Днес Западът си плаща за допуснатото оцеляване и възраждане под друго име на някогашната Съветската империя на злото

Филип Зидаров

Една от най-любимите алегории, цитирани от левичарски ориентираните автори, е онази, извадена от памфлета на Маркс „18-ти брюмер на Луи Наполеон“ с коментара на Хегел в смисъл, че трагедиите от историческите събития винаги се повтарят като фарс. Но онова, на което в момента историята става свидетел, е пример за обратното: Започнала като фарс е появата на руската политическа сцена на един незначителен бивш КГБ-истки офицер, Владимир Владимирович Путин, изтласкан по иронията на съдбата до министър-председател през сенилния втори мандат от президентството на Елцин и в последствие станал негов приемник. Но фарсовите елементи на неудържимия възход на протежето на кмета на Петербург Анатолий Собчак и негов довереник в контактите с ленинградския престъпен свят - люпилнята на съвременната руска олигархия, отчетливо приемат очертанията на 

реална, огромна трагедия с отворени граници

По волята на еволюиралия до автократ на Русия „силен лидер“ за пръв път от почти осем десетилетия в Европа бушува пълномащабна война, в която звучат сирени, стотици хиляди бежанци, големи градове биват разрушавани с ракети, целенасочено се избива гражданско население, провежда се планираната от месеци сухопътна, въздушна и морска инвазия срещу съседна държава, с цел нейното завладяване. И ако операцията успее така, както е била замислена, положително ще последва в други съседни „врагове“ да се случи онова, за което малкият малък човек  подмолно се е готвил през двадесетте години, откак е на власт – възстановяването на една нова Руска империя под негова власт, 

тоталитарна, враждебна към всяка свободна мисъл

Общество, в което „свободата е робство, войната е мир, а невежеството - сила“. Светът на Оруеловата „1984“ или на предшествалите литературни антиутопии „Ние“ на Евгений Замятин (1920) и „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли (1932).

Как се стигна дотук? Къде остана еуфорията на 90-години след  края на Студената война, вярата в победилите принципите на демокрацията и човешките права на по-голямата част от планетата? Краят на историята, според Фукуяма, се оказа поредната голяма илюзия, освен ако се интерпретира в своя несимволичен смисъл – като възможност за край на историята на човечеството на този планета. 

Един от отговорите е кристално ясен: Случващото се е доказателство за неспособността на световните политически елити да се поучат от историята. И резултат от илюзиите по отношение на явлението Русия. Руската държава никога не е имала общество, постигнало трайна демокрация, а кратките неуспешни опити в тази посока само доказват психологическата неспособност тази сцена да произведе функциониращо демократично управление. Русия най-вероятно никога няма и да има друго държавно устройство, различно государство, освен тирания в някаква по-мека или по-сурова форма. Манталитетът на практически всяка руска система на управление е по същество антиевропейски и потиснически, а причината е, че неговите корени са генетично свързани с историческите азиатски деспотии. Още от управлението на Петър Първи, вкарал с насилия, с рязане на бради и глави царството си в Европа, до топлите морета и в досег с европейската политическа култура, наука и изкуство, всички последвали междудържавни коалиции на тази империя винаги са се стремели към осъществяването на една и съща цел – неограничената експанзия, от Аляска до Кьонигсберг, преследвали са дългосрочната цел на руската политика от 18-ти до 20-ти век – горещо мечтаното завладяването на православния „трети Рим“ – Константинопол-Цариград, но руски, разбира се. 

Фарсът на хроничната наивност на Запада по отношение на руските експанзионистични апетити днес е повторение на трагедиите от 30-те години на миналия век и заблудата, че диктаторските режими вероятно биха могли да бъдат омилостивявани с отстъпки – териториални, икономически, политически, но резултатът винаги е бил един е същ – растеж на агресията. 

