Бернар Анри Леви*

Спомням си думите на Пуанкаре, когото през 1917 година попитали ще устои ли френската армия. Той отговори: „Ще устои, ако издържи тилът“.
Украинската армия е в същата ситуация. На фронтовата линия тя проявява невероятно мъжество. С цената на ужасяващи боеве тя даде отпор на руснаците в Киев, Бердянка, Николаев.

Всичко сочи, че тя се готви за 

контраатака

на изгубените сега територии на Донбас.

А деморализацията на руската армия, дефицитът на боеприпаси и запасни части за нейните танкове, броят на убитите превръща победата на Путин в много призрачна. 

Лятото на 2022 година може да се превърне в това, което беше лятото на 1942 година за Хитлер с неговата операция „Барбароса“.
Но проблемите са в тила.

Тилът, тоест, украинското общество, проявява такъв дух за съпротива, както и армията на фронта. 
Затова е по-правилно да кажа, че проблемът е в „тиловете“, тоест, блока на съюзническите държави, които доставят въоръжение.
Проблемът е в онези обществени настроения на Запад, дали техните ръководства да получат правомощия да продължат да доставят на Украйна жизнено-необходимото и оръжие, за да удържа срещу агресията на държавата–континент Русия.
Тук аз виждам 

повод за безпокойство

Тук – това са разказите за „ескалация“, която ни повлича като лунатици в механиката на войната.

Тук – са и приказките за цената на газа, както и за цената на бекона, която по думите на Клодел по време на полемиката му със сюрреалистите през 1925 година „може да ни даде правото да извършим всяка мерзост“.

Тук – е така наречената „диктатура на емоциите“, от която силните умове ни съветват да се освободим (и трябва ли в противовес на тази „диктатура“ да изберем „свободата с каменно сърце“?).

Казано накратко, това е именно този упадък на силите, изтощение, умора от състраданието, което британският есеист и военен репортер Дейвид Патрикаракос определи като „песимистична прогноза“ за Запада в Daily Mail.

А какво, ако нашата „украинска ярост“ беше просто мигновен проблясък?

Какво, ако нашата солидарност от първите дни беше не истински жест, а просто жестикулация?

Нима имената на унищожените украински градове и села няма да напишат поменика с житията на мъчениците, а само тъжен танц — валс или павана?
А улиците на нашите градове, оцветени в синьо-жълтия цвят на небето и украинската пшеница, от която пекат хляба за целия свят? Ще ни напомнят за картините „Улица Монторгийон“, на Моне или на „Улица „Моние“, където на прозорците се развяват знамена, защото хората са си „измили ръцете“ от разправата на комунарите?
Именно 

на това се надява Путин

Представям си как в студената тишина на дачата си той брои дните и с маниакалната точност на кагебист отмерва времето, което е необходимо, за да се измори съзнанието от образите на войната и да привикне към страданията на войниците, насилието над старците и треперещите деца.
Путин вярва, че демокрациите са лекомислени, непостоянни и просто трябва да почака.

Той смята, (също като Лавров и Медведев, неговите побеснели от ненавист питбули), че в Берлин, Париж, Рим, Вашингтон или даже в Лондон ще дойде времето, когато ужасените викове в края на краищата се чуват все по-тихо и по-слабо, а накрая ще замълчат
И той знае, че ако това време настъпи, ние ще намерим множество добри причини да изгубим интерес и тогава той ще нанесе последния удар.
Именно 

тези сметки трябва да провалим

Именно тази инерция на раздразнение и умора трябва да спрем.

Защото ако тя продължи, тези хора, които в Европа живеят и умират в името на европейските ценности, ще се почувстват като притиснати в ъгъла животни.
А също така ще бъде признак за това, че ние „старите европейци“ приличаме на героинята на Бекет от „Щастливи дни“: тя си седяла под чадърчето и първо в пясъка и потънали краката и, след това торса, после цялото тяло, докато не останала само устата, от която излитали думи или по-скоро бърборене и тя ставала все по-бъбрива, а речта и все по-безсмислена.

Ние виждаме това зрелище навсякъде – от Техеран до Китай, от границите на бившата Османска империя до халифата, който само дето не се е възродил.
Това са настроенията на всички царчета, мечтаещи да приключат с това, което е най-благородното, универсално и прекрасно от европейските ценности: ето какво очакват от нас в този повратен момент.

Сега или никога.

Ние сме длъжни или да поставим тези деспоти на мястото им, оставайки до край с народа на Украйна, или да признаем, че сме се поддали на своята морална слабост, нашият дух се е състарил и сме потънали в тих упадък, водещ до смърт.

Такива неща се случват не само с отделните хора, но и с народите и режимите.

Демокрация или тирания

Ще изберем ли смелостта или моралното падение. 

Това е въпросът, предвид предизвикателството, отправено от Путин.

*Бернар Анри Леви е френски философ, писател и публицист.

Превод: Faktor.bg