Томислав Маркович, Autonomia

На пръв поглед Александър Вучич и придворната му свита се справят страхотно. Барикади в северно Косово, армия и полиция в състояние на повишена бойна готовност, бойно тръбене в проправителствените медии, страх от нова война, 

дестабилизация на региона в полза на Путин 

и в името на проточването на неизбежното споразумение между Сърбия и Косово, което би довело до окончателно нормализиране на отношенията. Черна гора е поставена в лапите на различни сателити на Вучич, така, че почти не е тема в местната общественост. Милорад Додик държи половината Босна и Херцеговина под свой контрол, ако успее да нагнети напрежението - има кой да се справи.
От друга страна, става дума за поредното отлагане на окончателния крах на великосръбската политика. Въпросната зла фантазия не може да има друга съдба, нейните триумфи винаги са временни. Трябва да се провали, защото е проектирана да се провали, като всеки имперски проект. Просто е невъзможно да се държат постоянно под робство онези, които не искат да бъдат под робство. Вижте Украйна, те търпяха руски гнет в продължение на векове, накрая им писна и сега се борят с всички сили най-накрая да станат свободни. И накрая, погледнете и Сърбия - след векове робство под Османската империя, и тя най-накрая се освободи.

Лармаджийска лудост

Това, че великосръбската идея води директно към катастрофа, беше ясно на всеки разумен човек още докато се оформяше имперската програма. Например на Светозар Маркович, който още през 1869 г. пише за това така: „Да приемем щастливия случай, че великосръбската политика се увенчае с успех и Сърбия получи Босна, Херцеговина, Черна гора и Стара Сърбия(Македония бел.на прев. ). Малко са сърбите, които не биха сметнали това за най-голямото щастие на нашия народ. Ние не споделяме това мнение. По-рано казахме, че само рутинери се съобразяват с интересите на народа: голяма земя, голям брой поданици, великолепен двор, [...] Народът ще излезе от борбата за „Велика Сърбия“ по-беден и опустошен отколкото е сега, и пак би бил заобиколен от същите врагове, от които е заобиколен и сега, и освен това щеше да превърне в неприятели и своите братя българите. „Велика Сърбия“ ще трябва да купува приятелство от врага чрез унижение и жертване на интересите на своя народ [...] и рано или късно подобна политика ще   завърши с някаква външна или вътрешна катастрофа. Сръбският народ извън Княжеството ще получи много малко, а хората в Княжеството, във „Велика Сърбия“, ще бъдат много по-зле, отколкото са сега в „Малка Сърбия”. [...] „Велика Сърбия“ е тясна и грозна сграда и следователно не е в състояние да осигури интересите на сръбския народ“.

Или Манойло Джорджевич от Призрен, който пише през 1891 г.: „Но  новите сръбски учени издадоха лозунга „non possumus!“ – всичко или нищо!“ […] ревеше се във всички посоки: какви сделки! Какви трактати! За империята на Душан - бой до смърт! […] Чудно ли е тогава, че целият свят ни гледаше с недоверие, че виждаше в стремежите ни за национално развитие някакво европейско плашило, което заплашва да подпали целия Изток? От въпрос за национално и човешко битие, ние в лармаджийската лудост го превърнахме, в европейски въпрос, във въпрос на европейско равновесие, в наша вреда! [...] Това беше първият горчив плод на съвременните капризи на сръбското „държавничество“ и сокашкия патриотизъм, – едни от които, в самонадеяността и арогантността си, а други от глупостта си, вярваха, че целият свят ще  преклони глава пред сръбските фанфари. "Quos ego".

Планина от сръбски сълзи

Разумните съвети не бяха послушани, победи радикалната лудост и желанието за разширяване на територията под кода "освобождение и обединение на сръбските земи". Във външната политика - експанзионизъм, във вътрешната - възпрепятстване на развитието, ограбване на собственото население, държане на масите в неграмотност, бедност и невежество. Така изглеждаха двата полюса на мъдрата великосръбска политика, които и днес не се различават особено. Бандитската шайка, която е на власт използва имперските стремежи като перфектно прикритие за поддържане на статуквото, за упорство в изостаналостта и избягване на неизбежните цивилизационни процеси. Сърбия не беше държава, а инструмент за завладяване на нови територии. Затова и до днес тя не знае къде са границите й.

Централно място в националистическата митология заемаше Косово, люлката на Сърбия, святата сръбска земя или - както би казал днес Матия Бечкович - най-скъпата сръбска дума. Създаде се едно безумно убеждение, че без Косово няма живот за сърбите и че като се обединят сърцата на Сърбия,  ще се постигне рая на земята. Радое Доманович описва атмосферата, царяща в цяла Сърбия, може би най-добре в началото на разказа  „Марко Кралевити за втори път между сърбите“:

„Дойдоха ми сърбите, та повече от петстотин години  се вайкат: „Ооо, Косово!“... „тъжно  Косово!“... „Куку, Лазо!“, плачеха така, заплашвайки с плача си душманите: "Ще направим така,  ще направим иначе!" Плачехме ние юнашки и се заканвахме, а душманите ни се смееха.

