Николай Василев

Представете си, че сте отраснали в сравнително заможно семейство, че сте получили либерално възпитание, че в обществото са хвалели Вашите родители за достойно поведение през последната война, че вратите са били отворени за Вас за много приеми и тържества. По-късно обаче се оказва, че Вашите родители са се обичали само проформа и малко след като сте достигнали пълнолетие се е стигнало до ужасен развод. Семейната Ви репутация е разклатена. Мъчите се да си намерите работа, но никъде не се задържате за дълго. Тръгват слухове, че през войната, в която родителите Ви уж били герои, нещата се развивали по друг начин. Оказва се, че съседите Ви, които са били презирани като колаборационисти, всъщност спасили много невени хора. И точно тези съседи, които когато сте били дете са били далеч по-бедни от Вас, а бащата е биел децата си пред очите Ви, изведнъж след смъртта на стария, се оказват по-успешни и по-добре приети в обществото. Макар все още някои прояви на отделни техни деца да ги посрамват. Та точно те, започнат да твърдят, че родителите, които са Ви отгледали, са Ви откраднали и ви показват някакви тестове, с които да доказват, че принадлежите на тяхното семейство. Изпитате гняв. Обръщате се към видни членове на обществото, за които си спомняте, че са уважавали Вашите родители и са демонстрирали презрение към другото семейство. Но сега те казват, че и съседите Ви имат легитимни права, че 

историята трябва да се проучи, за да се разбере какво точно се е случило

 Няма ли направо да побеснеете? Как е възможно това да Ви се случва? Няма ли да започнете да хвърляте камъни по домовете на тези до вчера уважавани от Вас членове на обществото, сред които доскоро сте се чувствали комфортно, но които сега не искат да поставят съседите Ви на място?
Най-вероятно точно това ще направите!
Разбира се аналогията на гореспоменатия разказ с отношенията между днешните македонци и българи е силно опростен, схематизиран и далеч от изчерпателен. Но ни предлага някаква полезна аналогия и модел да разберем 

защо т.н. „френско предложение” на ЕС предизвика такъв гняв

По време на спора за името с Гърция, много македонци дълго предлагаха „билатерално решение”. За света те да са македонци от Република Македония, а пък гърците ако искали да ги наричат тунгизци от Тунгизия! В т.н. френско предложение Северна Македония влиза в ЕС с македонски език и единствено България излиза със забележка, че не го признавала. Но същите тези хора изпитват огромно раздразнение от това. Искат ЕС да „признае”, че македонският език, макар да е близък до българския никога не е бил български, както наскоро заяви президентът Стево Пендаровски. Очевидно за да си македонец се очаква от една страна да вярваш, че говорите в Македония никога не са били български, а от друга да се идентифицираш с „преродбениците”, които недвузначно са определяли говорите в земите на днешна Северна Македония като български, а и с Гоце Делчев и другарите му, които са говорели, писали и преподавали на книжовен български и никога не са определяли местните говори като небългарски. Тези очевидни несъответствия могат да бъдат съчетани само ако изпитваш силна неприязън към всичко българско и си готов да приемеш всякакви сложни обяснения, защо е било така. Запазването на основополагащия македонски "наратив" изисква средностатистическият македонец да бъде под константен институционален и социален натиск, да не си зададе простия въпрос: „Дали много от това, което казват българите за историята не е истина?” 
Очевидно днес мнозина се страхуват, че ако Европейският съюз, без изобщо да се ангажира с отговор, постави като условие този въпрос да бъде разглеждан въз основа на автентични документи, както изисква Договорът от 2017 г., македонският идентитет ще бъде сериозно заплашен! Затова много от протестиращите разглеждат подобно искане като „фашистко”, основателно уплашени, че една сериозна и безпристрастна дискусия може да съсипе цялата картина, която македонците са изградили за себе си. Страхът от промяната на Конституцията идва не от това, че тя не бива да се променя за някакви си три хиляди души, декларирали се като българи на последното преброяване, а защото така те ще получат законово право да настояват, че три от споменатите в македонския химн личности са били етнически българи, а четвъртият е баща на двама български офицери. И това твърдение ще е подплатено с много автентични доказателства.

Трябва да признаем, че, много македонци се страхуват, че легитимирането на различни позиции в историческите спорове в самата Северна Македония и в ЕС може да разруши техния идентитет. 

Но иска ли България да унищожи македонския идетитет? 

Изявления на видни български политици, че искат „Македония в ЕС без македонизъм” подклаждат техните най-големи страхове. Те виждат в т.н. френско предложение, готовност на ЕС да помогне на България именно в това начинание. Това са корените на истерията, която наблюдаваме. Отровно антибългарска, но и все повече антиевропейска. 

