Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Държавите са като хората – и най-благородните, и най-добронамерените, и най-миролюбивите от тях непрекъснато воюват помежду си. Тези безначални и безконечни войни са по правило безкръвни, а кръвопролитни – само по изключение. Днес ще се занимаем с правилото. Но и с изключението ще се занимаем. По-точно ще хвърлим поглед върху съотношението между правилото и изключението в сложните връзки между Русия и останалия свят.
Преди това обаче няколко въвеждащи думи за видимите и невидимите войни между хората и държавите. В добрия, в конструктивния, в градивния си вариант тези войни се наричат конкуренция и на тях и всеки от нас поотделно, и цивилизацията ни като цяло дължим много. Състезателният дух е вложен изначално в човешката природа – според мен, доколкото се разбирам и себеизживявам като православен християнин, – свише. Всъщност с този безсмъртен дух е белязан и целият животински, и целият растителен свят дори. Чиито видове и подвидове непрекъснато се конкурират помежду си и чиято конкуренция е задвижена от най-могъщия ни инстинкт – инстинктът 

за себесъхранение, за оцеляване

 Цялата природа е подвластна на този неумолим инстинкт, подвластен му е и човекът, подвластна му е, доколкото е съставена от хора, и всяка държава. Следвайки неговия порив, хора и държави непрекъснато се надпреварват във видими и невидими битки за надмощие – едно надмощие, чието същинско име е живот. На тези битки и видът ни като цяло, и всеки от нас, съвременните хора, дължим много – цялото си битие дължим. Без тези битки днес нямаше да имаме нито наука, нито изкуство, нито морал, нито електричество, нито телефон – и нас самите нямаше да ни има: нито като хомоси, нито като сапиенси, нито като хуманоиди дори.
Така че вътревидовите и междувидовите; междудържавните и вътрешнодържавни битки са неминуеми – решаващ е обаче начинът, по който те се водят. Най-общо казано, цивилизованите люде ги водят цивилизовано, нецивилизованите – нецивилизовано. В древните пещерни времена хората са воювали, изяждайки се взаимно. После, епоха след епоха, хилядолетие след хилядолетие, век след век, хора и нрави са се култивирали и облагородявали стъпка по стъпка, стъпка по стъпка 

варварството е отстъпвало пред цивилизоваността

 Колкото и противоречив и непоследователен да е този дългосрочен процес (нацизмът и комунизмът са еманация на тази му непоследователност), днес все таки не се изяждаме взаимно – поне не и с резците на канибалите. Бащата на психоанализата установи, че и първият човек, който е изругал, вместо да хвърли камък, и неговият потомък, който, вместо да удари през лицето, е запитал: „Извинете, може ли?”, са трасирали началните ни стъпки от първичния примитивизъм към цивилизоваността. Тази първичност е бил навремето всеки от нас – всеки от нас е и тази цивилизованост днес.
И Русия не прави изключение от този принцип – поне донякъде. А е само донякъде, защото днешна Русия, която претендира да е плодотворна социална и духовна алтернатива на целия останал свят, хем е част от общочовешката цивилизация, хем е нейна антитеза. Примитивизмът, почвеничеството, безпросветността, духовната и материална нищета, в която отвеки веков довеки веков тънат необятните руски губернии, където дори тоалетната хартия е лукс, говорят ясен език. С присъщото му афористично остроумие преди някоя-друга година Шимон Перес го заяви в прав текст на домакина си Путин: „Москва и Санкт Петербург са само витрина. Останалата част от Русия е като Нигерия, само че покрита със сняг.”
Този примитивизъм кореспондира невидимо, но хармонично с друго едно, държавническо варварство: безскрупулната имперска политика на Кремъл към съседни и далечни страни. Събитията и в Грузия, и в Абхазия, и в Осетия са живо доказателство за споменатото държавническо варварство, което днешният авторитаризъм унаследи от вчерашния комунизъм. Варварство, към което Западът проявяваше десетилетия наред една според мен прекомерна търпимост. Тази търпимост, слава Богу, се изчерпа след бруталната и масирана  агресия на Москва в Източна Украйна и на Крим. Цивилизованият свят осъзна, че единственият език, който деспотът Путин разбира, е езикът, на който той самият разговаря и с вътрешнополитическата си опозиция, и с поробените народи – езикът на силата. Колкото и неприсъщо да й бе, Евроатлантическата общност отговори на хищния руски империализъм с политически и икономически санкции. Когато бяха наложени преди няколко години, тези санкции бяха посрещнати от Кремъл с войнствена непримиримост – тогава сам Путин увери, че Русия е велика и могъща страна и ще победи в двубоя, ще излезе от санкциите още по-велика и могъща. Това нафукано самочувствие, това показно величие, тази борбена непримиримост днес се стопи безследно, 

днес Путин се държи към Евроатлантическата общност с лакейска сервилност

 Дали защото е осъзнал, че светът може без Русия, но Русия не може без света; дали защото паразитиращата, неефективна, ръководена по командно-административен път и базирана само на природните ресурси руска национална икономика тъне (не на последно място и поради наложените търговски санкции) в разруха и гибел; дали защото чувствително падналият заедно с цените на петрола рейтинг на президента  го е стреснал, само той си знае, но тези дни Путин призова Запада да прекрати икономическите санкции, чрез които бойкотира Русия. Интересен е аргументът (по-скоро доводът), с който кагебистът полковник Путин моли милост: настъплението на коронавируса. Този му довод прави картината още по-жалка. Защото не заради коронавируса беше наложен бойкотът на цивилизования свят над нецивилизована Русия – не коронавируси изнесе Кремъл в Украйна и в Крим, а 

мракобесие

 Така че  съвпадението по време на санкциите с епидемията е чиста случайност. Санкциите бяха отговор на бруталната саморазправа на авторитарния кремълски режим с всяко свободомислие, отговор на вътрешно- и външнополитическия империализъм на една държава, която е безпомощна да обезпечи и най-елементарните битови нужди на многомилионното си население, а издига претенции за световно господство. Водеща сила на човечеството обаче е не обезчовечена и тънеща в безпросветност и социална мизерия Русия – водеща сила са онези човешки права и граждански свободи, онези безценни постижения на духовната и на материалната ни еволюция, които и олицетворяват, и въплъщават най-цивилизованите, най-проспериращите държави от Евроатлантическата общност. Тези духовни и материални блага са общочовешки и общодостъпни – пътят и за Руската федерация към тях е открит – верен на ренесансовите си традиции, Окцидентът е готов да сподели цивилизационния си опит с нецивилизована Русия. За целта обаче Кремъл трябва да обезпечи правата на собствените си граждани – от една страна – и да престане да потъпква тези права с имперска безогледност по чужди земи – от друга. За вдигане на санкциите не е необходимо нищо повече от това. Но и нищо по-малко.