Днес целият свят става свидетел на трагичния абсурд как през 21-ви век една суверенна европейска страна и един народ, който не желае да се върне зад нова желязна завеса на някаква реставрирана пост-съветска сфера на контрол, героично се противопоставят на нашествието от Изток. Всъщност се води борба за оцеляване, докато прокламираната от „свободния свят“ подкрепа остава предимно в зоната на декларациите, морала и символиката. Когато през 1938 г. Невил Чембърлейн вярваше, че осигурява „мира на нашето време“, боязънта на Запада да се опълчи на агресора, той не само направи него по-силен, но себе си покри с позор. Владимир Владимирович неприкрито копира тактиката на своя известен предшественик, също като него радетел на сбирането на своя народ в една империя, под един самодържец. И той, също като него, би могъл да каже: „Видях своите противници в Мюнхен и те са нищожества.“ След окупацията на Рур се извърши аншлусът на Австрия, след това бяха присъединени Судетите, след това превзети Чехия и Моравия, после Полша, Дания, Норвегия, Бенелюкс, Франция, Югославия, Гърция... В един от своите  мелодични маршове победоносните войски на Вермахта пееха: Wir werden weiter marschieren / Wenn alles in Scherben fällt, / Denn heute da hört uns Deutschland / Und morgen die ganze Welt. („Ще продължим да маршируваме, дори и всичко около нас да се разпадне, защото днес ни чува Германия, а утре – целият свят“). Сигурно никак неслучайно „da hört“ в песента звучи съвсем като  „gehört“, така съдържанието се превръща в: „Днес ни принадлежи Германия, а утре – целият свят“. Тогава не го чуха и разбраха навреме и сега се случва същото: След войната в Чечня, превръщането на Белорусия в братска диктатура, както и повечето средноазиатски бивши съветски републики, последва откъсването на Абхазия от Грузия, анексията на Крим, „признаването“ на сепаратистките области около Донбас. Отдавна очакваната инвазия срещу Украйна, нагло назована „демилитаризация“ и „денацификация“. Ако осъществи идеите си Владимирович, положително ще бъде последвано „освобождаването“ и на други страни и народи - Грузия, Молдова, Балтика, Източна Европа, защо не и Западна... 

Азиатският комплекс на Русия

по отношение на Европа винаги се е изразявал в опитите за копиране, „достигане и надминаване“. А  Германия винаги е била особено привлекателна -  и с примера на „железния“ пруски милитаризъм, и дори с обстоятелството, че синята кръв на Романови от Екатерина Велика (родена София Августа Фредерика фон Анхалт-Цербст) насам, през повечето династически бракове на царстващите, е предимно немска. Дори и сегашната „военна операция“ в Украйна трябваше да бъде проведена като германски  блицкриг. Не можа да се получи така, но какво пък, щом като през Втората световна война Червената армия успя да надделее над най-съвършената военна машина в историята, Вермахта, макар и не с друго, а по думите на един съветски военачалник, с: „Засипахме ги с трупове“.   

Когато през 1940 г. пропадна проектът за присъединяване на съюзника на Третия райх - СССР, към Тристранния пакт, с цел съвместната борба срещу Британската империя и „гнилите западни демокрации“, а де факто за разделяне на световното господство, между двата тоталитарни режима избухна единоборството на живот и смърт. Западът избра, единствено заради своето собствено оцеляване, крехкия съюз с по-малкото зло - грешка, осъзната непосредствено след края на войната. В Ялта Чърчил подхвърли на Сталин Източна Европа, само за да спаси Западна. А само няколко години по-късно, след превземането на Китай от комунистите на Мао и на почти успялото завладяване на Южна Корея от сталиновото протеже от север, Уинстън напразно опитва да склони Труман да неутрализира червения мастодонт с атомни бомби, докато Америка все още има монопола над тях. 

Днес, уви, нещата са много, дори безкрайно по-сложни и по-опасни: Отстъпките все така подхранват растящите амбиции на агресора, а миролюбивите жестове, както и преди, се възприемат за слабост у противника, и както през 1939 г., Западът отново би разбрал твърде късно, ако пак се окаже изправен пред алтернативата дали да оцелее или не. Но този път оцеляването ще се отнася не само до свободата и демокрацията, а до оцеляването на самото човечество. Защото бутонът за самоизключване на съвременната цивилизация е под пръста на един опасно овластен параноик, готов 

да пожертва света, „ако в него няма място една могъща Русия“

 (цитат В. В. Путин).