Писателят Младен Сърбиновски забелязва, че първата песен за Македония се появява непосредствено след като на Берлинския конгрес великите сили откъсват Македония от новоосвободена България. В песента се пее за Европа, блудница Вавилонска, кръвница македонска! Макар и преди това да срещаме спорадична идентификация "македонци", от тогава започва и сакрализацията на понятията Македония и македонски, сред българското население от двете страни на напълно изкуствено начертаната граница. За едните като за техния изстрадал дом. За другите като за тяхната недостижима мечта. Докато България се развива като свободна Европейска държава, на която обаче не ѝ е чужда и байганьовщибата, в Македония продължава Възраждането, с мечти за едно прекрасно общество. Повечето от комитите са българи, но още в началото на 20 век един от тях, Павел Шатев, пише, че е българин, но за него е по-важно, че е македонец. В организацията се включват много българи от княжеството, но и представители на други етноси от Македония, като като Рафаел Камхи, Митре Влахот, Питу Гули (чиито синове ще станат български офицери), Шабан от Облешево и др. Автономизмът на движението започва като съобразяване с решенията на Берлинския конгрес, но набира своя инерция. Разбира се за мнозина 

идеалът остава „целокупна България”

 По време на войните 1912-18 г. идеята за автономия е забравена. Но това става възможно само защото, въпреки опасенията на Мисирков, България не поделя земите на географска Македония със съседите, а влиза в отчаяни войни – до голяма степен за да запази лоялността на македонците. И всичко завършва с катастрофа. В междувоенния период идентичността „македонци” се консолидира, макар все още мнозина да разбират под това „специфична част от българския народ”. И само в България понятията македонци и македонски се употребяват напълно легално. Имаме Македонска парламентарна група, Македонска народна банка, Македонска кооперативна банка, Македонски научен институт, Македонски благотворителни братства, Македонски национален комитет, Македонски младежки съюз и т.н. Но сред някои от младите, най-вече извън границите на България, под понятието македонец започва да се разбира един от южнославянските (югославските) народи. Там тези, за които българщината е ценност нямат други съюзници освен италианските фашисти и по-късно нацистите. Тези, които осмислят понятието „македонци” като един от югославските народи получават подкрепа от страна на СССР. В резултат на изхода на Втората световна война, последните се оказват победители. Те страстно отстояват единството на Югославия и се разправят кърваво с първите, които до голяма степен са забравили за идеала за „целокупна България”, но геройски отстояват идеала за независима Македония. 

Трудно е да си представим какви щяха да са обществените настроения в Македония, ако след разрива на Тито със Сталин Югославия беше останала мрачна комунистическа тирания, от типа на Албания. Но Югославия се отваря към Западния свят, значително либерализира своето общество и за няколко поколения македонци създава благоденствие и чувство за уважение, докато България деградира зад Желязната завеса. Разбира се фундаментът на Югославската държава се оказва сбъркан и накрая тя се срива с гръм и трясък. България тогава изиграва конструктивна роля, като първа признава Македония и ѝ оказва логистична помощ. Но отново слагаме лъжица катран в кацата с мед, с изказвания, че „признаваме държавата, не признаваме нацията”, или че не признаваме съвременния македонски език. 
Днес се възмущаваме от наглостта и бесовете изразени на протестите, но не можем да не си зададем въпроса, носим ли вина, че се стигна дотук!

Един от големите македонски борци за обективизиране на историята и пръв външен министър на независима Македония Денко Малески, признава, че в миналото сме били един народ, но заяви категорично, че не е достатъчно България да каже: признайте, че сте били българи, после се пишете ако щете и марсианци. 
България трябва да направи повече, за да увери македонците, че не само не застрашава техния съвременен национален и езиков идентитет, но и, че оценява, че изграждането на македонската нация е бил единственият начин потомците на македонските българи да не живеят под чужд суверенитет.

Известно е, че идентитети се създават, разрушават, но и еволюират. В рамките на един век австрийците поне пет пъти модифицират своя идентитет. В началото гледат на себе си като на ядро на многонационална империя. После като на откъсната и може би нежизнеспособна част от германската нация. След Аншлуса са неделима част от Хитлеровия Райх, но след това се представят за неговата първа жертва. По време на Студената война гледат на себе си като на ничия земя, между Изтока и Запада, за да станат накрая пълноправен член на ЕС.

Интересът на България не е да дестабилизира Македония,

 а да я превърне в неин искрен съюзник. Еволюцията на македонския идентитет, която протича повече от век, в началото в рамките на българската общност, а по-късно извън нея, може да произведе една наистина демократична Македония, която не отрича българските корени на повечето от македонците. Засега обаче България не помага това да се случи!