Димитър Бочев

Колко ниско е равнището на политическата култура на редовия българин, проличава и от обстоятелството, че, както сочи статистиката, рейтингът на Путин на родна земя е почти толкова висок, колкото и в Русия. Сам по себе си този тревожен факт заслужава специалното внимание, което възнамерявам да му посветя в един от предстоящите си коментари. Днес, за сметка на това, ще се спра на актуалната вътрешнополитическа ситуация, която, както всички знаем, е предизборна. И като такава също е адекватно огледало на общественото съзнание на нашего брата.
Че общинските избори са до голяма степен предизвестие и индикация за парламентарните, не ще и дума. И все пак тяхната природа е по-различна. Струва ми се, че различия от този род не са видими за масите – видими са те само за посветените в материята. Докато съдържанието на парламентарните избори е преди всичко партийно-политическо, общинските избори са преди всичко битови – те разкриват доволствата и недоволствата, надеждите и очакванията на гражданите на съответната община за едно по-благополучно ежедневие, за по-благоприятна екологична среда, за по-добър транспорт, за по-благоустроени квартали и улици и, разбира се, за  повече социална сигурност – колкото и широко, колкото и необозримо да е това понятие. Съвсем не е случаен фактът, че най-голям граждански интерес предизвикват 

изборите в столицата

 Където, въпреки многобройните кандидати за кметското кресло, няма съмнение, че същинската битка ще бъде между Йорданка Фандъкова и Мая Манолова – всички останали претенденти ще отпаднат от надпреварата. 
Що се отнася до мен, аз никога не съм крил пристрастията си към г-жа Фандъкова – пристрастия, на които имам право и като столичанин, и като гражданин, и като автор. Тук ще се опитам да защитя позицията си, която явно е чужда не само на неокомунистическите ни формации, а и на много от моите консервативни съмишленици.
На път към това си себеразкриване ще отбележа два съществени биографични фактора: Първо, живея с сърцето на столицата и второ, ползвам почти ежедневно градски транспорт. Защо това е важно, надявам се да проличи в хода на текста. 
И така, спомням си как изглеждаше само допреди броени години районът около пл. „Славейков”, където живея вече почти три десетилетия наред. Беше цигания до шия – мрачни, неугледни улици с разбити тротоари, наоколо стари и раздрънкани автобуси, тролеи и трамваи, които профучаваха с такъв гръм и трясък, че многобройни улични кучета се разлайваха, а сградите се тресяха, нехигиенични и шумни заведения, които не даваха на съседите да заспят по цели нощи. Днес всичко това е спомен. Много от трамваите са нови и безшумни, градинката пред черквата „Свети седмочисленици” грейна като слънце, като слънце грейнаха и обновените и обезопасени улици, осветени от нови, енергоспестяващи лампи, реставрирани и спасени от разруха или от алчни частнособственически посегателства бяха много исторически сгради, налице са и редица придобивки за хората с увреждания. Ето, това облагородяване на града ни е 

бюлетината, с която аз като столичанин ще гласувам

 И едва ли ще съм единствен – човек трябва да е слепец, за да не види стореното. Има обаче и още една възможност: да е злонамерен. И тъй като слепците са несравнимо по-малобройни от злоезичниците, ще се спра на последните.
Спомням си как ден след ден всички те (съседи и не-съседи) гледаха под лупа всяка кривнала фугичка пред „Свети седмочисленици”, за да я превърнат в истинска драма, в обвинение в корумпираност на цялата община, в свидетелство за ведомствена безотговорност и некадърност. И преди всичко – за да трупат политически капитал най-вече в ресурса на неокомунистическите ни формации. Тези екзалтирани критикари игнорираха обстоятелството, че никога преди това в столицата не са предприемани такива широкомащабни ремонти, че много от специалистите ни предпочетоха да работят в Западна Европа и Северна Америка, че не достигаше и специализирана пътно-транспортна техника и че на фона на всички тези дефицити попътните грешки стават неизбежни. Нито уволненията на високопоставени общински служители, нито довършителните работи на фирмите, отстранили за своя сметка неизправностите, не успокоиха уличните ентусиасти. Ден след ден те търсеха под вола теле. А който търси, намира. Не загриженост за добруването на съгражданите им ги водеше в настъплението им срещу общината – водеха ги 