С настъпването на ядрената епоха в редица държави се натрупа критична маса от унищожителен арсенал ядрени оръжия и за първи път се сътвори възможност за предизвикване на тотална планетарна катастрофа. Така светът достигна до единствената възможна доктрина на своето оцеляване, наречена през 1962 г. MAD. Освен значението на думата в английския речник, тя и абревиатура на формулата „mutual assured destruction", основаваща се на факта, че при евентуална ядрена война е сигурно унищожаването и на двете (или повече) воюващи страни. Доктрината на взаимното сдържане успя да запази света в изминалите седем десетилетия, с всички досегашни рискове и предизвикателства от случайни и нарочни инциденти, с потенциално апокалиптичен резултат. Тя създаде и своя символика. Преди 75 години на корицата на сп. Bulletin of Atomic Scientists на Чикагския университет се появява изображението на един от най-ярките идиоми на ядрената епоха - Doomsday Clock, Часовникът на страшния съд, метафорично измерващ оставащото време до полунощ – глобалното унищожение при война с ядрени средства. Това метафорично обратно броене, започнало през 1947 с поставяне на стрелките на 7 минути до 12:00 г., се отдалечава до 12 минути (през 1963 г. с договора между САЩ и СССР за частична забрана на ядрените опити и през 1972 г., договорът SALT1), дори до 17 минути през 1991 г. (Договорът за съкращаване на стратегическите оръжия START1, подписан от Горбачов и Джордж Буш Старши). Но между 2012 и 2018 г. този символичен толеранс до апокалипсиса спада от пет до две минути, а в сегашния момент, в резултат на поставянето на ядрените сили на Русия в повишена готовност „заради вражески реторика“ и заплахите на Владимирович да поведе война с всяка държава, която би дръзнала да подкрепи военно Украйна,

до полунощ вече остават едва 100 секунди

Зловещо. И абсурдно, и симптоматично: цивилизация, способна и готова на самоунищожение заради безсилието на здравия разум. 

Помните ли финалната сцена от класическата първа екранизация на знаменития роман на Пиер Бул „Планетата на маймуните“ от 1967 г., в която героят-астронавт на Чарлтън Хестън, яздейки покрай пустия морски бряг и преследван от властващите човекоподобни, се натъква на стърчащите от пясъка останки от Статуята на свободата?  И разбира, че се е върнал на Земята, но в бъдещето на унищожения след ядрена война свят. „Те наистина са го направили!!! Психопати!!! Взривили сте я!!! Бъдете проклети!!! Господи, бъдете проклети, бъдете проклети всички!!!“

Днес Западът си плаща за допуснатото оцеляване и възраждане под друго име на някогашната Съветската империя на злото. Трагичният фарс на настоящия момент се състои във факта, че съществуването на цивилизацията каквато я познаваме, като че ли зависи от копчето, което един военнопрестъпник е готов да натисне. Това е истинска трагедия, но също е и върховната ирония, изчерпваща се в обстоятелството, че на венецът на мирозданието – Homo Sapiens, еволюирал през цяла геологична ера и хиляди години формирал своята цивилизация, е достигнал до такова божествено всемогъщество, че има властта да се самоизключи, макар и по прищявка на някой луд.

Любопитно е да се надникне в мисловния мир и политическото верую на Владимирович, защитникът на Великата Русь, борецът против нацисти и милитаристи. Неговият духовен гуру е руският консервативен философ Иван Илин (1883 – 1953), прокуден през 1922 г. от РСФСР заедно с 160 видни философи, историци и икономисти и развил се в емиграция като убеден апологет на политическата формула на фашизма и националсоциализма. Той е и автор на така удобната в руската история теза, че Русия може да оцелее само в постоянна борба с обкръжилите я „врагове“. Ето два цитата от неговата студия от 1948 г. „За фашизма“:  „В крайна сметка фашизмът се оказва прав, защото произхожда от национал-патриотичните чувства, без които нито един народ не е в състояние да утвърди нито своето съществуване, нито да създаде своя култура“.

Толкова по темата за Будиновата „денацификация“. Но пък всичко си отива на мястото - всяка съвременна тотална диктатура, концентрираща цялата власт в една личност, би могла да мине под такава формула и такова име, идващо от италианската дума fascio, означаваща снопът пръчки fasces, носен от древноримските ликтори – знак за сила и единство.  Любопитно е и доколко е истинна неговата Путиновата към Русия, и към коя точно Русия. Във всеки случай не към онази, на про-западната предреволюционна руска интелигенция, изтребена или прокудена от болшевиките. Не е и раят на трудещите се - комунистическият СССР, тъй като днешна Русия е държава на най-див олигархически  капитализъм, произвел и своята нова терминология – „клептокрация“. Но главният, най-вероятно единственият определящ действията на Владимирович фактор, е 

стремежът да властва, могъщо, неограничено,

до живот. И неговата политическа доктрина може да се постулира с известен цитат от Иван Илин: „Политиката е изкуството да бъде разпознат врагът и неутрализиран“. Каквото и се случи с Немцов, Литвиненко, Политковская...

