Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

За бита и битието на един народ се съди не само по делниците, а и по празниците му. Националните празници са пътепоказатели във времето, морални и исторически ориентири, които превръщат най-безспорните ценности на една епоха от преходни в непреходни, за да ги съхраняват и пренасят от миналото през настоящето към бъдещето, за да ги направят достъпни на цели поколения. Така е с празниците на всички народи – така е и с нашите народни празници, така е и с Девети септември. Ако изписвам тази паметна дата с главна буква, то е, за да подчертая паметността ѝ – като всяко велико национално добро, така и всяко 

велико национално зло

 заслужава да бъде отбелязано подобаващо.
Датата Девети септември е несъмнено най-черната, най-зловещата дата в цялата ни хилядолетна история. Една национална история, в която никога дотогава Отечеството ни не е бивало така разорено морално и така похитено физически. На тази дата през 1944 г. стартира един колкото свиреп, толкова и дългогодишен терор, удавил в насилие и кръв цялата нация. На практика кошмарният сталинизъм, белязан от кръвта на милионите невинни жертви в СССР, бе пренесен на щиковете на Червената армия през Дунава на родна земя. След което година след година тази брутална агресия бе тържествено чествана като освобождение на страната ни от някакъв имагинерен, несъществуващ български фашизъм. Още през първите следдеветосептемврийски дни и седмици бяха убити десетки хиляди сънародници, други десетки хиляди пълнеха следствените килии, наказателните лагери и затворите, трети бяха насилствено изселени от родните си домове и въдворени на местожителство, четвърти – прогонени в изгнание или разстреляни на граничната полоса. И като връх на цинизма тази саморазправа и с интелектуалния и политически елит на нацията, и с всяко свободомислие бе назована класово-партиен хуманизъм, защита на националните интереси, партийна грижа за човека. Докато най-оправданата, най-подобаващата дефиниция би била 

триумф на идеологизираното зло,

 тържество на класово-партийната ненавист. Ненавист, която по ожесточение и настървеност не отстъпваше на расовата.
На фона на това масово, общонародно мракобесие отношението към Девети септември закономерно се превърна и за партии, и за правителства, и за институции, и за всеки от нас в морална легитимация, в свидетелство за нравственост, респективно безнравственост. Пламналите със зараждането на демокрацията надежди, че след господството на един почти полувековен политически разврат новото време ще възроди традиционните ценности и ще възстанови моралното статукво, се оказаха краткотрайни и несигурни. Разграничаването ни от унаследените злодеяния на комунизма бе формално и непоследователно – още по-формално и още по-непоследователно е то днес. Докато във всички държави на бившата Съветска империя комунизмът бе не само официално заклеймен като престъпление срещу човечеството, на родна земя започна – отначало тихичко и тайничко, почти подмолно, а с времето все по-открито – неговото реставриране, възраждането му от дебрите на миналото за нов живот. Този деструктивен процес беше съпроводен с възраждането и на неговата хералдика, и на церемониала с всичките му ритуали. Така Девети септември бе провъзгласен за ден на свободата, а признателни сънародници, между които и парламентаристи, и партийни водачи, и държавни люде, че и цели министри дори, полагаха пред паметника на най-несъмнените ни поробители в сърцето на столицата ритуални венци. Обстоятелството, че тези явно недоробували си българи си искат отнетото им от хода на времето робство обратно, е само част от бедата. Другата, по-трудно разпознаваемата част се съдържа в  непроизнесената, но реална заплаха това робство да впрегне в ярема си и всички онези, които не го искат. А това вече ме засяга много, много лично. Демонът на Девети септември витае над страната ни, като призракът на Маркс бродеше из Европа. 
Това рекомунизиране винаги е протичало на широк обществен фронт и винаги се е осъществявало с братската помощ на Кремъл. Така е и днес, когато Руското посолство (пиша го с главна буква, защото то също е велико историческо и актуално зло) подготвя изложба, която да възвеличае Девети септември като ден на победата над фашизма. Една изцяло измислена победа над един изцяло измислен български фашизъм. Фашизъм, който се изчерпва с маргинални самодейни фашизоидни настроения и инициативи в периферията на националния ни обществен живот, без каквото и да е влияние върху държавната ни политика. А фактът, че Руското посолство третира агресията на Червената армия не като заробваща, а като освобождение, говори колко еднородна е днешна Русия със СССР, колко жив и витален е вековният руски империализъм, насочен към Европа, към Балканите и особено към нашата страна, колко брутална е решимостта на Кремъл да се намесва във вътрешните работи на една независима и обвързана с Евроатлантическата общност държава. Ние си имаме на родна земя предостатъчно собствени русофили, еврофоби и тиранофили, които с плам в сърцето и с песен на уста ще отпразнуват Деветосептемврийското комунистическо мракобесие – нека руснаците, които и защитени от дипломатическия си имунитет са все таки гости в страната ни, си празнуват на руска земя руските национални празници, озарени от залповете на крайцера „Аврора”.
В океана безнадеждност, удавил и настоящия текст, искрица надежда все пак проблесна току-що от телевизионния екран. По новините съобщиха, че декларация на Външното ни министерство е осъдила подготвяната от Руското посолство изложба, напомняйки, че чрез агресията на Червената армия на Девети септември 1944 г. се поставя началото не на националната ни свобода, а на комунистическата диктатура. Откровено казано, бях изненадан, макар и приятно. А бях изненадан, защото очаквах, както винаги при подобна безскрупулност досега, държавата ни да си направи оглушки. Всички, абсолютно всички досегашни български правителства през последните двайсетина години са се държали малко или много 

лакейски към Кремъл

 Дали и след протестната нота на Министерството на външните ни работи изложбата ще се състои, не е толкова важно – руските нашественици с дипломатически статут и техните български лакеи така или иначе вече празнуват в душите си. По-важното е друго: че като никога досега държавата ни показа държавност, че си спомни, припомняйки и на Кремъл, че Комунистическият интернационал отдавна е исторически архив, отдавна е заменен от Европейския съюз, че вече не сме нито съставна република на Съветската империя, нито руска губерния, а независима и свободна европейска държава със собствена външна и със собствена вътрешна политика, че кои дати окрилят и кои дати позорят хилядолетната ни национална история, решаваме ние. И тъй ще бъде, нека тъй бъде винаги! Защото каквито празници празнуваме, такива делници ще битуваме.