Погребението на политика премина на най-високо равнище, Владимир Путин лично отиде да се прости с него

Писателят и историк Сергей Медведев анализира, как Жириновски легитимира руския фашизъм, който по-късно Путин адаптира в държавна политика

The Insider.bg

Жириновски, макар и в шутовска и гротескна форма формулира политическата програма на реваншизма, който се превърна в официална доктрина на Русия през 2020 година, в кръстник на руския фашизъм, който се надигна в цял ръст с началото на войната в Украйна.
Това, че беше опят в Храма "Христос Спасителя" и лично президентът Владимир Путин (или човек, който прилича на него) дойде на опелото окончателно канонизира покойника като ключов политик от последните 30 години.
Той предсказа, че ще бъде погребан по този начин много години преди смъртта си, както предсказа още много други неща, включително, с точност от два дни, началото на войната срещу Украйна – и този пророчески дар говори не толкова за осведомеността на покойния, колкото за това, че той безпогрешно

 чувстваше Zeitgeist, духът на времето,

 и самият той формираше този дух.
Той започна като „менте“ на демократично движение, най-вероятно изпратен от Държавна сигурност под прикритието, първоначално на социалдемократическа, а след това на либерално-демократична партия.
С демокрацията предсказуемо не му се получи, като имаме предвид профила му на политик от вождистки тип, но със своя инстинкт той напипа тази тема, която ще го доведе до триумф, а Русия, в крайна сметка - до крах: на първите в историята на Русия президентски избори през 1991 година той неочаквано заяви, че "крайъгълният камък на руската политика е "решаването на руския въпрос": "155 милиона руснаци се намират в крайно унижено и оскърбено положение! Това е най-оплюваната нация!"
Така започва възходът на неговата звезда: на изборите той е трети, с почти 8%, на парламентарните избори две години по-късно ЛДПР събира 23% от гласовете, резултат, който изтръгна от тогавашния "властител на умовете" и бивш депутат Юрий Карякин възгласа: "Русия, опомни се, ти си оглупяла!"
Същата тази "оглупяла" Русия, за съществуването на която не искаха да зная глашатаите на перестройката и, която сега разстрелва, измъчва, насилва и мародерства в Буча, Гостомел и Мариупол, за дълги години се превърна в електорално феодално владение на Жириновски.
Гръбнакът на неговите избиратели са мъже на средна и над средната възраст, жители на градските крайни квартали или на така наречените "депресивни" райони, малки градове с ниско образование и ниски доходи, с военно или криминално минало: тези, които най-много са пострадали от реформите, "обидени" са на света на свободата и глобализацията и тъгуващи по съветското минало.
Те не бяха доминираща сила в Русия, нито електорално, нито демографски, но представляваха тази социална сърцевина, "мъжете в гаражите", която Сурков по-късно нарече "дълбинният народ" - и с този "дълбинен народ" Жириновски започна да говори на неговия език, разкривайки болните му места, давайки му език и глас, легитимирайки тази смътна обида от живота и превръщайки я в свой политически капитал.
Той беше далече от руския национализъм, с молитвеник в ръка и зеле в брадата, както и от мрачната решителност на бръснатите глави и разкървавените кокалчета на неонацистите на "руските маршове", но притежаваше дарбата да казва от трибуната неща, които бяха табу, непристойни, маргинални, говорят се само в кухните, кръчмите и същите тези гаражи, които благодарение на него влязоха в публичната реч, политическия език и в крайна сметка се превърнаха в дискурс на властта.

