Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

                                        „Коледа не е времето, когато отваряш подаръците си,  
                                          а времето, когато отваряш сърцето си.”
                                                                                                 Джанис Медитър


През моята студентска младост по големите Христови празници Националната (тогава друга нямаше) телевизия излъчваше най-атрактивните си програми, че и така недостъпните за очите ни и старателно крити от партийната цензора през всички останали дни американски уестърни и холивудски мелодрами. Целта беше чрез тези дефицитни филмови съкровища народонаселението да бъде приковано по домовете си пред малкия екран и да не хукне да се черкува по градските черкви. Онези от нас, които въпреки всичко дръзваха да потеглят към кварталната черквица, се натъкваха на непреодолими стражеви препятствия. Спомням си кордоните пеши и конни милиционери, обградили отвсякъде красивия храм-паметник с грозното име „Александър Невски” в сърцето на столицата. А когато по големите ни градове милиционерското присъствие не бе така открито, наличността на майката-държава се долавяше в  бдителността на многобройните цивилни агенти, които слухтяха и пред Божията обител, и пред олтара и визираха всеки, дръзнал да тръгне на среща с Господа-Бога.  
Многократно ставайки и свидетел, и обект на този явен и таен контрол, чудом се чудех с какво тези кротки, тези по библейски миролюбиви богомолци 

застрашаваха могъщата и въоръжена до зъби Народна власт

 Колкото по-недостъпен бе отговорът за неукрепналото ми младежко съзнание, толкова по-натрапчиво ставаше недоумението ми. Недоумение, с което винаги, още под слънцето на мира и социализма, та чак и до ден днешен, съм се питал, защо комунизмът така ожесточено ненавижда Христос и Христовата кауза. За да ненавижда така целенасочено комунистическата практика Всевишния, значи преди това Го е възненавидяла със същата ожесточена целенасоченост и комунистическата теория, сиреч идеологията на най-добрия от световете. Тази последователност в ненавистта е ключова – бита и битието следват мисловните ни модели, а не, както ни уверяват стратезите на марксизма и ленинизма, обратно. Казано по-простичко, живееш, както мислиш, а не мислиш, както живееш – животът ти може да тъне до шия в калта на делника, а мисълта ти да се рее из живописните  селения на всемира. Всъщност на биографично равнище обикновено така и става – колкото по-окаян е битът, толкова по-пищна е мисълта.
И така, откъде идва, какъв е генезисът на неистовата ненавист на комунизма към Бога? Ненавист, която е по-гъста и токсична и от амбивалентното отношение на националсоциализма към тази деликатна материя – колкото и коравосърдечно да е то. Защото става дума не просто и само за неверие във Всевишния – всеки е свободен да вярва, да се съмнява и да не вярва, колкото и в каквото си поиска. Но едно е просто да не си вярващ, друго е да си атеист. Докато невярването може да значи просто и само духовен неутралитет и душевна апатия, безразличие към християнския светоглед и към Христовата кауза, 

атеизмът винаги предполага агресивност, милитаризирана непримиримост, 

войнственост – той призовава на кръстоносен поход срещу Бог и вяра. Защо и как става така, че още със зараждането си марксистко-ленинската идеология провъзгласи Твореца и Първосъздателя за свой класов враг, по-ненавиждан и от ненавижданата буржоазна идеологическа диверсия? Не можеше ли Партията-ръководителка (изписвам я с главна буква, защото за мен тя е главното, родоначалното зло, което трябва да бъде обозначено като такова) просто да предостави Бог и божественост на вярата, на безверието или на скептицизма на всеки от нас, да реши, че всеки гражданин носи глава на раменете си и може сам да реши дали и доколко да вярва и дали и доколко да не вярва? Ами щом не го е направила, значи не е могла да го направи, значи е предпочела по ведомствен, по командно-административен път (а това предполага насилие) да въдвори един безпощаден повсеместен материализъм, чиято 