А ние се сетихме в яда си за Марко и започнахме да викаме  да стане юнака от гроба, да брани нас и свято Косово. Пищи се днес, крещи се утре, крещи се всеки час, за всичко: „Стани, Марко!“... „Ела, Марко!“... „Виж ни Марко, сълзите!“... „Куку, Косово!“. .. „Защо чакаш, Марко?“ И тъй този вой стана безобразен, груб! Напие се някой в механата, па като изхарчи парите, зажали се за Косово, обземе го някакво юнашко чувство и веднага почне: „О, Марко, де си сега?“ И това, брате, не е малко, но  трае веч петстотин години. На Косово  има цяла планина от сръбски сълзи! А Марко се преобръща в гроба си, преобръща се та, чак и на него му омръзна вече този плач”.

Друга държава

И какво се случи, когато сръбските рицари най-накрая пристигнаха в Косово? Каква свобода донесоха на населението там? За това изчерпателно свидетелство оставя Димитрие Туцович, който като офицер участва в Балканските войни. За похода към Косово и Албания той пише в „Раднички новине“, а е оставил и цяла книга по темата – „Сърбия и Албания. Принос към критиката на завоевателската политика на сръбската буржоазия”. Ето как изглеждаше освободителната акция: 
„Буржоазният печат изискваше изтребление без милост и армията го изпълняваше. Арбанашките села, от които мъжете бяха избягали навреме, бяха превърнати в пепелища. Това бяха варварски крематориуми, където стотици жени и деца  изгоряха живи. И докато отбраняващите се, разоръжаваха и пускаха на свобода пленените сръбски офицери и войници, то сръбските войници не пощадиха техните деца, жени и болни“.
В текста „Клането в Люма“ Тучович описва подробно избиването на невинното население: „Взводовете застрелваха жени, които държаха бебета в ръцете си; редом с мъртвите майки плачеха децата им случайно пощадени от проклятието: телата им,  стройни планински елхи, пълзяха като червеи по леда; жени родиха от страх. За два часа бяха убити 500 души (...) Труповете бяха натъпкани в къщи и къщите подпалени - за да се прикрият следите на престъплението”. Когато влязоха в Джаковица, Тучович пише, че в този град почти нямало сърби, само една малка махала, а всички останали жители на града били албанци. И след това дава заключение, което е актуално и днес, обяснявайки същността на проблема: „Първопричината за всички злополуки, от които страдаме днес и от които ще страдаме много в бъдеще, се крие във факта, че влязохме чужда страна."

Краят на една ера

Така започна 20 век и така завърши: с кланетата в Косово и окончателното отцепване на южната провинция от Сърбия. Сръбските власти последователно показаха, че нямат идея какво да правят със святата сръбска земя, освен да колят, палят и плячкосват. А по този начин никоя нация и нито една територия не може да остане под егидата на държавата. Александър Вучич беше един от създателите на тази престъпна политика, като министър на информацията в правителството на Сърбия. И всичко това не му беше достатъчно, но днес той отново дрънка с оръжие, създава проблеми, дестабилизира региона, заплашва, сплашва.
На края  му остава само да злоупотребява със сърбите в Северно Косово чрез различни престъпни групировки, на чиято милост ги предава. И хленчи с пълно гърло пред целия свят, всички са виновни, че Косово не е Сърбия, освен този, който наистина е отговорен за това: той самият, неговият ментор Воислав Шешел, Слободан Милошевич, разни престъпници от редиците на сръбските сили и безумната идеология, довела до гибел. Така свършва епохата на провалената великосръбска политика, която Вучич иска да бетонира, но се чува само хленченето му.
Последната надежда на великосръбските националисти беше Русия. Те се довериха на Путин, на силата на руската армия. Те наистина вярваха, че Кремъл ще започне война срещу цялата западна цивилизация и ще пренареди световния ред, а след това Сърбия, като лоялен съюзник на терористичната руска държава, ще получи разрешение и помощ за окончателното възстановяване на империята на крал Душан. Тази надежда умря, след като тридневната "специална военна операция" в Украйна се превърна в продължителна война. Путин не може  Украйна да завладее, а камо ли половин Европа, и е невъзможно да разруши международния ред и да ни върне към варварството. 
Всичко, което, им остана е да сеят хаос на Балканите, в рамките на скромните си възможности. Великосръбската идеология ще продължи да нанася щети наоколо още малко, а след това ще отиде в гробището на провалените политически проекти, където й беше мястото от самото начало.
Превод за Faktor.bg: д-р Валентин Янев