нечисти и користни политически и властови амбиции

 В преследването на които те с готовност прибягнаха до старите си и изпитани оръжия – манипулации, лъжи и интриги. Сега, когато ремонтът почти приключи, а центърът на столицата ни заприлича на столиците на големите европейски градове, всички тези клеветници се скриха вдън земя. Новият облик на града ги опроверга по-убедително от неуморните разяснения на общинари и специалисти.
Колкото и убедителни да са  посочените фактори, не те са моя главен мотив на гражданин и гласоподавател. С некомпетентността, с арогантността, с булевардния си манталитет, с непрекъснатите си лицемерни апели към синия електорат Мая Манолова усърдно работи в полза на съперничката си Фандъкова. Казах го неотдавна и по Националната ни телевизия („Панорама”): 

Който избира Мая Манолова, избира Орешарски, братя Галеви

 и Криско. А подобна опасност можем да предотвратим, само като гласуваме за Йорданка Фандъкова – друга превенция няма. 
И още едно съображение – за мен най-същественото. По-дълбоко и от благоустройството, и от благополучието на столичани мен ме вълнува паметта на безценния ми приятел Георги Марков. С ръка на сърцето ще заявя, че ако не беше Столична община и лично г-жа Фандъкова, паметникът на Георги Марков на пл. „Журналист” днес щеше да си остане само пожелание. Казвам го като изпълнителен председател (почетен председател бе д-р Желев – царство му небесно!) на Инициативния комитет „Памет за Георги Марков”. Една памет, на която нацията ни обърна гръб, една чиста като сълза памет, петнена неуморно вече цели четири десетилетия – не само от комунистическите злодеи и негови физически убийци. Клеветите и хулите, които обилно се изляха върху личността и творческото наследство на Георги и под животворното слънце на демокрацията, нямат брой ни мяра. Паметникът на пл. „Журналист” бе мълчаливото противодействие на злодумствата на неговите многобройни морални убийци, унаследили физическите. Един паметник, за който столичани, пък и всички българи, трябва да благодарят и на д-р Чобанов, и на Малина Едрева, и на Ивана Пасева, а преди всичко – на г-жа Фандъкова. Въпреки щедрото спонсорство на филантропа д-р Лазаров от Балтимор, допълнено от нашите скромни усилия, без личния принос на тези благородни люде паметник на писателя и до днес нямаше да има – щеше да има само безпаметност. Която ние, българите, по традиция предпочитаме – отвеки веков довеки веков. А безпаметността обслужва само престъпниците – както исторически, така и актуално; както физическите, така и метафизическите убийци. Които

 и днес държат барута сух

Единственият паметник на Георги Марков се е изправил самотен в тиха, но непоколебима съпротива и срещу многобройни монументи на родни и чужди нашественици и палачи, осеяли цялата ни страна. И поради тази причина паметникът и въплътената в него символика са ми толкова скъпи – защото са самотни воини срещу онова полувековно мракобесие, с което си въобразихме, че приключихме веднъж завинаги преди трийсетина години. И срещу което перото на Георги Марков воюваше самоотвережено още на родна земя, когато творбите му бяха последователно дискриминирани от господстващата партийна цензура. Георги воюва и днес – видимо и невидимо, посмъртно и безсмъртно. Тази му битка е и моя. Ето защо отношението към неговата кауза, към неговото творческо и гражданско наследство за мен се превърна с времето във водещ критерий при оценката на всяка политическа ситуация – предизборна и изборна. Готов съм да понеса всички обвинения в субективизъм – всеки има право на собствени сантименти. А когато личните ти сантименти се окажат съставна част от една общочовешка кауза, това е стъпка към онази пълнота на битието, която е висша цел и висш смисъл и на биографичния ни път.