Свобода носи само онази военна победа, която заменя диктатурата с демокрация

Духът на Сталин се възражда пред очите ни в Кремъл. Откъдето по стар навик да потегли към света…


Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Не, няма да се ровя в мемоарите на Астрид Линдгрен – още по-малко ще тръгна да обяснявам коя е тя. Който не я знае, не е дорасъл и за моите думи – нека си остане в дебрите на собствената си малограмотност. Аз само ще тръгна от издадените неотдавна в Германия нейни записки, за да стигна до нас самите, 

до нашето време и нравите му

   Новоизлязлата ѝ книга е озаглавена „Светът се е побъркал” и обхваща дневниците на писателката, водени между 1939 и 1945 г. В онези зловещи и кървави, превърнали се в смъртна опасност за цялата ни цивилизация времена малкото останали върху лицето на Стария континент независими държави и държавици са изправени пред кошмара да бъдат плячкосани я от нацизма, я от комунизма. По стечение на обстоятелствата родината на Астрид Линдгрен се оказва измежду щастливите изключения, съумели да избегнат и двете най-крупни злини не само на миналото столетие. В онези времена опасността обаче диша във врата на младата писателка, тя съвсем основателно се бои, че сънародниците ѝ ще се окажат 

трофей или на кафявата чума, или на болшевизма

 При което през края на 30-те и началото на 40-те по геополитически причини вероятността СССР да похити страната ѝ е много по-голяма от вероятността да стане тя жертва на една хитлеристка агресия. Като гражданин на една от малкото тогава демократични и независими европейски страни, като политически мислещ и високо ценящ собствената си свобода човек, като свидетел на горчивата участ на похитените от Кремъл съседни прибалтийски републики, Линдгрен осъзнава, че с разрастването на войната между СССР и Германия и с превръщането ѝ в световен конфликт нараства съответно и угрозата за суверинитета на Швеция, че пазеният от отечеството ѝ неутралитет е слаба преграда срещу хищническите попълзновения както на националсоциализма, така и на социализма. Като милионите си сънародници, писателката е заставена да избира в кошмарните си представи единия от двата тоталитаризма, тръгнали да си поделят с пръст на спусъка Европа. Астрид Линдгрен е убедена антинацистка, но, колкото и парадоксално да звучи, тъкмо затова нейният избор ще учуди много днешни антинацисти. Изборът ѝ е недвусмислен – без капка колебание на 18. 6. 1940 г. писателката отбелязва в дневниците си: „Бих предпочела цял живот да викам „Хайл Хитлер!”, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нищо, по-отвратително от това!”
Мъдри, забавни и остроумни, книгите на Астрид Линдгрен имат милиони почитатели – включително и на родна земя. Почитателите на дневниците ѝ обаче едва ли ще се окажат така многобройни – не само на родна земя, но особено на родна земя. Земя, на която е популярно убеждението, че Русия е наш двоен освободител – веднъж монархическа Русия ни е освобождавала от турско робство и втори път съветска Русия – от фашистко робство. Всъщност и в двата случая робство в България няма, така че няма и от какво страната ни да бъде освобождавана. Тя и не е освобождавана – и в двата случая 

България е само заробвана

 Първият път – по-малко тоталитарно, а вторият път – съвсем тоталитарно, с един тоталитаризъм, който по ожесточеност не отстъпва на нацизма. Иначе не би могло и да бъде – и при двете нашествия съответно монархическите и съветските нашественици са били далеч по-несвободни от нас, освобождаваните. И в края на 80-те години на ХIХ в., и (особено) през 1944 г. руснаците са най-поробените хора на Стария континент, ако не и на планетата. А робът изживява само робство, възпитаван е само в робство, познава вкуса само на робството, разполага само с робство и само робство може да експортира към други народи със силата на оръжието – друго за експорт той няма, няма друго и заробилата го държава, която, интернационализирайки робския и заробващия си инстинкт (психологически инстинктът е един и същ), го е стегнала в униформа, въоръжила го е и го е упълномощила да окупира съседни и далечни чужди страни. Така мнимото освобождение закономерно се превръща в действително заробване.
Проблемът не е проблем само на Астрид Линдгрен. Всъщност най-малко проблем на Астрид Линдгрен е – тя своевременно е разпознала злото като такова. А разпознаването на едно зло е необходима предпоставка за неговото елиминиране, докато срещу неразпознато зло трудно се воюва. Проблемът е проблем по-скоро на България. Но и проблем на Европа, и проблем на света е. Проблематичността се корени в обстоятелството, че Съветският съюз никога никого не е освобождавал. 