Четирите конника на апокалипсиса

Жириновски легитимира четирите главни елемента на руския фашизъм и главният от тях – обидата, на която се основава сложният морален комплекс на ресантимента (Термин в психологията и социологията, използван за да се означи враждебната нагласа на хора, чувстващи се лишени от възможност: злопаметност, озлобление, завист, тягостно съзнание за неправда): дума, която сега се използва под път и над път.
Ницше наричаше ресентимента "моралът на робите, завистта на изгубилите, безсилната ненавист на роба към господаря, когото той смята за причина на своите нещастия.
Жириновски заговори за обидата, когато това още не беше политическа мода. Нещо повече, в началото на 90-те години, политическият и икономическият елит беше в еуфория от откриващите се възможности, от пластичността на реалността и възможността тя да бъде променяна за една нощ. 
Имаше локдауни, банкрути, полуглад, имаше престъпност на улиците и етнически конфликти в периферията на държавата – но хората бяха склонни да винят за това съветското минало, прогнилата система, а в Запада виждаха образец и цивилизационна перспектива.
Сега е трудно да се повярва, но в онзи момент активната част от населението не таеше обида към външния свят, а по-скоро желание да се присъедини към него.
Пръв за обидата и унижението на Русия публично заговори Жириновски. Спомням си изненадата си, когато за пръв път видях в Москва огромен предизборен билборд на ЛДПР: "За" руснаците, "за" бедните!". Тогава си помислих, а защо руснаците да са бедни?
На фона на Средна Азия, Молдова, Беларус, Украйна, Русия изглеждаше като остров на процъфтяването, привличаше инвестиции, строеше свой, тромав капитализъм, привличаше дори мигранти, но Жириновски умело изграждаше наратива за изгубилите, и към средата на "нулевите" за "руската обида" заговори целият политически елит, тогава и започнаха да се появяват жалбите за "най-голямата геополитическа катастрофа" - разпада на СССР (Путин, 2005 година) и да се предявяват списъци с претенциите към Запада (Мюнхенската реч на Путин през 2007-ма година).
От обидата се роди и вторият елемент на фашистката ексцентриада на Жириновски: 

имперският реванш

"Аз ще вдигна Русия от колене!" гласеше неговият предизборен плакат през 1993 година - с цели 15 години предугаждайки един от главните лозунги на Владимир Путин. Темата за възстановяването на СССР като червена нишка преминава през всичките му речи:
"Нашето послание към всички бивши съветски републики е: повеселихте се - стига. Време е да се прибирате у дома".
Две десетилетия по-късно тези патетични, възмутителни изявления се върнаха напълно сериозни в програмните изявления на Путин за "подаръците от руския народ" за братските републики, които е време да бъдат върнати.

Експанзионизмът

 е третият конник на Апокалипсиса от Жириновски. Един от най-известните му цитати, за руския войник, който мие ботушите си в Индийския океан, по същество е апокриф, мит, от който нашият герой вяло се отричаше, но независимо казвал ли го е или не, но той бълнуваше за "последния скок на Юг" (заглавието на неговата книга название), призоваваше да бъдат бомбардирани Багдад, Тбилиси, Истанбул, сънуваше древната имперска руска мечта да заковем щита си на портите на Цариград.
И тук Путин тръгна по неговите стъпки в южния вектор на своята външна политика: война в Сирия, конфронтация с Турция, намеса на руските сили в Либия и Централна-африканската република.

И накрая, четвъртият елемент – Ксенофобията=

 Жириновски ненавиждаше всички: от Кавказ, за който обещаваше, че ще го загради с бодлива тел до Украйна, която той не признаваше за държава, призовавайки да и отнемем Севастопол още през далечната 1990 година, от мигрантите до евреите, които обвиняваше в разпалване на антисемитизъм.
Отделно мразеше либералите, мултикултурализма и толерантността на Запада – и всичко това от един екстраверт, комик, полуевреин и бисексуален човек със слабост към червените и канарено-жълтите сака и неизменна свита от красиви млади хора: той би могъл да бъде идеален обект на ненавист за същите тези "мужици от гаражите", но вместо това той формулира вместо тях и за тях отхвърлянето на всичко ново, ярко, "задгранично".
Всичко това звучеше дисонансно в търпимата и плуралистична атмосфера на 90-те години, но се превърна в мейнстрийм в стремително настъпващия архаизъм на путинската епоха – с нейния шовинизъм, милитаризъм, православие, опорки и хомофобия.

