Димитър Попов

С удоволствие чета какво са казали протестиращите над 100 дни срещу правителството граждани. Понякога те имат прозрения. Ето ви едно от тях: „Проблемът ни е в сбърканата представа кое е нормално. Толкова сме свикнали с корупцията, шуробаджанащината, разбитата улична настилка, дупките по пътищата, грозните сгради и раздрънканите автомобили, че приемаме за нещо нормално онова, което за средния европеец би било неприемливо."  По-ясно държава от третия свят и народ с ниска гражданска култура не могат да се опишат. Не знам защо го правят пред списание Шпигел, а не пред български медии. Не знам също защо мислят, че оставката на Борисов ще реши проблема, като 

не предлагат политическа алтернатива

 след него. Просто шумно констатират факта и отиват да си гледат личните работи! „Въстаници клети, отломка нищожна…от народ мъченик…“, както се казва.
Впрочем в Брюксел затова деликатно си мълчаха за протестите у нас - наясно бяха, че те не са народно въстание срещу шуробаджанащината, а кратък изблик на вътрешни политически битки, които отшумяват като пролетен дъждец. В Брюксел се надяват само на едно – следващия след Борисов да покаже поне воля за борба с корупцията. Че няма вътрешна подкрепа да я пребори е ясно на всички. Нищо, че на книга 60% подкрепят протестите срещу тайното срастване на власт и пари. На практика и дума да не става, че срастването на власт и пари е тайно и че някой протестира срещу него. Всичко си е съвсем явно и никой не го крие– корупцията е очаквано и масово събитие, което практикуваме отдавна. Някои дори оповестяват, че те разпределят порциите, защото така добиват по-голяма тежест в очите на избирателите. Тука си знаем, че корупцията е двупосочна улица с голяма навалица на нея.
Иначе тя се измерва с термина „усещане “, което веднага я прави не статистически показател, а психологическо явление. А психологията на един народ е тънка работа. Той си има представа за властта,  за хората, които управляват, и това мнение е създавано стотици години. Самите партии се съобразяват повече с националната традиция, отколкото със собствените си идеологии. Идват на власт за четири години и понеже са спечелили с някакви 15% от всички гласове знаят, че другите 85% седят и гледат сеир. Дълбоки реформи и борба с корупцията не се правят с такива проценти на доверие и с толкова сеирджии. Затова партиите си седят в познатото статукво, което отлично познаваме, а ние си живеем, както сме свикнали – или над, или встрани от закона. 
Как живеем така, питат протестиращите пред „Шпигел“? Ето как!

Първи пример

На книга у нас има свободен пазар, което ще рече конкуренция, правила и честни договори, свободна инициатива, справедливи държавни регулации, административна почтеност и правила, които защитават честната игра. Отваряш фирма, попълваш документите, започваш бизнеса и веднага разбираш, че не се намираш на свободен пазар. Не, на този пазар правила няма. Ако се включиш в пазарна ниша и намериш клиенти, ако бизнеса ти изведнъж потръгне, конкуренцията веднага ще пристигне във вид на яки момчета с бухалки, или на коктейл Молотов, който ще ти изгори къщата. 
И ако прескочиш този етап успешно, ще се натъкнеш на ревизор, или инспектор по труда, който оглежда документите и ти казва „Кво праим ся? Как решаваме проблема?“ И изпитателно те гледа в ръцете, после в очите и пак в ръцете, подсказвайки че решението е именно в твоите ръце. 
Като научиш и този урок, ще се сблъскаш с доставчици, които ти носят менте суровини, с клиенти, които не плащат, защото фирмите се оказват кухи, с магистрати, които няма да ги осъдят, защото закона им позволява да решават по съвест, с депутати, които ти намекват, че срещу някакви акции от твоята фирма могат да ти уредят банков кредит, и тъй нататък. Разбираш, че приказките за свободен пазар и за конкуренция са напълно необосновани. И тогава имаш два пътя – или да зарежеш правилата и да се нагодиш, или да се откажеш от мъките и да си намериш държавна служба, където на спокойствие ще чакаш съответната пенсия.
И тогава ти подсказват

 третия път - връзки с политиците,

 които знаят всички тънкости на свободния пазар. Говориш с този, запознават те с онзи, плащаш на трети, докато накрая намериш подходящия човек, който от името на някакъв олигархичен кръг ти обещава покровителство и ти посочва една територия, в която можеш безпрепятствено да газиш закони и правила, стига да си отчисляваш съответния процент заради покровителството.
Нататък всичко си зависи от тебе. Ако си предприемчив и разбираш, че този път е по добър от свободния пазар, дето ти го рекламират непрекъснато, трайно се обвързваш с други като тебе, тарикати с голям опит, събрани в разни асоциации /картели/ и ставаш част от тяхната клиентела, което ти осигурява административна и държавна закрила, във вид на обществени поръчки, банкови заеми, едри клиенти и други благини, които сега наричат корупция. Един вид и ти си част от онази олигархия, която всички плюят, но никой не осъжда.

