Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg

        „Зайчето Валери пише и трепери”. Зайчето, за което става дума в стихчето на Радой Ралин, е Валери Петров. Същият Валери Петров, за когото преди няколко дни се изляха елейни слова по всички възможни медии. Ако не беше извънредното положение заради коронавируса, стогодишнината от неговото рождение щеше да бъде тържествено отбелязана на 22 април 2020 г. с всички възможни почести и дандании. Щяхме да бъдем ощастливени с патетична реч на държавната глава, БАН-ските литературни светила щяха да направят международна научна конференция, нали през 2003 г. го избраха за академик, в Народния театър „Иван Вазов” щеше да има юбилейно представление на някоя негова пиеска. Сценарият за поменаване на комунистическите забележителности е добре отработен. По съвместителство можеше да бъде отпразнувана и 150-годишнината от рождението на Ленин, вдъхновител и вожд на видния комунист и автор на стихове и пиеси Валери Петров. Ах, този Бойко и този ген. проф. д-р Мутафчийски! Измислиха си някакъв вирус, за да провалят всички хубави празници, дето ни се падаше да преживеем през април и през май! 
Научихме около рождения ден на В. Петров 

какъв „титан на словото” бил

 Разбрахме как „будните хвърчащи” хора се прекланяли пред неговите мъдрост, отговорност към думите, към дарбите, които били „неоспорима ценност в националната митология”. Така го славослови един анонимен вестник. Милозливи, сълзливи текстове се разливаха по розово-червени сайтове за този „духовен стълб на отечеството”, за този „първомайстор на българската поезия”, който бил „облъхвал” съвременниците си в продължение на седем десетилетия с „добротворство, благородство, неугасваща нравствена светлина и хармония”. Ще отбележа, че цитираните възвишени слова са се пръкнали от клавиатурата на някой виден литератор от БАН и са разпространени като становище на академията. 
Само във фейсбук хора, които не принадлежат родово към червената номенклатура, които не са от ляволибералните политолози, социолози и т.н., а са антикомунисти и реалисти, заговориха 

истината за „добродушкото”

 В скоби ще кажа, че в сайта „Дневник”, под статия за чествания Валери Петров, има коментар, взет от мой текст за т.н. народен съд, без да е посочен автор. Споменавам това, за да не си помисли някой, тъй като ще припомня няколкото свои изречения и тук, че съм ги откраднала. Изплагиатствам ги, но от себе си.

На 20 декември 1944 г. в Тържествената зала на Съдебната палата в София започва тъй нареченият народен съд. Там заседава Първи състав с председател Богдан Шулев и подпредседател Давид Николов. Членове са Йордан Шумков, Стефан Манов, Мишо Димитров, Вера Начева, Рада Тодорова, Димитър Митев, Васил Христов, Тодор Милев и Крум Киров. Главен обвинител е Георги Петров. Подсъдими са регентите, царските съветници и министри за времето от януари 1941 г. до 9 септември 1944 година. Същия ден в аулата на Софийския университет започват заседанията на Втори състав, който съди народните представители. Смъртните присъди, произнесени от двата състава, са изпълнени на 1 февруари 1945 г. до бомбени ями в края на софийските гробища. Женоподобната харпия Цола Драгойчева ще разказва след десетилетия, че никога не била спала по-сладко, отколкото след разстрела на следосвобожденския български интелектуален и политически елит.
Гаврата, наречена „народен съд”, продължава до 29 април 1945 година. Докато текат заседанията на „народния съд”, БРП/к/ организира неспирни митинги с искане за смъртни наказания на „фашистите”. Докарани са тълпи от цяла България, които реват непрекъснато „Смърт!” и скандират лозунги на омразата и жестокостта. Говорителят на Радио София Валери Нисим Меворах и съдебен заседател в един от съставите на т.н. народен съд, с литературен псевдоним Валери Петров, непрекъснато 

призовава към революционно насилие

Тълпите биват насъсквани и с неговата прочута хорова агитка „Народен съд”, където френетично зове:
„Към врага да сме ний безпощадни,
срещу него да не знаем покой,
да го бием както ни падне
и дето ни падне той!”
И още:
„Този, комуто съвестта пречи 
да смаже един гаден живот,                                                                   
той не е нито нежен, нито човечен,
а жесток е към своя народ”.
В това „хуманно” произведение агитка от ремсисти пита:
„Какво ще отсъди съдникът твърд?”
Обвинителите, като древногръцкия хор от трагедиите, отговарят:
„Смърт! Смърт! Смърт!"
Агитката завършва със следното „поръчение”:
 „Към врага да сме ний безпощадни,
срещу него да не знаем покой,
да го бием както ни падне
и дето ни падне той!”

