Д-р Любомир Канов

 Нека това да бъде спомен за един приятел, лекар, Стефан се казваше, който неотдавна си отиде, без да мога да споя отново нашето някогашно приятелство, което падна върху камъните и се счупи много отдавна. Това беше по времето на моето арестуване и осъждане В ИМЕТО НА НАРОДА за “контрареволюционна пропаганда, имаща за цел да подкопае и разруши комунистическата власт у нас и в Съветския Съюз”. Тогава той беше заставен, заедно с всичките мои тогавашни приятели да свидетелства срещу мене. Но изглежда по-лошото беше, че той още тогава се ожени за една госпожица произхождаща от червените кадри и че тя беше и си остана заклета комунистка. Допускам, че и днес е жива и здрава. Така че нашето приятелство остана 

на прага на килиите на Държавна Сигурност,

 на Улица Развигор, където аз останах отсам, а той отвъд и никога повече не се срещнах с него. Това беше и опасно разбира се, защото врагът в мое лице, недоубит от “строгата, но справедлива народна власт”, можеше да продължи след затвора да покварява хората около себе си, а доносници никога не липсваха. Така че благоразумието изискваше да преустановя всичките си връзки и дотогавашни приятелства завинаги и безвъзвратно. Което и сторих по необходимост, не толкова поради себе си и по свое желание, а заради тях. 

Той беше мек характер, с буржуазно възпитание в добрия смисъл на думата и на него му липсваше уличната закваска, маризчийството, способността да ухапеш, ако бъдеш ухапан и да се отбраняваш с юмруци, ако се наложи. Но въпреки това, в най- критичните мигове, изправен след изуверския разпит пред следователя с неговите протоколи нащракани на пишещата машинка, които извращаваха всяка изречена дума с цел да се докаже вината на твоя приятел и да го вкара в затвора, той все пак се беше опитал да отрече фалшифицираните си показания пред следователя. И го направи, когато се изправи срещу жалкия Народен Съд и пред агентите на онази ДС в залата, която единствено присъстваше в залата и предварително беше написала присъдите. Не всичките ми тогавашни приятели имаха даже и минималната доблест, която той показа. Тя беше проявена, разбира се, напразно. Прокурорът зачете показанията му и след като го заплаши с незабавен затвор за "лъжесвидетелство" по съответния параграф, моят приятел наведе глава и се съгласи с лъжливите и подли литературни съчинения на следователя, който беше имал нужда от него само, за да подпише измислените обвинения. 

Аз бях в залата, вече остриган, с гумените галоши и дочените дрехи, с ръцете отзад и с конвоя, така или иначе предварително осъден и готов за затвора. Трябваше просто да се извърши тази формалност, този 

последен акт на подигравка с човешката почтеност,

 за да възтържествува подлостта над всички и особено над онези, които този път нямаше да влезнат в килията заедно с мене, но щеше да им се внуши чувството на безнадеждност и обреченост. Същественото беше всички да проумеят веднъж за винаги, че в България цари безправие и беззаконност. Това беше важната част, а другото беше мизансцен и подробности. Доколкото мога да съдя сега, с предимствата на ретроспекцията и с дългия поглед на стареца хвърлил поглед назад, това беше една успешна операция, сянката на обречеността беше хвърлена върху всички мои тогавашни приятели, всъщност върху цялото общество, с изключение на доносниците разбира се, и почти всеки, по своята собствена пътека се движеше надолу следвайки спиралата на унизителната си морална деградация или конформизма на собственото си падение. В тези времена, нерядко корабокрушенията завършваха на дъното на бутилката с алкохол или протичаха под знака на сподавената и цинична резигнация. Както се казваше по това време, ако те попитаха: Как си? Отговорът гласеше, Абе, какво ме интересува как съм.... Но сега аз отивам, по-скоро се връщам при моя спомен, в който 

блести чистотата на непокварените приятелства, 

на чистия планински сняг, на величествената и вечна планина и на младостта, която можеше да бъде и друга, но не беше. 

