Илиана Славова

Позицията на България и Унгария, които отказаха да предоставят военна помощ за Украйна, е „неразбираема и близка до предателство“ – думи на латвийския министър на отбраната на Артис Пабрикс. Най-после политик на високо ниво изрече публично и в прав текст това, което мисли целият цивилизован свят. Впрочем външният министър на Украйна Дмитро Кулеба го намекна, но остана в рамките на дипломатичния тон. 
Цивилизационният разлом в тази война е толкова мащабен, че 

не оставя място за  неутрални

 Тази война вече е световна, защото в нея се решава бъдещето на света и всички са въвлечени по един или друг начин, дори пасивността е вземане на страна. Ако победи Украйна, ще оставим на потомците си свят, доминиран от демократичните ценности и силата на международното право. 
Победа на Русия ще означава 

произвол на тиранията

 и налагане на правото на грубата сила. Разпад на международния правов ред, още завоевателни войни, посегателство върху свободната воля на народите. И конкретно върху нашата, защото България винаги е била под прицела на руските имперски домогвания. 
Затова пасивната подкрепа за Москва, маскирана като загриженост за мира, е предателство не само към Украйна и съюзниците ни, но и към България. И към българите в Украйна. "България може да пречупи хода на войната, ако ни помогне да се защитим. Или да се откаже, и така да ни предаде нас, украинските българи." – пишат сънародниците ни в писмо до президента, премиера и парламента.   
Румен Радев и служебното му правителство със сигурност разбират, че тезата „да не даваме оръжие на Украйна, за да не удължаваме войната“ в подтекст означава „нека по-бързо да победи Русия“ – как би могла една по-слаба Украйна да се справи с агресията? Но явно точно такава е тяхната игра, а междувременно Народното събрание е заето със себе си. Министърът на отбраната Димитър Стоянов лежерно се възползва от ситуацията и се оправда, че предишното НС е казало „каква помощ трябва да се оказва“, като репликира Пабрикс, че „България е суверенна държава и изпълнява решенията на парламента“. Кои решения? В това за Украйна е казано какво се ангажираме да дадем, но не забранява да се окаже и друга помощ в бъдеще, няма рестриктивни текстове. И ако ще говорим за суверенитет, решението да бъдем част от НАТО и ЕС е съвсем суверенно и България доброволно прие правата и задълженията, произтичащи от това членство. Ако разчитаме на колективна защита от НАТО и солидарност от ЕС, е редно да бъдем и част от общото усилие за оказване на военна помощ на Украйна вместо да изпълняваме волята на Москва за неучастие.       
Но не, омайват ни с клишета от вида „И най-лошият мир е по-добър от най-добрата война“. Сигурно и Левски е трябвало да си седи като мирна рая в Османската империя вместо да прави революция.     
Междувременно самата Русия се въоръжава с ирански дронове, очаква да получи и ракети от Иран, който вече е пряк участник в руската инвазия със свои военни – обучават на място руските сили за работа с безпилотните апарати и ги насочват към украински градове. Кремъл започна и мащабно вербуване на войници в Афганистан и Африка, за да ескалира агресията си. За какъв мир може да става дума? И на децата в пясъчниците е ясно, че ако не помогнеш на нападнатия да се справи с побойника, насилието ще продължи докато гаменстващият не реши, че е постигнал целта си. В случая – заличаването на Украйна като независима държава.   
Само че 

Украйна ще победи в тази война

 и заслужено ще бъде сред лидерите на новия световен ред. А пасивните съучастници на Кремъл ще бъдат презирани – също заслужено. Поколения българи ще носят срама, ако днес политическата ни класа не подходи отговорно.  
Институцията, която все още може да прояви воля за това е българският парламент. Руските проксита сред депутатите със сигурност ще се постараят въпросът да не стигне до пленарната зала в ограниченото време, отредено на това Народно събрание. Сигурно ще се започне с протакания и оправдания, че първо трябва да се започне с бюджета, че по-важни са законите по Плана за възстановяване… Да, важни са. Но мащабите са несъпоставими. Измеренията на решението за Украйна не са икономически, а исторически и то ще определи мястото на България в света за поколения напред. При това не изисква много парламентарно време, нито героизъм. Изисква решимост от страна на партиите да отговорят на историческото предизвикателство. С дългосрочни ползи за самите тях.       
За ГЕРБ това е възможност да покажат, че са отворили нова страница след десетилетие на пагубни опити да постигнат баланс между Брюксел и Москва в ущърб на надеждността ни като част от ЕС и НАТО. За ПП – шанс да се еманципират от менторите, които ги доведоха в политиката, и отчасти да изкупят вината си за срама, който причиниха на България с отказа да предоставим оръжие на Украйна. За ДПС – да покажат, че въпреки сянката на обръчите от фирми, в решаващи за България моменти могат да отстояват цивилизационния ни избор. За ДБ – възможност да се реабилитират поне донякъде за коалицията с БСП и преизбирането на Радев, което постави държавата в задънена улица. Да, тези грехове са споделени с ПП, но са особено тежко бреме за ДБ заради профила на електората й и претенцията да бъде лидер в отстояването на евроатлантизма. 

Всичко това би могло да е своеобразен 

катарзис за политическата система,

 но само ако партиите не са обвързани с непреодолими зависимости.  
Напоследък зачестиха „експертните“ изказвания на прокремълски говорители, че нямаме достатъчно от старите съветски оръжия и че не са годни. По оценки на Атлантическия съвет на България обаче имаме какво да дадем на Украйна, още сега. От друга страна се тиражират предупреждения, че армията ни ще остане невъоръжена и беззащитна, ако изпратим военна помощ на украинската страна. Но ако оръжията наистина са негодни, какво значение има дали ще се лишим от тях? Нямало да получим равностойна компенсация от НАТО за предадените оръжия. Сигурно – ако изчисляваме с кръчмарски тефтер и пресмятаме бройки. Но колективната сигурност в НАТО е много повече от това, срещу остарялата съветска техника ще получим съвременна, а където не ни достигат собствените възможности, можем да разчитаме на съюзниците. Още повече, че Алиансът предприе укрепване на Източния фланг и е абсурдно да се твърди, че ще допусне дефицит на сигурност в региона. 
И все пак над разговора за ползите стои този за ценностите. Днес имаме само един избор – достойнство или позор, среден път няма.