Култивираната ненавист към "Другия" 

се превърна в основа на вътрешната политика и новия обществен договор, в третия мандат на Путин, след разгрома на протестите от 2012 година, тя се превърна в ключова технология на властта, което позволява да се говори вече за окончателното оформяне на фашизма в Русия.
През изминалото десетилетие в ролята на "другия" последователно бяха обявявани "чужденците-осиновители на деца", ЛГБТ, феминистките, либералите, петата колона, фалшификаторите на история, нашите западни партньори, Америка и англосанксонците, безобидната Чехия (неочаквано попаднала в списъка на главните врагове на Русия) и гордата Полша, заседнала като кост в гърлото на кураторите на "историческата политика".
И накрая, точно според предсказанието на Жириновски, враг номер едно стана Украйна.
Историците от бъдещето, видимо, ще реконструират, как и кога параноичното въображение на Владимир Путин е било завладяно от Украйна – дали по време на първия Майдан от 2004 година, когато по периметъра на империята започнаха "цветните революции" или по време на втория - през 2013-та, – и дали това е някаква неизучена още детска травма или зрялата ревност на изоставен мъж-неудачник, но е факт, че украинците за него се превърнаха в нещо като евреите за Хитлер: трън в картината на мирозданието.
Всичките му псевдоисторически статии от изминалата година, всичките му изказвания, кипящи от презрение и пошлост ("ще потърпиш, красавице"), свидетелстват за това, че той е решил да премине към "окончателно решаване на украинския въпрос".
И от свидетелства за зверствата на руската армия в Украйна става ясно, че това не е пияна оргия на насилие и не са ексцесии на изпълнителите, а планиран терор, за участие, в който бяха привлечени ЧВК "Вагнер" и специално подготвени наказателни подразделения, че унищожаването с бомбардировки на цели украински градове заедно с жителите им не се случва заради "невнимание", а с 

престъпен умисъл

И в този геноцид, който се случва пред очите ни, Путин следва заветите на своя духовен баща Жириновски, който с лекота "мяташе" ядрени бомби в своите възпламеняващи речи.

Внимание: постмодерн!

И тук възниква главният въпрос: по какъв начин Русия със своята напредничава градска класа, развита публична сфера, дълго време свободни медии, със своя исторически опит за насилие и чувствителност към словото – по какъв начин ние в продължение на 30 години наблюдавахме зараждането, оформянето и институционализирането на най-истински, христоматиен фашизъм?
Защо ксенофобските памфлети на Владимир Жироновски се класифицираха в жанра на комедията, а не на престъпленията?
Отговорът, видимо, е в това, че новият руски авторитаризъм, а след него и фашистката диктатура, се зародиха в лоното на постмодерна на 90-те. Попадайки в културния контекст fin de siècle с неговото безболезнено падане на Берлинската стена, а след нея и на съветската Империя на злото, които както се оказа са направени от картон, като декорациите на ешафода във финала на набоковската "Покана за екзекуция", с неговия "край на историята", с цитатите от Дарида ("не съществува нищо извън текста") и Бодрийяр ("Не е имало война в Залива"), с романите на Пелевин и отдел "Култура" на вестник "Сегодня" - руската политика се формираше като игрова ситуация, в която е невъзможна пълна гибел наистина.
Новият руски авторитаризъм, а и фашистката диктатура, се зародиха в лоното на постмодерна.
На този фон стана възможен и политическият театър на Жириновски. Просветеното общество го гледаше със смесица от ужас и възхищение, така както, например, се чете роман на дьо Сад или физиологичните разкази на Жан Жене – тогава те влизаха в културната практика. На мнозина им харесваше как леко той преминаваше границите, колко ловко работи със забранените теми, как умее да естетизира насилието. 
Тук трябва да говорим и за тази разрушителна роля, която провинциално-възторжено изигра постмодерна в неподготвеното обществено съзнание на Русия – той даде оправдание на забраненото (например, низките инстинкти на тълпата), той разми моралната оценка (не е удобно да се говори за етика, ако всичко около нас е игра), той изведе на политическата арена най-гротескните форми на палеоконсерватизма и неосталинизма: от Дугин и Проханов до Лимонов и Жириновски – всички танцуваха на постмодернисткия бал на Сатаната!