Втори пример

Да речем сега, че друг среден българин, който също иска да се издигне веднага и на часа, види перспектива в политиката. Влиза в съответната партия и скоро разбира, че за кариера трябва да целуваш ръце и да демонстрираш лоялност, за да може партията да рече един ден – това момче има бъдеще. Ама бъдеще без пари не става. Трябват и спонсори, които плащат за кариери като твоята, а те дават пари срещу услуги...  
Да кажем че намериш такъв и дори влезеш в парламента като депутат. Още първия ден колеги с опит ти разясняват тарифата - поправка в закон – 20 000, за цял закон 50 000, консултация 10 000 и ни лев по-малко. Не подбивай мизата, момче, не се продавай евтино, ти казват! 
И ако му свикнеш на депутатството, може да станеш и министър. Тогава при тебе ще дойде човека от онази групировка, дето те е финансирала на изборите и ще ти даде един списък с обществени поръчки, в които фирмите му искат да спечелят. После ще пристигне друга групировка, която иска да назначиш този или онзи на държавна служба, и тъй като назначенията също са платени, ти си вземаш и комисиона. Появяват се и онези с европейските проекти, които ти обещават между 20 и 50% от сумичката, стига техния проект да мине, и след всичките тези практики, които се наричат корупция, разбираш че те са твърде доходни и толкова масови, че са част от самите твои задължения като министър.
Пък ако няколко икономически групировки вземат и те харесат за премиер да кажем, тогава на първото заседание на новия министерски съвет, когато се запознаваш с министрите си – хора, които виждаш за първи път и за които не знаеш нищо, освен че са хора на онези, на които и ти си човек, разбираш, че 

жребият е хвърлен и връщане назад няма

Отиваш в Брюксел да те видят и там колко езика владееш, слушаш как те ти казват, че трябва да ограничиш корупцията, която задушава страната, и си казваш добре де, ама защо да го направя това, като у нас всичко си върви отлично, стандарта расте, заплатите също, имаме финансова стабилност, а свободата я има толкова, колкото хората я искат? Такава ни е държавата вярно – слаба и разнебитена, ама такава я приехте в ЕС. Как да започна война с олигарсите, като знам, че аз самия съм зависим от единия, моя партиен коалиционен партньор зависи от втори, опозицията е вързана с трети, а дори четвъртата партия се е наместила до някакъв нов милионер, който е решил и той да си прави партия. Освен това ако ударя някой олигарх с много пари, първи в Брюксел ще ме заклеймите, че преследвам политически противници, защото те веднага си правят партия и тичат да реват при вас, че властта иска да им вземе бизнеса по политически причини…Както направи онзи от „Хиполенд” например. 
Освен това ще трябва да се сменя чипа на избиратели, които са свикнали преди избори да идват в партийните офиси с молби за работа или апетитни длъжности, които им се полагат заради всеотдайната им партийна ангажираност. Те дали ще гласуват за партии, които не им приемат молбите? Ами другите, които отиват до урните само ако им платят – на тях дали им пука за корупцията… Ще стане една патаклама, не ти е работа. А като не правя нищо, всички наоколо са доволни и щастливи, дори и вие в Брюксел.

Така мисли 

управляващ елит на държава от третия свят – корумпиран , но доволен от статуквото

 Корупцията е двупосочен процес в края на краищата, тя не върви само от горе надолу, а и отдолу нагоре също. Може да не ви харесва, но и да откриете идеалния елит, друг народ няма как да си внесете. Онези, които са напуснали страната, няма да се върнат скоро, защото и те са проумели, че промяната не е въпрос на 20 години. 
Ето защо протестиращите трябваше да предложат политическа алтернатива на това статукво, което така красиво описват пред чужденците. Трябваше да кажат как те ще преборят корупцията по-успешно от тези, на които искат оставката. Но вместо да направят партия с програма и алтернативи, те продължиха да крещят

 „Оставка и после да става каквото ще“

 Е, то стана каквото стана, почти доведоха БСП на власт. Сега червените имат правителство в сянка, което може да излезе и на слънце след изборите. А протестиращите уж десни свършиха мръсната работа на червените без да разберат дори. Сега в социалните мрежи се питат как стана така, че Таско Ерменков и Светлана Шаренкова ще стават министри, след като те са още по-голямо зло от сегашните. Отговорът, който получават, е смразяващ – освен тях ще получите в добавка сценаристите на Слави Трифонов, плюс свирепите майки на Мая Манолова и този микс ще ви оправи за пореден път.
Поне едно тези хора от площада трябва да са разбрали – че манталитет не се променя с въстания. Те най-много да дадат властта на по-корумпирани от сегашните, или на някой като Крум Страшни, който ще отреже всички неудобни ръце и ще прехвърли корупцията само в своите. 
Така че нека да приемем еволюцията като единствено обществено лекарство и да работим с политически алтернативи. Някой ден в колективната българска душа може да избухне неочакван порив към свобода и справедливост, който да измести тъпата мисъл за преклонената главица и за твърдата ръка и да ни изпрати окончателно при модерните европейци. В отминалите вече протести този порив беше твърде слаб и направо рехав. Дано в следващите да е като топовен изстрел за истинска велика народна промяна.
Красиво звучи, нали! Е, оптимист съм, че след няколко поколения това може и да се случи. Песимист съм в друго – че повечето от нас ще го доживеят…