Със старчески сантиментализъм и носталгия по прекрасните революционни времена известният по-късно поет и преводач разказва в спомените си как веднага след военния преврат на 9 септември 1944 г. с оръжие в ръка е громил „враговете” из столицата. 
Неговият баща д-р Нисим Меворах, юрист, отказва да защитава депутата Димитър Пешев, когото днес почитаме като „спасител на евреите”. Заместник-председателят на Народното събрание, инициаторът на писмото с настояване за отмяна на исканата от германците депортация на българските евреи, допринесло за спасяването на 50 хиляди наши сънародници евреи, е съден и осъден като един от виновниците за холокоста!
Валери Петров не само през 45-годишния див социализъм беше сред първенците на комунистическата върхушка. Ще спомена получаването на Димитровска награда през 1960 г. за поемата „В меката есен”. Театрите безотказно поставяха неговите пиеси, детските му книжки и стихотворни сбирки бяха издавани и преиздавани. Московските послушници, управляващи България, ценяха идеологическите внушения в неговите стихчета, в пиесите и сценариите за филми. Фиаското, което претърпя строят, налаган и от него с оръжие в ръка и със слово, не се отрази на поета с маска на добродушко. Него съвестта не го е измъчвала ни най-малко заради масовите репресии, последвали окупацията на Царство България от съветските войски. Заради смазаните съдби на забележителни български учени, писатели, журналисти. Заради духовния геноцид над българския народ. За разлика, например, от партизанина и поет Веселин Андреев. Покрусен от краха на своите идеали, той разреши вътрешната си драма чрез самоубийство. Докато В. Петров и след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г. остана такъв, какъвто винаги е бил – убеден 

комунист, който изобщо не криеше омразата и злостта си към „демократите” 

и „демокрацията”. За да се убеди човек в това, достатъчно е да разгърне старите броеве на в. „Дума”. А точно те, уж антикомунистите, през 2000 г. го наградиха с орден „Стара планина” първа степен, пренебрегвайки, оставяйки на заден план много по-заслужили за българската култура творци с международна известност и слава. 
По повод 100-годишнината на Валери Петров поетът Бойко Ламбовски го възхвалява със следните думи: „ Естетическата летва, пък и моралната, която си беше вдигнал – къде поради родови качества, къде поради самовъзпитание – този мъничък на ръст и мъдър старец, беше винаги високо горе, при птиците, да не кажа при ангелите.” И подчертава, че той никога нито бил крил, нито бил изменял на левите си комунистически убеждения. Добавя и негови собствени думи за начина му на писане, в които се открояват „левите мисли и чувства”.
Естетическата летва, издигната от Валери Петров, била чак някъде при птиците. Няма да оспорвам мнението на един професионалист, на един поет. Като читател ще кажа, че талантът му е много силно преувеличен. Безспорно е сръчен стихоплетец, бързо намира рими, бих казала дори много бързо! Но поезията не е само рими, само бла-бла-бла. Като тези римувани стихчета:
„В България ил' в Бангладеш,
мисли, когато ще крадеш!
 Един Котак, голям бандит,
 открил консерва със сафрид
на рафта във долапа,
 измъкнал я със ловка лапа,
  търкулнал я насам-натам,
  въздъхнал и си казал сам:
  –Туй беше само първа крачка,
  сега ми трябва отварачка!”
Наскоро препрочетох „В меката есен”, от която мнозина се прехласват. Беше ми смешно и тъжно едновременно. Смешно, защото е образцов екземпляр на издържана в канона на измисления от Горки соцреализъм. Поема в духа на „правилната линия”. А тъжно, че 

за инжектираната в главите на поколения българи комунистическа отрова няма открита все още противоотрова

