетилетията и вековете граница между добро и зло отчетлива, 

обособява и откроява пороци и добродетели

Така че кризите могат да бъдат и оползотворени – кризисните времена са времена на преосмисляне на духовните ориентири, времена на търсене на нов смисъл, защото старият вече явно не достига. А не само за една личност – и за една нация, и за цяла една цивилизация недостигът на смисъл е по-непоносим и от недостига на хляб.
В еволюционния ни път на сапиенси научо-техническият прогрес и духовното ни усъвършенстване явно не са крачели в синхрон през епохите – докато частнонаучната мисъл разкрепости невероятни производствени мощности, морално като че ли нашего брата още не е напуснал първобитната пещера. Фактът, че човечеството днес има капацитета да изпепели планетата, а няма моралните лимити, които да го спрат да стори това, говори сам по себе си. Аз бих предпочел нравствеността да е водеща, а стана обратното – точните науки оглавиха хода на еволюцията, докато нравствеността тромаво и някак си неохотно ги следваше. Наблюдавайки този депремиращ процес на обездухотворяване, в който фундаменталните християнски начала отстъпват пред прагматизма, още в зората на научно-техническата експанзия в едно блестящо есе савойският езуит Жозеф дьо Местр предупреди съвременници и потомци: 

„Ще оскотеем от наука!”

 Е, така и стана век и половина по-късно. Ако все още враждуващите велики сили и лагери не са се изпобили, не са се унищожили взаимно, то е не поради наличието на нравствени цензори, които да ги възпират в това им пъклено дело. Ако съществува равновесие, което да поддържа статуквото на мирно съжителство и да не доведе до нов световен конфликт, то е равновесието не на морала, а на страха. Защото тъкмо модерните технологии сложиха нейде преди около един човешки живот край на сладките и уютни за властимащите времена, в които те ще обявяват войните, а други ще ги водят, други ще умират под огъня на картеча и шрапнела, докато, казано с езика на „Приказка за стълбата”, „министри, царе и придворни кокетки” ще си живуркат необезпокоявани във ведомствен уют. Днес вече всички са, всички сме на мушката – днес ядрената радиация е всепроникваща, тя не прави разлика между принца и лакея, убежище от нея няма за никого. Тъкмо това ново съзнание породи взаимния страх на водещите държави една от друга, тъкмо то съдейства полувековната Студена война да не прерасне в гореща.
Сравнението с фронтовата войната не е случайно – двубоят между коронавируса и човечеството е също война, макар и по-скоро война гражданска, отколкото междудържавна. Всяка страна се справя както и доколкото може преди всичко сама в битката за оцеляване. Веки народ воюва, с други думи, сам за себе си, а всички тънат в една обща драма, която американският специалист по болката, д-р Дейвид Кеслер, окачестви тези дни на страниците на в. „Харвър Бизнес Ревю” като „предчувстваща мъка” или „предсказваща скръб”. Става дума за онова породено от смъртоносното настъпление на микроскопичния злосторник чувство на безсилие, страх и несигурност, на угнетение, безпътица и обърканост, което обхваща цели народи и неусетно се транспортира и в бъдещето, за да трови и него. В интервюто си за споменатия вестник д-р Кеслер нарича това психически непоносимо състояние, пораждащо 

перманентна скръб на микро- и макрониво,

 „тревожност, съсредоточена върху смъртта”.
Въпреки цялата драматичност на новосъздалата се ситуация обаче, изневиделица се разкри, че като че ли тъкмо сляпата безнадеждност, в която масово тънем, се оказа източник на нови надежди. Оказа се, че проклетият вирус атакува не само белодробната ни система – той атакува (колкото невидимо, толкова и осезателно) и досегашния ни начин на живот, приоритетите, които явно сме разпределили неподобаващо в него, поставя под съмнение ориентирите, които ни водят и пътищата, по които ги следваме. Така, както смъртоносният влак на Ана Каренинина убива не само лично нея и, стратегически погледнато, дори не толкова лично нея, колкото пустотата и лицемерието на господстващите в обществото дребнобуржоазни порядки, фасадността на морала, лицемерието на филистерския начин на живеене. (Както пише в невероятната си творба „Рецидивистка” невероятната авторка Камелия Кондова, след всички разиграли се пошлости „оттук нататък е неизбежно, че идва влак”.) Романът на Толстой и вирусът имат нещо общо – и общото е съществено: те онагледяват (всеки със своите си средства) несъстоятелността и глупостта на досегашния ни начин на живеене.
Така и пламналата епидемия (пандемия тя не е – няма и да стане) ни подсказва да се изправим открито срещу предизвикателствата на реалността, а не да се крием малодушно от тях в конструирани нереалности и в наркозата на измамни битови блаженства; смъртната опасност мобилизира нови сили за живот и оцеляване; наложената от карантината изолация по домовете ни припомни стойността и сладостта на домашното огнище, върна ни позабравената в преследването на студени кариеристични цели топлота на интимното общуване; тъкмо горчивината на изживяваното изпитание наложи едно ново съзнание за междучовешка солидарност, култивира убеждението, че не общественият престиж, а емпатията е висше благо, че 

съчовекът до теб е по-важен от великите цели,

 а конкретната болка е най-точното мерило за очовечаването ни. Все полезни, все необходими поуки, които, ако намерим мъдростта и силата да извлечем от днешния кошмар, ще спасим утрешния си ден. Тогава крилатите вапцаровски мечти (не, не мечтите за съюз със СССР, а мечтите за едрите звезди на Фамагуста) ще се сбъднат до една, а копнежът на д-р Николовска за върховенството на морала над технологиите ще придобие бит и битие, плът и кръв ще придобие…