От друга страна, буфонадата на Жириновски беше необходима на силовиците, и, във все по-голяма степен, на Кремъл.
Те видяха в тази полезна технология на канализация на ресентимента, десния радикализъм и протофашизма, неговата маргинализация в пътуващия цирк на Жириновски (политикът обичаше да гастролира с влак из страната, събирайки тълпи по градовете и малки гари, в столицата той обичаше да се появява до станцията на метро „Соколники“, разпалвайки се там, подобно на Фидел Кастро, за многочасови монолози за международното положение). Така събираше своите 10-15% в електоралната ниша на ЛДПР (23% от 1993 година останаха недосегаем звезден час), която неотклонно намаляваше с всяка изминала година.
А междувременно силовиците започнаха истински лов за тези, които бяха готови за реално политическо действие – руските националисти и десните радикали. Докато Жириновски развличаше тълпата, ФСБ и МВР, включително специално създаденият център „Э“, напълно разчистиха крайно десния фланг на политическия спектър и след това преминаха към другите форми на политически активизъм в Русия. След 2012-та започнаха целенасочено да „работят“ в либералния сегмент на протестите, в многобройните зони за гражданска мобилизация и активизъм.
В преследване на реални и измислени радикали силоваците създадоха радикализъм от друг тип, много по-страшен и ресурсно осигурен – 

самовъзбуждащата се машина на държавния тероризъм, която не умее нищо друго освен да се бори с „другите“: гейове, либерали, национал-предатели, ислямисти, йеховисти, разглеждайки ги в качеството им на „хранителна база“.
И фашизмът узря там, където не го очаквахме.
На опожарената политическа арена се появи принципно нов типаж – православният чекист с томче на Иван Илин. Започна принципно друга епоха, епохата, в която сега живеем.

Новият Франкенщайн

Същината и е, че панаирджийския фашизъм на Жириновски, създаден от ДС, отхранен от Кремъл, не възпрян нито от гражданското общество, нито от политическата и съдебната система, се превърна в политическа рутина, превърна се в дискурс на властта и се сля с репресивно-силовата машина, превърна се в нейна идеология и мотивация. 
Идеите за имперския реванш се кръстосаха с полицейския апарат и военната мощ на Русия и родиха чудовището Франкенщайн: държавният фашизъм.
Този „нов фашизъм“, за който пише Джудит Бътлър – в него, първо е узаконена свободата да ненавиждаш, а второ, се мобилизира ресентимента, за да предизвика у хората чувството на засегнато национално величие.
Официалните пропагандни рупори днес транслират идеите на Жириновски, но вече чрез тях оправдават убийствата на украинци. Буйните фантазии на ексцентричния политик за глобален реванш, за възстановяване на СССР, за унищожаването на Украйна се превърнаха от подобия, риторични фигури и политически технологии в „Град“, „Точки-У“ и касетъчни бомби, които разрушават сега украинските градове.
Самият Жириновски не доживя триумфа на своите фантазии, но демонстративното, лично и, даже, интимно, прощаване на Владимир Путин – от залата беше отстранен не само почетния караул, но и знамената на Русия – още веднъж подчерта уникалната роля, която е играл покойника в живота на президента: за последен път Путин така прочувствено се прости с първия си треньор по джудо.
Ние мислехме, че Жириновски е любимият шут на царя, но се оказа, че той е бил наставник, учител, сенсей. 
Тялото му беше обеззаразено и погребано на Новодевическото гробище, но вирусът на фашизма и делото на Жириновски са живи.
И всички ние днес живеем в постапокалиптичния свят, измислен от Владимир Жириновски.

Превод: faktor.bg