Този спомен за приятеля ми предшества онези тъжни и страшни времена на изпитания. Тогава, неизвестно защо, макар че бяхме още толкова млади, ние се наричахме един другиго "Старче". Както почти всяка зима, внезапно и спонтанно, след тежките ни изпити по медицина, решихме да се качим на Рила. Ние се качвахме по планините всяка зима с наши приятели и гаджета, бяхме влюбени в красотата на самотните планински хижи, понякога изоставяни даже от самите хижари през дългите зимни месеци. Там изживявахме непредаваемото чувство на свобода и опиянение от кристалния планински въздух и от слънцето, което беше толкова горещо през февруари, че можеше да ходиш из снега по къси гащи при минус 14 градуса. В раниците си носехме хляб, лук и кайма, с която правехме кюфтета, а водката беше ефтина. Ако имахме късмет можеше на къси вълни с транзистора ВЕФ даже да хванем песента “ Лола” на групата Кинкс. Тогава сами, на връх планината започвахме да танцуваме с нашите момичета в синия сняг и да се смеем до полуда, докато последните лъчи на слънцето опожаряваха в злато скалното чело на Мусала, гледащо на запад. Тогава наистина бивахме свободни по дух и все пак щастливи, макар и 

затворени в чугунения саркофаг на комунизма

 Веднъж, през един отдавнашен февруари, решихме да се качим на Рилските езера само двамата, защото не успяхме да намерим другите си приятели, които имаха някакви други планове. Изкачването тогава ставаше през Сепарева Баня и се налагаше да носим на гръб всичко, почти от полите на планината догоре, без особени ориентири и пътеки, в дълбокия сняг, стъпка по стъпка. Беше чуден зимен ден, ние вдигнали на гръб тежките раници пълзяхме бавно - отначало през боровете, а после постепенно през клековете - все по-високо към алпийската част на планината, където имаше само дълбок, пухкав и искрящ на слънцето синкав сняг. Беше вече късен следобед когато допълзяхме до платото, откъдето най-накрая се отвори хоризонта към далечната мъничка хижа, сгушена всред затрупаните със сняг езера. Оттам се зададе една малка черна точица и започна да се приближава към нас, а след нея и друга, движеща се малко по-бавно. Когато точицата дойде съвсем близо, нададе радостен лай и се оказа, че това е едно грамадно черно куче, което се движеше с грамадни скокове през преспите радушно махайки с опашка, извън себе си от радост, че отново вижда хора. Зад него идеше хижарят и той от месец затрупан в преспите в хижата, където никой не беше се качвал в планината да го посети, откак беше преминала последната виелица. Хижарят беше останал сам горе и беше леко подивял, защото не беше си ходил у дома и беше свършил до капка последния Самоковски самогон, който сам беше варил миналата есен. Радостта му от нашето идване беше искрена и неподправена. Самотата му беше свършила. В хижата, край накладения огън в бумтящата печка, ние извадихме нашата ефтина водка и омесихме нашите груби и примитивни кюфтета с донесената кайма, за радост на хижаря. Опържихме ги заедно и това беше една от най-вкусните вечери, които бяхме яли някога. На сутринта, той ни заведе на езерото до хижата, проби дупки в леда и започнахме да ловим пъстърва с едни прости въдици, с корда и кукичка, на края на която слагахме червеи, които хижарят предвидливо си беше донесъл и запазил в килера. Пъстървите кълвяха като обезумели и скоро край всяка от дупките се мятаха по няколко сребърни “американки”. Скоро напълнихме една огромна тава с дъговидно замръзналите в невероятния студ риби, които занесохме в хижата и нашият стопанин тържествено обяви, че ще сготви “по самоковски”. Какво означава това, разбрахме твърде скоро, отпивайки нетърпеливо от нашите намаляващи запаси водка. Всъщност, хижарят просто ги опържи в огромния тиган и ги заля с невероятно количество олио с чесън, към които добави оцет. Няма нужда да се описва вкусът на тези риби високо в планината, след онзи толкова далечен и прекрасен ден прекаран на Рилските езера. Няма нужда... 

Този ден никога повече не се повтори

 Обаче младостта полека-лека се изхлузи към своя неизбежен заник, ние завършихме медицина, моят приятел се ожени за своята номенлатурна възлюбена и всички тръгнахме към своите провинциални назначения да работим “по разпределение”. Така започнахме да отпътуваме и пристигаме, да зъзнем по влаковете и мокрите перони на тъжните български гари, надявайки се някой все пак още да ни обича и да ни чака, освен нашите вечно очакващи майки. На него му се родиха деца и, макар и все по-рядко, се виждахме понякога, пийвахме по чаша наливно вино, купено от бай Генчо на улица Хан Крум, недалече от неговия дом и си говорехме откровено за живота, политиката и безнадеждните надежди, които тогава таехме в душите си. Съпругата му неодобрително мълчеше или спореше с нас от позицията на единствено верната идея на светлото социалистическо бъдеще. Всъщност, ние не можехме да имаме повече истинско приятелство с моето “старче”. Той, от една страна, се чувстваше задължен поради своето буржуазно възпитание да бъде лоялен към своето семейство, а от друга страна аз не можех любезно да слушам прокомунистическите брътвежи на жена му. В крайна сметка, нашите срещи ставаха все по-редки и все по-мъчителни, но нашето приятелство продължи някакси да крета още доста години. Така чекръкът на времето постепенно се навиваше до деня в който ме арестуваха и всичките ми дванадесет приятели бяха 