И монархическа Русия, и СССР, и унаследилата го постсъветска Русия никога никого не са освобождавали

 Те само са воювали. Но дори когато са воювали срещу тирани, те са воювали като тираните, които винаги са били. Да прогониш един тиранин от една страна и да освободиш жителите на тази страна са две различни неща. Когато са били побеждавани, руските и съветските армии са се оттегляли да си ближат раните зад държавните граници на собственото си робство – когато са побеждавали, са разширявали границите на родния си деспотизъм, заменяли са в новозавоюваните територии едно робство с друго – чуждоземното със своето собствено, с руското или съветското. Което често се е оказвало и по-свирепо от старото. Така и през Втората световна война СССР не е освобождавал никого – освобождавали са само армиите на Великобритания, на САЩ, на Канада, освобождавали са бойците на френската и на норвежката съпротиви, освобождавали са и италианските, и гръцките, и дори, макар и условно, югославските партизани – за разлика от родните шумкари. Докато червеноармейците само са завоювали и поробвали държава след държава. Свобода носи само онази военна победа, която заменя диктатурата с демокрация. Докато военна победа, която подменя един тоталитаризъм с друг, се превръща в морално поражение. Такава победа не обслужва демокрацията – такава победа само преетикира, възобновява  и продължава под нов етикет старото робство във времето.
Всичко това ние, българите, би трябвало да знаем най-добре от собствен исторически опит. Но така и не го научихме – настъплението на многомилионната русофилска вълна на родна земя го илюстрира. Тази неукротима вълна води ден след ден и мандат след мандат страната ни в, казано с езика на Раковски, 

„железните нокти на Русия”

 Е, вярно е, че днешна Русия не е Съветския съюз. Вярно е обаче също, че, яхната от кагебиста Путин и от олигархичните му ортаци, тя все повече заприличва на Съветския съюз. Дори да не е тоталитарна държава, съвременна Русия е авторитарна държава, а историята учи, че авторитаризмът е само на една ръка разстояние от тоталитаризма.  По стародавна традиция Путин впрегна в служба на авторитаризма си и руската православна църква, която е от векове езическа по дух. Една църква, заменила, макар и неформално, Христос с деспота Путин, светиите – с неговите олигарси, ритуала – с окултното си преклонение пред държава и държавност, черквата – с Кремъл. Естественото място на една наистина християнска църква е там, където бе и мястото на Христос – при унижените и оскърбените, при дискриминираните, при обезправените от деспотизма на Путин свободомислещи руснаци. Мястото, на което се настани руската православна църква – за сметка на това – е сред държавните номенклатурчици, сред пищността и лукса на кремълските покои. Което ще рече&

 не сред угнетените, а сред угнетителите; не сред мъчениците, а сред мъчителите; 

не сред чедата Божи, а сред богохулителите дяволови; не до рамото на Христос, а до рамото на антихриста.
Не само руската политическа класа и не само обслужващата я руска православна църква носят моралната вина за възраждащото се не само в сянката на Кремъл мракобесие.  Едно мракобесие, което, подхранвано от родните русофилски политически партии и партийки, ден след ден се превръща в нарастваща заплаха и за нашата национална сигурност. При това – с мълчаливото съучастие и на нехаеща Европа. Защото докато Русия гордо развява знамето на деспотизма и на шовинизма, световната демократична общност продължава да подценява руския империализъм, насочен и срещу редица държави на НАТО – и на първо място срещу България. Този проникнал от векове и загнездил се в родината ни империализъм е ресурс на протичащата с пълна сила рекомунизация. Вината на Запада пък е в обстоятелството, че и до днес не осъди зловещото наследство на комунизма с непримиримостта, с която се изправи веднага след Втората световна война срещу нацизма. За разлика от нацизма, 

комунизмът нямаше свой Нюрнбергски процес

 Западноевропейските левичари, които възпрепятстваха свикването на подобен процес, нанесоха тежки морални и политически поражения на световната демокрация. Всяко подобаващо осъдено от съвременниците политическо злодеяние е предотвратено за потомците – за цели поколения напред. Така, както и всяко неосъдено, всяко подценено и неразобличено подобаващо от съвременниците политическо злодеяние е поощрено да се възражда във времето – също поколение след поколение. Историята е скъперница – тя рядко дава втори шанс. Но ето, че днес великодушно го предложи на всички онези европейци, които вече цял век свенливо си затварят очите пред комунистическото мракобесие. И този шанс е побран цял-целеничък в мемоарите на антихитлеристката Астрид Линдгрен. Този шанс е наистина уникален, но той има стойност, само ако бъде оползотворен – иначе ще бъде обезценен и пропилян. И тъй като историческата памет на онези, към които са адресирани предупреждаващите ѝ думи, е явно къса, да им ги припомним още веднъж: „Бих предпочела цял живот да викам „Хайл Хитлер!”, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нищо, по-отвратително от това.” Аз също. Защото Хитлер е, слава Богу, безвъзвратно мъртъв. Докато духът на Сталин се възражда пред очите ни в Кремъл. Откъдето по стар навик да потегли към света…