Владимир Перев, Скопие

„Би свадба- помина“, биха казали моите мъдри съграждани от Прилеп за тазгодишното честване на 117-тата годишнина от Илинденското въстание. Това би означавало, че освен очевидното присъствие и частичния страх от коронавируса, всичко останало остава такова, каквото е, сякаш няма празник. Всичко вече е чуто и видяно.
Честването на Илинден трябва да отразява духа на сплотеност на една нация, но в Македония нещата са изместени, лишени от логика и здрав разум. Това се отнася за държавните ръководители от петдесетте години до днес, докато хората, както обикновено, следват своите ръководители. Така честването на Илинден се превръща в 

разделителен камък на македонската тъкан, 

сигнал за дълбокото разделение на една нация, както сред македонците, така и от другите народи в страната и най-вече в самия македонски корпус.
Нека първо да поговорим за „другите“. Албанците публикуваха мнения в социалните медии относно речта на бившия премиер Оливър Спасовски в Кале, оценявайки го като недемократичен, мононационален и изключителен за другите общности, заявявайки, че това е "политическа алегория" на речта на крал Петър Караджорджевич в Скопие през 1913 г.
В македонския корпус нещата станаха малко по-спокойни, след като преди 3 години Бойко Борисов и Зоран Заев подписаха Споразумението за добросъседство ... поне изглежда така. Разделенията сред хората останаха. През целия си живот по време на Илинден чувахме обвинения към България, която уж присвоява нашите език, история и култура. През  последните две години не чуваме тази омразна реч от официалните говорители. Сега

омразата остава само между нас и към нас самите

Никога не разбрахме точно, защо мемориaла в Пелинце трябва да съществува. Това е творение на реалността, изкривено разбиране за място, което трябва да бъде факт в нашата история. Младите хора разбират това като виртуална реалност, един вид оруелска машинация за затъмняване на истината. Манастирът „Св. Прохор Пчински ”трябва да остане като символ на създаването на Социалистическа република Македония и за невъзможността да се празнува в него, ясно да се посочи вината на първо сръбската държава, а след това и на СПЦ. Припомнянето на някои изявления на Воислав Шешел от преди десет и повече години, е нелепо, манипулация на Оруел за (не) приятелите между „Океания и Евразия“! Шешел е твърде малък, малък, за да се скрие държава зад неговото име и (не) дело. Оруеловата машинация с Илинден през 1944 г. и Пелинце, донесени от Бранко Цървенковски и СДСМ като окончателно завършен процес на затъмняване на истината за Илинден и по-нататъшно оглупяване на хората. Между другото, нещата започнаха много по-рано ...
От години в Македония не се говори за въстанието като Илинденско-Преображенско, а само като Илинденско. Желанието е 

да не се споменават хората в Тракия и Одринския регион,

за да се изтрият и забравят връзките между населението на Македония и Одринския регион ... да се заличи, че става дума за един народ, една организация ВМР(Одринска)РО в двата региона, една идея и едно сближаване в общата борба за свобода на един единствен народ. Много малко се говори за Кръстов ден и въстанието в Беломорска Македония. Там местата Невеска и Клисура провъзгласяват свобода и държавност, а революционното правителство успява да оцелее повече от двадесет дни, тоест по-дълго от Крушевската република. Оруел обаче не е предвидил интернета, така че нещата станаха ясни, а идеята на Оруел е смешна и остаряла.
Илинденските празненства не са свободни от манипулациите със съдбите на някои от създателите му. „Най-старият илинденец“ на „Св. Прохор Пчински “, Панко Бръшнаров има интересна биография. Първо бил български учител, после се отказа от българското учителстване и става мелничар, след това „напредва“ и става член на ВМРО (Об.), организация която фактически е само подразделение на НКВД, Коминтерна, съветска агентурна мрежа в Македония. Така той стига до АСНОМ, открива сесията, но само няколко години по-късно, като съветски агент и „враг на КПЮ“ стига до лагера в Голи Оток, където остава завинаги. Подобна съдба сполетява и Павел Шатев, който преминава от анархист и атентатор в Солун до съветски разузнавач, след това югославски министър на правосъдието, за да се озове нещастно в Битоля, сам и отделен от семейството си. Понякога шпионството завършва така, но наша задача е да кажем поне една критична дума, както към тези, които са били затворени, така и към онези, които са могли, но не са ги защитили.
Македонската православна църква също не е имунизирана срещу оруелизма като явление и нова идеология. Наистина, по времето на Тито те придобиха някаква противоречива автокефалия, но Тито и партията здраво държаха юздите на обществото и не позволяваха на „църковния кон“ да се скита наляво и надясно. За тях свободата идва след 1990 г., когато те връщат под свой контрол огромното имане и църковната администрация. Истинският възход е постигнат в ерата на Груевски, така че идеята за „Македония до Индия“ изобщо не се оспорва и „князът на хуните, наш братовчед“ беше приет с отворени обятия, без забележки за неговите идентичност и религия. Така църквата бавно навлиза в политиката и допринася за националната ни „виртуална реалност“ и оруелската представа за относителността на фактите. Върхът на „съвместимостта“ на Църквата със съвременните течения е храмът „Св. Троица “в Радовиш, където символи от древността като звездата на Вергина и 

героите „безбожните“ Александър Велики и Филип са почти приравнени със светиите на християнството, 

нещо, което не е видяно в нито един християнски храм в света. Много по-рано, преди 1990 г., църквата започва да "обновява" храмовете, ръководена от вековното усещане за промяна.
Всички знаем кога и как са изградени църквата „Св. Неделя ”и гробището„ Света Неделя ” в Битоля. Построена е от българите в Битоля, с изобилната финансова и трудова помощ на населението на битолската „Йени маале“, известна и до днес като „малката София“. Има и табела с надпис за това кой е собственик на църквата и кой я е построил, но днес табелата не съществува. При „реконструкцията“ на църквата табелата беше или премахната, или покрита със слой мазилка, така че никой да не се запознае със съдържанието ѝ. Но табелата е заснета и  съществува като документ от онова време и за хората от онова време!