Тъга и недоумение предизвикват дитирамбите за поета на „импровизацията, словесната игра на отблясъци и сенки, Моцартовата лекота”, както пишат учените от БАН. Ще направя едно сравнение между съдбата на Валери Петров и съдбата на един наистина голям, световен творец, какъвто е Езра Паунд. Поет, музикант и критик,  през 1924 г. той емигрира от САЩ в Италия. Заради подкрепата си за Мусолини и заради анти-американски радиоемисии през 1945 г. е арестуван и прекарва няколко месеца във военен лагер в Пиза, затворен в стоманена клетка с приблизителни размери два на два метра. Заплашва го смъртна присъда, за която особено много настояват Артър Милър и Лион Фойхтвангер – творци с леви убеждения. През ноември 1945 г. е депортиран в САЩ и изпратен принудително в психиатрия. Колко напомня това за изпитаната съветска практика 

политическите „врагове” да бъдат вкарвани в лудница,

 пример за което е известният критик на комунизма и модерното левичарство Владимир Буковски. В психиатрията Езра Паунд прекарва над десет години, където продължава да твори. Обвинението в държавна измяна е отменено благодарение на енергичното застъпничество на Робърт Фрост и Томас Стърнз Елиът. Заминава за Европа и се установява отново в Италия. Умира на 1 ноември 1972 г. във Венеция. Главното произведение на Езра Паунд е „Песните”, недовършена творба от 116 песни в обем 800 страници. Могат да бъдат споменати събраните му кратки стихотворения „Маски” /1949/, „Перфоратор” /1955/, „Тронове” /1959/, „Литературни есета” /1954/ и други.
Две коренно различни съдби на двама творци, в идеологическите разбирания на които има почти идентичност. Но Паунд минава през своята Голгота, а нашият Добродушко никога дори и след провала на комунизма 

не се докосна до покаянието, не поиска опрощение

 За мислещия човек е видно, че болшевизмът, фашизмът и националсоциализмът имат общ корен, че те са леви политически движения. Нещо повече. Фашизмът и националсоциализмът са невръстните деца, малките братчета и дължат своята поява на влиянието, което оказва болшевизмът в европейски мащаб. Но след края на Втората световна война съветската армия наложи над половин Европа болшевизма, а националсоциализмът беше осъден в Нюрнберг. Така и досега в света властват левите движения, властва неомарксизмът със своите различни проявления. Затова и у нас комунистите, набързо преименували се на социалисти, мълчат цинично за престъпленията на своята партия и на своите родители, включващи брутални убийства, затвор, лагери, следене, подслушване, репресии над всяка свободолюбива мисъл, екологични престъпления, търговия с наркотици и оръжие, тотален и непрестанен тормоз върху децата и близките на „враговете на народа”.

Антикомунизмът бил отживял времето си.
Не, не е!

Докато комунизмът не бъде осъден, така както беше осъден националсоциализмът, ще живеем в един несвръшващ неокомунизъм, ще възхваляваме като „ангели” хора с кръв по ръцете, хора агресивни, егоисти, на които липсват нормални човешки чувства. Ще продължим да въздигаме представителите на една продажна, сервилна, безнравствена комунистическа интелигенция за сметка на истинските духовни стожери на българската култура като убитите световни учени проф. Богдан Филов, проф. Борис Йоцов, проф. Александър Станишев, журналиста Данаил Крапчев, хумориста Райко Алексиев, писателите Тодор Кожухаров и Димитър Шишманов, литературния критик Йордан Бадев. Ще останат все така натикани в спецшкафовете на библиотеките, въпреки някои отдавна вече забравени изключения, произведенията на големи творци като Теодор Траянов, Кирил Христов, Змей Горянин, Христо Огнянов, Фани Попова-Мутафова, Димитър Талев... И толкова още заличени, забравени, заклеймени! Физически и психически беше унищожен духовният елит на българската нация. Унищожени или унижени бяха поколения българи по една единствена причина – че са независими, свободни хора. Потомството на този елит беше лишено от възможността да се образова и да се развива. И днес мисленето, познанията, представите, вярванията на новите поколения се формират все така от представителите на старата комунистическа интелигенция, постепенно замествани от нейните синове и дъщери. Те са професорите  във висшите учебни заведения, те са политолозите, социолозите, историците, литераторите, те са юристите, специалистите, омбудсманите, еколозите, „бизнесмените”... 
Непростимата вина на хората, които не бяха нито комунисти, нито партийци, нито нагаждачи, е, че вместо да изметат комунистите от властта и да направят лустрация и декомунизация, се оставиха да бъдат подмамени със сладки приказки за „мирен преход” и „демокрация”.  Да, спор няма. Демокрацията е новото топло и удобно леговище на червените.