Владимир Перев*, tribuna.mk

30 септември 2019 година е нещо като граничен камък в отношенията между България и Македония, разглеждани в светлината на новото време, във времето на Договора за приятелство и добросъседство. 
====
Докато пиша този текст, българските медии се пълнят с менния и полемики за позицията на българския президент Радев, който призова за вето за получаването на дата за преговорите с ЕС от Брюксел и твърдата позиция на вицепремиера Красимир Каракачанов, който иска втвърдяване на позицията спрямо Македония.
А в Македония засега всичко е спокойно. Македонците са обзети от еуфорията, създадена от решението на Бундестага за започване на преговори с Макодения и с пренебрежение гледат на българските полемики.
 Както обикновено се надявяат че някой ще "свирне" на българите и те ще заиграят поръчаното хоро.
Вече 100 години България води 

безволева, малодушна и предателска политика

 към Югославия/Сърбия/Македония и към собствения си народ, народът, който припознава българския национален идентитет в Македония.
Някои български политици изцяло се отказаха от своя народ в Македония и го изоставиха на милостта и немилостта на сръбските и гръцките насилници, които провеждаха безмилостната му денационализация.
Някои, като Александър Стамболийски, платиха предателството с главата си, но щетите нанесени от това предателство и кръвта на падналите жертви, са невъзвратими.
За България под комунистическата власт и съветската окупация няма какво да говорим, политическата креатура на НКВД, Тодор Живков е направо комичен, съдейки по стенографираните разговори между югославската и българската делегация по "македонския въпрос".
Докато българските политици се побратимяваха с "братушките", в казармите на титова Югославия, в каменоломните в Добой и на други места бяха тормозени и загиваха македоно-българските патриоти.
И албанските патриоти не доживяха по-добра съдба с космополита Енвер Ходжа, но те вече много успешно, разчистват това помежду си.
Пътят на Македония към Европейския съюз трябва да бъде път на своеобразно

 "пречистване" от собствените заблуди,

 но и признание и почит към жертвите дадени от македонския народ в името на неговата национална свобода.
Партизаните, като борци против фашизма, получиха паметници, признание, а Бога ми, и добри финансови компенсации.
Груевски "ревитализира" античните паметници и изгради изобилие от нови, всичко в името на новия "национално-античен инженеринг". Сега остава най-многобройните жертви на сръбската националистическа политика и югославската квазикомунистическа система - македонските българи, да получат своето признание.
Да се изгради паметник в село Гавран на застреляните селяни и децата им от сбърския жупан Добрица Маткович, да се направи паметна плоча пред затвора в "Идризово" в памет на затворените ВМРО-вци с български произход. 
Затворници - македонски българи, в най-тежки условия, изградиха "кървавият път" от Ресен до Отешево и пътя през планината Галичица. 
Десетина хиляди оставиха костите си там в резултат на нечовешките условия и терора на УДБ-а. 
Днес туристите (и българските!) минават оттук и се възхищават на гледката, без да знаят, че газят костите и кръвта на безименните македонски българи, заровени в единични или масови безименни гробове, а най-честно хвърляни в Преспанското езеро за храна на рибите.
Македония отдавна, от 1918 година е в "центрофугата на хаоса и безвремието". Македонците не помнят кога на България и на българския народ се е гледало като на единокръвни братя, или поне като на равни.
Помирителното българско отношение към Македония е само потвърждение и одобрение на

злодейската сръбска и руска политика към македонсикя народ, 

това е виза за ново насилие на Белград и Москва към македонците.
Македонската политика, македонските историци, а и по-голямата част от македонският народ трябва да се "срещнат с историята", а това е възможно само със стабилни и ясни български позиции.
България никога няма да бъде уважавана от македонците и сърбите, ако позволи Гоце Делчев, макар и номинално да има и капка македонска национална идентичност, подобна на онази, която имаме съвременните днешни македонци.
Това е богохулствено, не само за Гоце, но и за всички останали македонци, герои в борбата за свобода и просвета на българското племе в Македония.
Някой иска да се забравят и заличат и заслугите на онези македонци, които като офицери и войници, учители, свещеници и обикновени граждани, са участавли във войните за свобода на македонските българи.
Някой иска да бъдат забравени жертвите и пролятата кръв на македонските патриоти в борбите за българската идея в Македония. 
Ние сме неотделима част от българското офицерство в историята (а и сега), ние сме част от интелектуалния български елит през последните 150 години и това трябва да бъде уважавано. Македонските българи не искат да пътуват в ЕС като предатели на своя – македонски народ, както твърди сръбско комунистическата пропаганда през последните 100 години, а като  единствено отговорен елемент за демократичния напредък на Македония.
Непочтени са подхвърлянията и сравненията с проблемите на българите в Западните покрайнини. Това са две различни позиции на население в Югославия: едните, от Западните покрайнини, признати за българи, а другите, от Македония, непризнати и "превъзпитавани" с насилствени методи. Тук няма знак на равенство, нито еднакъв подход.
За да излезе Македония от "центрофугата на хаоса и безвремието", българската държава трябва да се държи достойно и да отстоява своите национални, революционни и църковни традиции в Македония.
Трябва да отдаде признание на падналите в борбите за свобода, както преди 1944 година, и още повече след 1944-та, на онези, които 

никога не се отказаха от своята българска националност

Да осигури на техните потомци в Македония поне малко внимание и почит, без значение на какви позиции са те. На младите да им бъдат осигурени факултети, стипендии, български паспорти и документи, което, трябва да се признае, се прави много успешно и сега.
И това е добро, това е специфично признание, без значение колко от македонците са наистина благодарни. В истинската борба за свобода и човешко бъдеще, признанието винаги идва много, много по-късно…

*Владимир Перев е уважаван журналист от Скопие, анализатор и редовен автор на „Македонска трибуна” – Канада.