Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Тъкмо по темата, която тръгвам да нищя, още преди две години писах в настоящия форум, че аз съм принципно против маршовете – включително и против Луков-марш. Замарширува ли се за една гражданска кауза, тя начаса се превръща в моите очи в морален провал, в кауза пердута. А моралният срив е най-кошмарното възможно зло – предпочитам, хиляди пъти предпочитам сривове, да речем, икономически и политически пред моралните сривове. А е така, не защото съм обвързан с една партия срещу друга партия – така е, защото като консервативно мислещ човек моята лична ценностна ориентация изхожда от фундаменталните библейски ценности, върху които се гради, или поне би трябвало да се гради, цялата ни цивилизация. Ако иска тя да бъде цивилизация християнска не само по име, по ритуал и хералдика, а и по духовно съдържание. Каквато тя далеч невинаги е. Историческият опит свидетелства, че дехристиянизирането й е равнозначно на варваризиране. 
 Дехристиянизиране и варваризиране, което винаги е било логичен и дори неминуем резултат от опитите на една или друга политическа сила да коригира, да преиначи постулатите на Вечната книга в услуга на една или друга гражданска конюнктура. Идеологизирането на моралните фундаменти винаги е завършвало с нравствен фалит, с триумф на аморала над морала в името на морала.
А сега ще се опитам да направя прочит на тази нелека тема в нейния роден, български вариант под звуците на Луков-марш. Този нелек прочит ще започне с един нелек въпрос: имало ли е фашизъм в България? Несъмнено. И то 

чистокръвен, неподправен, откровен фашизъм

 Той се побира цял-целеничък в периода от есента на 1944 г. до есента на 1989 г. Е, вярно е, че всичките му многобройни злодейства протекоха под етикета на комунизъм, но това е несъществен детайл – съществени са съдържанията, а не наименованията. Стъпил върху руините на Втората световна война и отправил поглед към Кремъл, остроумният Чърчил предрече, че фашистите на бъдещето ще нарекат себе си антифашисти. И предсказанието му се сбъдна с опустошителна сила в нашата страна.
Но тъй като коментираният марш е Луков, читателят несъмнено очаква да научи отношението на автора към фашизма в монархическа България. Фашизъм според мен в Царство България не е имало. Имало е отделни самодейни фашизоидни инициативи (и Луков-марш е една от тях), но всички те протичат, слава Богу, в периферията на гражданското пространство и са толкова маргинални, така изолирани и немощни, че не оказват никакво влияние върху държавната ни политика. Продиктуван от едно злощастно стечение на външнополитически обстоятелства, съюзът ни с националсоциалистическа Германия е до голяма степен израз на идващата от север злокобна комунистическа заплаха. Този съюз обаче е толкова формален, че Хитлер не успява да застави София да предостави българските евреи на изтребителните си концлагери – нещо, което му се удава в редица други европейски държави. Не ще и дума, че в онези нелеки за отечеството години Луков-марш е граждански факт, но Луков-марш не е нито вътрешната, нито външната политика на Царството – само елемент (при това елемент незначителен) от обществената панорама е. Да, Луков-марш не е фашизирана България. Но Луков-марш е марш в защита на фашизма и като такъв не бива да бъде толериран от едно наистина демократично общество. Така че според мен фактът на неговата забрана е в реда на нещата. Само по себе си табуизирането на подобни инициативи е самоотбрана на всяка правова държава срещу попълзновенията на политическия екстремизъм. Една самоотбрана, която трябва да се поддържа винаги будна – злокобното тържество и на болшевизма, и на националсоциализма илюстрираха колко висока е цената, която човечеството плаща за нейното занемаряване.
И така, след като считам себе си за демократ, а Луков-марш за заплаха за демокрацията, аз би трябвало да приветствам и всяка гражданска офанзива срещу него. Аз наистина го правя, но не безусловно, а условно. Което ще рече, че, принципно погледнато, приветствам само онези граждански инициативи, които са стъпили върху демократична платформа. Да воюваш срещу един политически екстремизъм, въоръжен с ценностите на демокрацията и в името на демокрацията, е в моите очи битка за цивилизованост. Да воюваш обаче срещу един политически екстремизъм от позициите на друг политически екстремизъм, е 