призовани в съда да свидетелствуват срещу мене

 Целта на ДС беше да докаже, че аз мразя социализма, което автоматически означава, че съм враг на моя народ и че трябва да бъда осъден заради това мое престъпление. Жената на моят приятел по време на следствието, според израза на самият следовател, застана “от другата страна на барикадата”, тоест тя зае правилната партийна линия на ортодоксалните комунисти, какъвто беше баща й, както впрочем и цялото нейно семейство. Другите приятели, доколкото можеха, се опитваха да маневрират по един или друг начин и да оспорват протоколите от следствието с изопачените от следователя техни думи, кой по-решително, кой не толкова. Но единствено моят приятел Стефан се осмели да изрази нещо като гняв от перверзията на това следствие и на този следовател пред този позорен и отвратителен съд. Без съмнение, това беше буржуазен гняв, все пак той произхождаше от семейство на лекари и комунизмът, който всички ние колективно живеехме и презирахме, не беше изтрил напълно с бърсалката на страха човешката му порядъчност и чувството за справедливост. Естествено, прокурорът потуши набързо бунта му, като го заплаши, че ще го свали моментално долу в килиите и ще го осъди за лъжесвидетелство, защото се е осмелил да оспори протоколите на следователя. Така постъпи и с останалите свидетели. А аз, предварително остриган и осъден, поех 

по коловозите на социалистическата законност, 

все по-надолу от килията на Развигор към преизподнята на килиите в Седмо отделение на Централния Затвор, където държаха осъдените на смърт и политическите затворници.

 Така изминаха годините, всеки поел по своята Голгота. Всички се разотидохме след онези времена по своите собствени пътища и постепенно образите ни се размиха в мъглата на времето. А аз след затвора, успях да постигна мечтата си, заминах за Америка, работих своята лекарска професия с любов и вдъхновение, помогнах на мнозина, бях обичан и възнаграден с признание и престиж от един чужд народ, който ме прие безусловно, мен, “врагът” на моя собствен народ. Децата на моя приятел пораснаха. Разбрах, че синът му се оженил за дъщерята на моя следовател. Казват, че била добро момиче. Жената на моят приятел никога не произнесе дума на разкаяние за делата на Партията, която им беше хранилница и закрилница цял живот. Брат й завърши Дипломатическа Школа в Москва и впоследствие, по времето на Прехода осъществи масовата приватизация, след което стана също и банкер. Заедно с неговата жена, също от най-изявен комунистически род и със своя собствена блестяща кариера в Юнеско, закупиха имоти за много милиони в Ню Йорк, Париж, Лондон. В момента той е под съмнение за взимане на подкупи от азърбейджански диктатори. Следователят след разпада на комунизма, който така успешно защити от моите опити да го разруша, стана адвокат, бранейки вещните права на възникналите мутробогаташи, вследствие на което неимоверно забогатя, стана масон и прописа стихове. След това се блъсна в един трактор на пътя и умря. За съдбата всички оперативни работници, подслушвачи, доносници, проследяващи ме преди ареста ми агенти, за съдиите и прокурорите, които ме осъдиха не знам нищо. Някои са вероятно още живи, получават добри пенсии, а някои може би дори правораздават или са на служба в новите “ демократични органи”. Черен гологан не се губи. А Стефан, моят добър приятел, когото познавах от ранното си детство, с когото заедно мечтаехме да станем лекари когато служехме в казармата, с когото следвахме и живяхме младостта си, мечтаейки за бъдещето и с когото ни раздели 

българското проклятие на комунизма, 

сега е под земята и спи вечния си сън. С тези думи бих искал да му кажа: Сбогом и прощавай, Старче! Сега, когато аз самият съм станал наистина старче и всичко е вече зад нас, искам да ти благодаря. Все пак ти беше доблестен приятел и се опита да бъдеш човек в безчовечните времена. Да ни прости и да ни помага Бог в сегашното и отвъдното!