Димитър Бочев

Не съм марксист – по-скоро антимарксист съм. За разлика от марксическите детерминисти, аз считам, че не битието определя съзнанието, а съзнанието – битието. Сиреч, мислиш не така, както живееш, а живееш така, както мислиш – водеща е мисълта, а битието само послушно я следва. Иначе няма как да си обясня обстоятелството, че хора, които са израснали в обща социална среда, развиват необщи, често пъти дори противопоставени, социални съзнания – милиони граждани с еднакво минало имат днес нееднакво гражданско битие. В едно обаче Маркс е несъмнено прав: всеки народ заслужава правителството си – както поробеният, така и свободният. Поробеният заслужава робската си участ, защото се е примирил с нея и я понася безропотно и търпеливо, а бездействието е също действие. Свободният народ пък е заслужил свободата си, защото си я извоювал на цената на много усилия, страдания и жертви. Когато обаче, както стана с нашего брата преди трийсетина години, 

въпросната свобода е не извоювана, а подарена, 

когато е не изстрадана, а продукт на независещи от нас, обективни външнополитически обстоятелства, нещата се усложняват неимоверно – не само психологически. Такава свобода се себеобезценява, губи стойност в очите на освободените – понякога дотолкова, че те са готови с лека ръка да я заменят с едно ново робство. Което пък в тон с обществената мимикрия лицемерно се легитимира пред нас и пред света не като робство, а като една или друга нова, модерна и разновидна форма на свобода. (Виж „Криворазбраната цивилизация”). „Опак станал този свят” – ще рече възрожденският поет. И ще има право. А е опак, защото хората не проумяват, че убедителна, автентична и жизнеспособна е само собственоръчно извоюваната – не и харизаната – свобода. Свободата е духовно благо, а духовни блага не се подаряват – те се изграждат. Подаряват се само бездуховни, материални блага. (Тъкмо затова можеш да подариш някому къща, но не и дом – домът той трябва сам да си го създаде.)  
Винаги съм считал, че и 

рефлексът за свобода, и рефлексът за робство са генетично еднакво вложени в същността ни, 

че те не се изключват, а се предпоставят взаимно – както във всяко индивидуално, така и във всяко обществено съзнание. Стартът, с други думи, е равен, а дали в хода на битието ще надделее свободата или ще надделее робството, зависи от това кое от двете състояния съответната личност (респективно съответният народ) ще подхрани биографично. Подхраним ли свободата, ще бъдем свободни; подхраним ли робството, роби ще бъдем – толкова е просто! В размирната си национална история ние неведнъж сме правили и едното, и другото, неведнъж сме били и несвободни, и свободни – лошото е само, че не сме си извлекли съответните поуки от свободата и от несвободата си. Когато сме били свободни, ние сме гледали на свободата си като на непоклатима даденост – и с това несъзнателно сме я омаловажавали и подкопавали. Защото свободата не е даденост – динамично, диалектическо състояние е. Което ще рече, че не сме ли бдителни, не обгрижваме ли свободата си подобаващо, не я ли зареждаме ежедневно със собствената си екзистенциална енергия, тя ще залинее, ще повехне, ще ни напусне и ще премине в своята противоположност. Казано по-простичко, свободата е като красива и изменчива любовница – нехаем ли за нея, и тя ще нехае за нас. Макар и подчинена на железни закономерности, свободата е капризна и кокетна – за да ни позволи да й се насладим, тя иска нашето внимание, нашата ангажираност, нашата отдаденост. Вярата, че, видите ли, веднъж освободени, сме си обезпечили свобода завинаги, е заблуда, при това много опасна заблуда. Най-сърцатият американски президент и наш освободител от единственото робство, в което ние, българите, сме робували – руско-съветското – Роналд Рейгън казваше, че разстоянието от свободата до робството често е само едно поколение. При подобаваща бдителност това разстояние може и цяла една история да не бъде извървяно – и така става в най-проспериращите страни. При нашето балканско нехайство обаче това съдбовно разстояние може всеки момент да бъде прекрачено, обратният 

преход от свободата към робството

 на родна земя винаги е вероятен.
За всичко това си мисля и премислям, като следя актуалната предизборна, изборна и следизборна  обществено-политическа ситуация у нас. Да повериш бъдещето си на един държавен глава, който е разколник и разединител на нацията, да предпочетеш един настоящ президент с вдигнат в сурова закана комисарски юмрук пред един високообразован гражданин с академично мислене, с академична кариера и с академична политическа култура, е израз на нецивилизованост. А явно предпочитанията на милиони наши сънародници са точно такива. Израз на нецивилизованост е и да предпочетеш да те управлява една новосформирана партия, произлязла от недрата на най-ретроградните и вандалски протести през последните трийсетина години демокрация. А милиони наши сънародници предпочетоха и това. Демокрацията може да се употреби в смисъла на цивилизоваността, в смисъла на културното ни наследство, на човешките ни права и гражданските ни свободи, но с демокрацията може и да се злоупотреби по посока на пещерното ни варварство. Чийто ген дебне, закодиран в кръвта ни, и търпеливо и нетърпеливо чака своя звезден час. Час, който миналогодишните метежници отвоюваха и въдвориха не със слово, а с камъне и дърве, с арогантност и насилие, с гаменски безчинства и улични блокади, с високо вдигнати вуду-кукли, бесилки и ковчези – както писах в миналия си коментар, все още само декоративни. Тъкмо този некрофилен, този деструктивен поход на разбеснелите се улични тълпи, на мъстта и реваншизма, на хунвейбинския фанатизъм подхрани онези гибелни политически сили, които днес се готвят да ни поведат към едно несигурно, за да не кажа опасно, бъдеще. Едно бъдеще, което ще ни хвърли

 в суровата сянка на имперски Кремъл

Там, където свободата е изцяло подменена с деспотизма, а цивилизоваността – с варварството. Дано тези ми страхове се окажат напразни, дано сме си взели поне донякъде поука от дългогодишното си студуване и гладуване през вековете в подножието на Кремъл. Така или иначе ние сме комай единствената европейска, а може би и единствената извъневропейска, държава, която, ако върви, както е тръгнало, само след броени дни може да се събуди, оглавена от двама закононарушители, погазили собствената ни конституция – един премиер и един президент. Макар че последното, слава Богу, не е съвсем сигурно, макар че все още имаме шанса да предпочетем едно президентство, подвластно на хладнокръвието и прагматичността на аналитичното, на научното мислене пред беса на реваншистката екзалтираност.
Президентските избори са шанс, а шансовете се дават, за да бъдат оползотворявани. Неоползотворените, нереализираните, пропилените шансове си отмъщават – като физическата, и обществено-политическата природа не търпи празно пространство. Така че не намерим ли в неделя разумността за подобаващия избор, чака ни безумието на неподобаващия. А историята сочи, че от подобни безумия често път назад няма!...