битка срещу цивилизоваността

 Победата на подобна битка не е нищо повече от подмяна на едно варварство с друго. При което коя от двете противопоставени (противопоставени само формално – не и същностно) злини е по-кошмарна, е трудно да се каже. Сигурно е само, че краен победител е във всички случаи варваризацията.
В контекста на конкретната политическа ситуация у нас такава е битката, която днешната ни крайна левица поведе тези дни по столичните улици срещу Луков-марш. Всъщност тази битка е недопустима дори само формалнологически, защото Луков-марш отдавна не съществува, а битка срещу Луков-марш съществува. Което ще рече, че биткаджиите воюват срещу фантоми. Подобни битки са присъщи на всички фанатици – водеше ги още Светата инквизиция, ловувайки вещици. Докато моралният ресурс на християнството е любовта към ближния, фанатизмът – политически, религиозен, национален – се храни от ненавистта, от дискриминацията на личността за сметка на институцията, от врагоманията.
Ненавистта и дискриминацията, врагоманията и нетърпимостта към всяко другомислие бяха предводители и спътници на пламналите неотдавна в сърцето на столицата демонстрации на левите ни екстремисти срещу Луков-марш. С чиста съвест отчитам, че това бяха 

демонстрации не на хуманизма, а на мракобесието

 Дори сам по себе си фактът, че демонстрантите бяха маскирани, говори ясен език. Гражданинът не се маскира – маскира се псевдогражданинът, онзи, който противопоставя на прозрачността на демократичното общество средновековните традиции на плаща и кинжала. „Виолета праща поздрави!” – обещава водещият плакат на демонстрантите. Зловещият намек е за Виолета Якова, убила по заръка на Кремъл ген. Луков. При което става дума не за рицарствен двубой, а за атентат, за терористичен акт, за вероломност. Ген. Луков не е убивал никой от своите леви политически противници – те са го убивали. А, доколкото не сме фанатици, екстремисти и терористи, всички ние можем да очакваме обещания от ентусиастите смъртоносен поздрав на Виолета. 
И за да бъда пределно ясен, ще уточня: не защитавам, ни най-малко не защитавам каузата на ген. Луков – още в началото на текста си декларирах, че тя не е моя кауза. Още по-малко защитавам обаче политическите убийства като средство за решаване на политически разногласия, още по-малко бих отговорил на идеи с физическо насилие, още по-малко ще тръгна да убивам опонентите си – предпочитам да воювам идейно с тях, да воювам с перо и слово, а не с вдигнат в закана пролетарски юмрук.
Яростните акции на прокомунистическите ни екстремисти стават още по-безпочвени на фона на обстоятелството, че 

не от фашизма – от комунизма е пострадала най-вече родната ни страна

 Царство България наистина не е образец на демократичност, но е истински рай в сравнение с повсеместния терор, удавил след деветосептемврийския преврат цялото отечество в кръв и сълзи.
Съдържанието на настоящия текст подсказва, че той е адресиран и до столичното гражданство, и до Столична община. Една община, благоустроила и европеизирала през последните десетина години града ни и допринесла и допринасяща ден след ден за добруването не само на софиянци, за бита и благото на милионите жители и гости на София – и особено на творците, на тружениците от културната сфера. Една община, която знае, че разрастването и ожесточаването на един екстремизъм закономерно води до разрастването и ожесточаването на друг, противопоставен екстремизъм – и така чак докато всички ние попаднем в плен на опустошителни политически страсти. Една община, в която аз имам безмерно морално доверие и за която с увереност зная, че мандат след мандат следва светския дух на времената и няма да допусне улиците и площадите й да станат арена на фанатизирани пълчища.