Ситуацията в Битоля е трагична. Не е само църквата „Св. Неделя “. Голямата църква в центъра на града„ Св. Богородица “ също така е обект на оруелски вандализъм. Табелата на входната врата на църквата е счупена. Точно тази табела показва от кои хора е направена църквата, на кои хора принадлежи църквата и там стои името на големия дарител и основен „виновник“ за нейното изграждане и т.н. Константин Мишайков от известната екзархийна-българска фамилия от селото Пътеле, Леринско. Табелата е разбита на парчета и изхвърлена в църковното гробище с намерението да бъде загубена безвъзвратно. 

Това са останките от нея, а надписът върху нея е известен на всеки църковен историк.
Скопската църква „Св. Богородица ”също беше предмет на оруелска политика за прикриване на истината и засяване на омраза. Църквата е подпалена на 5-6 април 1944 г., а македонското правителство след войната казва, че църквата е била подпалена от „български фашисти“. Никой не споменава, че вината за палежа е бил неволен пропуск на германския готвач, който е бил поставен в кухнята на църквата, за да готви за германските армия. Проведено е разследване от църковните власти и истината е установена. Всъщност българите вероятно са били фашисти, но не са били толкова луди за да изгорят собствената си църква, доказателство за присъствието им тук, е че през 19 век в црквата е имало и българско училище.
Централна църква в Скопие, до седемдесетте години на миналият век е църквата „Св. Димитрия “. Имаше надпис за това кой е построил църквата и чия е тя: „На прависе сия гробница съ пожертвование отъ православните българи въ 1864 л. мартъ 1-ий, Скопие”, но някой беше притеснен от това, затова махна табелата с надписа.

 За щастие, тя е запазена.
Бруталността и наглостта на тези, които искат да правят 

генно инженерство върху собственият си народ 

няма срам или граници. В същото време църковните водачи не реагират и с класическо „отмятане на главата“ оправдават себе си пред хората и смятат, че са оправдани пред Бога. Да, но само ако са сигурни, че не съществува, в противен случай ...
Пример за такова насилие е паметната плоча на църквата „Св. Никола ”в село Прилепец, на десет километра от Прилеп. Картината говори 
сама за себе си...

Дори сръбското (зло) дело не беше пощадено от оруелските вандали. Малцина в Македония знаят историята на сръбския четнически лидер Глигор Ляме Соколов (ич). Роден в с. Небрегово, област Прилеп, четник и войвода на ВМОРО, войвода по време на Илинденско-Преображенското въстание, но след въстанието той застава на страната на сръбската въоръжена пропаганда в Македония и се бори срещу своите довчерашни другари, известни на сърбите като "бугараши"! В конспирация, в която участват Милан Матов и Петър Ацев, през 1910 г. край селото Дъбница, Прилепско, Глигор Ляме Соколович е убит. Погребан е в родното му село Небрегово. Той е чичо на Блаже Конески и поради този факт македонската историография не се занимава с коварната му предателска дейност. Той беше забравен от всички и гробът му в Небрегово беше изоставен, както и всички наши селски гробове и гробища. Обаче някой го е запомнил и е решил да се „намеси в историята“. 

Трудни времена очакват Македония и Съвместната македоно-българска комисия, която трябва да определи стартните позиции на Македония в ЕС. Не става въпрос само за Гоце Делчев и за другите дейци от Възраждането и ВМРО. Става дума 

за езика на омразата,

присъстващ в македонските медии и за прикриването оруелското мълчание относно очевидните исторически факти. Съвместната македоно-българска комисия не заседава, оправдавайки се, че се очакват резултатите от изборите в Македония. Това е просто обикновено замъгляване на позициите, купуване на време с надеждата, че "времето само ще реши проблемите", натрупани през последните сто години. Последната надежда е правителството на Бойко Борисов да падне, така че пасивизацията на комисията да продължи за неопределено време. Забравяме, че проблемът не е само в Бойко и Заев, проблемът е узрял исторически и е дошъл моментът за решаването му. Нека не забравяме, че БАН има ясни и твърди позиции по отношение на македонския език и история, а българското Министерство на външните работи, въплътено в лицето на Екатерина Захариева, оказва силна международна политическа подкрепа за българските възгледи за Македония.
От сто години сме нация, затворена в безизходицата на своето съществуване. Ето защо се стремим да променим историческите факти. Оруел е ужасяващ, защото представя променящия се характер на съществуването на нацията. Свидетели сме на заличаването на колективната памет на хората, която е пазителка на собствената им идентичност. Времето ще покаже дали Оруел ще ни се случи!