мътна вълна да удави искрата Божия

Ще се опитам да разгадая психологически произхода и органиката на класово-партийното богамразие, да разбера защо и как една кауза, на която милиони хора в Оксидента гледат с упование, за шепа тирани се превърна в проклятие, при това проклятие, от което тези фанатизирани и властолюбиви диктатори тръгнаха да спасяват не само народите си, а и цялото човечество. Струва ми се, че тъкмо хуманизмът на Христовия завет, тъкмо неговото всеобятно и безкористно човеколюбие се превърна в трън в очите на всички десни и особено на всички леви екстремисти. Казвам особено на последните, защото историческият опит сочи, че докато десните авторитарни и тоталитарни режими, включително фашизмът и дори нацизмът, тръгнаха все таки на някакъв компромис с кръст и Бог, потърсиха от кумова срама някакъв консенсус с Христовата църква, амбицията на болшевизма (съветски, български, а, макар и в по-малка степен, и източноевропейски) да господства над християнството бе неумолима.
Тази дихотомия може да бъде разбрана само на базата на принципната, на 

природната несъвместимост на християнството с всяка политическа доктрина

 Докато християнството е човеколюбие, както в слово, така и в дело, комунистическата действителност е човеколюбие само словесно. Официалната пропагандна теза на тоталитаризма „всичко в името на човека, всичко за благото на човека” бе допълнена от неофициалната практика на една повсеместна врагомания и шпиономания, процъфтяващи в обществената атмосфера на безмерна мнителност и на едно общонародно взаимно доносничеството, което с времето се превърна в истински фолклор. Казано по-откровено, докато проповядваната от църквата Христова любов към човека е безусловна, горещо препоръчваната от моралния кодекс на строителя на комунизма класово-партийната любов към същия човек е условна, нейният обхват бе стеснен, нейната ласка бе адресирана само до политическите съидейници. Но не и до политическите противници, не и до политическите опоненти, не дори и до политически неутралните съграждани. Право на неутралитет в едно открай докрай идеологизирано, доктринирано и поляризирано общество никой няма – в него господства железният принцип: който не е с нас, е против нас. Докато християнската етика и християнското светоусещане повеляват: 

„Обичай ближния си!”

 От същностно значение е в случая да уточним, че ближен според Вечната книга е всеки – както родственикът, така и съседът, така и сънародникът, така и чужденецът, така и индивидът от друга класа, раса или партия, така и непознатият, така и врагът дори. Нещо повече: чрез тази безусловна и обезоръжаваща всяка ненавист любов врагът престава да бъде враг, злото се претопява в душата на всеки християнин и така християнинът прекъсва извечната щафета на препускащото настървено и неуморно от човек на човек, от поколение на поколение, от епоха на епоха зло. 
По друг, по съвсем друг начин звучи класово-партийното човеколюбие. То, както казах, е условно, при това с една смразяваща условност. Условност, чийто плакативен, лицемерен и циничен характер обобщава най-подобаващо гражданската сатира на Радой Ралин:
„Човек за човека е брат.
  Как си бе, гад?!”
Онова, което марксистко-ленинската идеология не можа (не може и до днес) да прости на християнството, е обстоятелството, че неговият безусловен хуманизъм се превърна в естествено и несломимо противодействие на партийната догматика. Откритата любов към ближния на Декалога възвести общочовешкото начало, чрез земната мисия на Сина си Първосъздателя премахна разделението и разединението на земното си войнство на свои и чужди, изчистено от всяка людска суета и от всеки декор на статуквото и така убедително в непретенциозната си простота, заветното „Обичай ближния си!” се оказа най-могъщото морално оръжие под слънцето. Оръжие, което победи въоръжената до зъби физически, но разоръжена нравствено, политическа конюнктура. През последните две хилядолетия антихристът побеждаваше многократно тактически, но 

стратегическият победител се оказа Богочовека

 Комисарската ожесточеност се опита да Го унищожи – както по декретен път, така и да Го срази физически със силата на Римската стража в многобройните й древни и актуални вариации. За да се увери от собствен опит в Неговата неунищожимост, за да разбере по трудния начин, че не се гаси туй, що не гасне. Тази жестоко изстрадана хилядолетна историческа победа е и упование в бъдното – затова и вечерта на Рождество Христово се казва Бъдни вечер. (Не зная друг, чужд език, който да има в речника си това понятие.) Този оптимистичен и животворен, този възхитителен триумф на духовното начало над бездуховността е нашия арсенал в битката с всяко попътно мракобесие. Хубаво е да го помним и знаем – особено в тези светли и смислени Христови дни. Защото и най-коравата ненавист е краткосрочна и изчерпаема – дългосрочна, непреходна и стратегически непобедима е само любовта към ближния. И тъй ще бъде винаги!