След провала на блицкриг-сценария на украинската „спецоперация“, опцията на агресора е продължителна война. Която вече започна: безкомпромисна, жестока, тотална, без страх от възмездие заради военни престъпления, с терор над цивилно население, целяща пълното разрушаване на инфраструктурата на Украйна, война за унищожение на несъгласните да се подчинят. Онова, което агресорът не е успя да предвиди, е решителността и героизма, белязали съпротивата на украинците, под непредвиденото лидерство на един доскоро подценяван президент – бившият актьор-комик, израснал до трагичен герой в драмата на страната си. Володимир Зеленски повтаря непримиримостта на Уинстън Чърчил, демонстрирана в очакване на германската инвазия през 1940: „Независимо от цената, ще се бием до край, ще се сражаваме на сушата, във въздуха, в морето, край реките, в полята и по улиците. Ще продължим да защитаваме страната си. Никога няма да се предадем “. За Русия войната Украйна би могла да се развие като мъчително затъване в блатото на нов Виетнам или Афганистан (за втори път). 

Но е недостойно за целия Свободен свят, обявил вербално своята подкрепа в борбата на Украйна и да бъде част от нея, да наблюдава тази неравна битка, 

като зрител, безучастно, донякъде дори безсърдечно

А и аналогиите от близката историята не са особено ласкави към изобилието от примери на двуличие и на предадени доверие и надежда: Върнатите в края на Втората световна на заколение в лапите на НКВД някогашни белогвардейци и граждани на СССР, сражавали се на страната на Германия; апатията при смазването на Берлинското въстание 1953; на Унгарската революция 1956; на Пражката пролет през 1967; на репресираното реформистко движение в Полша през 70 и 80-те; изоставянето на съюзници, при оттеглянията от Алжир, Индокитай, Ирак, Афганистан...  Нито тесните интереси на момента, нито страхът от конфликт между супер силите са морално защитими в контекста на прокламираните идеали на свободата и демокрацията. Без отпора през 80-те, осъществен от друг голям актьор на историческата сцена - на Роналд Рейгън, и на Маргарет Татчър, действителността и сега вероятно все щеше да съществува с онази Империя на злото и светът нямаше да изживее трите десетилетия на вярата, а може би на илюзията, че може да бъде неразделен и сравнително свободен. 

А може би наистина Западът, заразен от собствената си перфидност, наистина не притежава силите и желанието да се противопостави успешно на своя антипод? Ако в този момент президент на супер силата САЩ все още беше фарсовата личност на Доналд Тръмп, възхищаващ се на Путин,  възхваляващ го като „гений“ и възприемащ себе си като бъдещ член на братството на пожизнените диктатори?  Може би наистина нищо не може да препречи пътя на червеното колело на насилието и  дали то, както казваше българският червен диктатор, не е колелото на историята, което трябвало да се върти до окончателната победа на комунизма или на някой негов дериват, и след това да спре?

Днес, както изглежда, единствените фактори, в състояние да се превърнат в опасност за Владимир Владимирович, остават в самата Русия. В онази, най-често пасивна, но заредена с потенциала на недоволството маса, вкусила след седем десетилетия страх аромата на свободните общества, на куража на подложените на полицейски репресии демонстриращи срещу войната в стотици руски градове, и най-после в средите на онази, създадена от корумпираната руска държавност управляваща олигархия, която, в една изолирана от останалия свят, бедна, върната към средновековни порядки Русия губи богатството и влиянието си. Сама тя при такъв сценарий 

ще отстрани самодържеца

Както знаем, от същата тази история, от която властимащите не са в състояние да се поучат, почти никой диктатор не е завършил добре дните си. 

Обаче засега всичко това са хипотези. Съществува и още една: Тя е загнездена дълбоко в същността човешка. Има нещо симптоматично и поначало сбъркано в самата душевността на този „разумен“ вид, сътворил хилядолетни култури, но склонен към постоянна агресия и безпричинна жестокост и към себеподобните, и към собствения си хабитат, посял и отглеждащ семената на своето самоунищожение. Могъщата сграда на цивилизацията се оказва не по-стабилна от къщичка от карти. Неспособността злото да бъде победено ражда примирение, а то е пътят, водещ към постепенния заник на пламъка на разума. Друга литературна и филмова класика е пост-апокалиптичният роман на Невил Шют „На брега“ (1957-59), който реалистично описва кроткия край на човечеството след всеобща ядрена война.  Дано безутешният финал от поемата на Томас Стънрз Елиът  „Кухите хора“ от 1925 г. пророчески не се окаже и тихият реквием за цивилизацията, която не оцеля и за лунатичния край на Епохата на Човека.