Парадоксално е, но жертвите на комунизма простиха, а палачите не

Редовите християни не доживяха да чуят и усетят истинско покаяние за отстъпленията между вярата и компромиса по времето на тоталитаризма от висшия клир на нашата църква, казва пред Faktor.bg, духовникът в навечерието на Великденските пости

Интервю на Мая Георгиева

- Отец Стефан, днес е денят на прошката – възможно ли е християнството без това тайнство?

- Любовта и прошката са същността, сърцевината на християнството. Без любов и прошка то се превръща в декор, в трафаретен ритуал, в естетическа наслада от красиви катедрали или в музеен артефакт. Истинската прошка не е лесно нещо, но именно затова тя е толкова важна за християнската вяра. Без любов християнството е като човек без сърце, но истинската любов се проявява в най-чист и най-съвършен вид именно чрез искрената прошка.

- Христос ни учи да прощаваме седемдесет пъти по седем – има ли пределна граница прошката, колко пъти можем да простим на прегрешилия?

- Колкото пъти искаме на нас да ни бъде простено, толкова и ние трябва да прощаваме. Както любовта няма предел, така също и прошката. Може да се каже и по друг начин: пределът на прошката е любовта – колкото обичаш, толкова прощаваш. В този смисъл прошката е мярка на любовта. Но тя е мярка не само на любовта между хората, но и на любовта към Бога, защото в Господнята молитва ние се молим „и прости нам дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си”. А на днешната Литургия слушаме думите на Христос: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви”. Тоест не Бог, а ние сами определяме дали ще ни бъде простено и колко ще ни бъде простено – толкова, колкото ние прощаваме. Дано Бог да е по-милостив отколкото сме ние, защото, ако ни прости толкова, колкото ние прощаваме, тежко ни.

- Грях ли е, ако откажем прошка или ако не я поискаме?

- Да откажем или да не поискаме прошка дори надхвърля понятието за грях. Това означава да се заключим с девет катинара в собственото си его, да се изолираме в него от всичко и от всички, да станем напълно безкритични към себе си, да се принизим до самодостатъчни консуматори и в края на краищата да отречем всякакви ценности, и да сведем живота си до биологично потребление. И доколкото наблюдаваме този стил на живот около нас той се дължи именно на отричането или пренебрегването на духовните ценности, които ни свързват един с друг. А когато се изолираме един от друг, ние се изолираме и от нашия Творец.– „Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първо се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат. 5:23-24).

Може да се погледне и по друг начин, по-битов, ежедневен. Ако някой от горния етаж наводнява апартамента ти и не се съобразява с твоите молби, ако някой непрестанно те клевети и ти прави мизерии, ако някой те е блъснал с кола и те е осакатил за цял живот – как се дава прошка за подобни неща? На приятел по-лесно се дава прошка, а на враг! Изключително трудно е, но въпреки всичко, не бива да забравяме, че Христос и първомъченик Стефан простиха дори на убийците си. Ако не ни стигат силите чак до там, да се стараем поне да не живеем в злоба и мъст.

- През последните години сякаш се набива усещането за лицемерно изпълнение на някакъв ритуал, а тежката обида продължаваме да таим в душите си. Наследство от комунизма ли е тази психология?

- Безспорно е, че най-тежкото наследство от насилствено налагания през времето на комунизма атеизъм е преди всичко духовното опустошение. Духовните добродетели бяха заменени от лицемерни рапорти пред партията. За половин век безбожие честният и трудолюбив български народ стана мързелив и привикна да лъже и да краде. Църквата не можа да се опази от стихиите на онази лицемерна епоха. Кариера в църквата се правеше само с благословията на Държавна сигурност. През времето на комунизма българската народопсихология претърпя злощастна мутация, а след комунизма не последва духовен катарзис. Затова много често днес наблюдаваме как тайнството се е превърнало в лицемерно изпълнение на някакъв ритуал. Има и още по-крайна степен на духовна опустошеност и опошленост – напр. паленето и прескачането на огньове, изгарянето на автомобилни гуми, за да стане по-голям огън. Колкото по-бездуховно става обществото, толкова повече се изражда и това е закономерен процес. Обредоверието се отнася не само до прошката, то е превзело и храма, и душите на хората. Ала все пак от нас зависи святото тайнство на прошката да бъде чисто, защото Христос казва, че царството Божие е вътре в нас (Лука 17:21).

- 26 години след 10-ти ноември посрещаме Сирни заговезни, но народът не е помирен, жертвите сякаш простиха на своите палачи, но наследниците на една партия нямат морални сили или просто не приемат, че трябва да искат прошка за злодействата?

- Това е едно от най-удивителните чудеса – когато жертвата прощава на палача си. Аз съм имал много близки приятелски връзки с невинни жертви на комунистическите репресии, които са прекарали години по лагери и затвори и съм чувал от устата им думи на прошка към палачите им. Страданието ги е научило на прошка. Страданието им ги е направило мъдри, за да разберат, че отмъщението може само да ни завърти в омагьосания си кръг. На пръв поглед е парадоксално, че жертвите прощават, а палачите не. Но всъщност е закономерно – страданието прави честния човек мъдър, а палачът по дефиниция е нечестен човек. Трагичното е, че палачите предадоха по наследство своето нечестие на синовете и внуците си. Безбожието е покварило човешкия им образ, а покаянието и прошката са Божият образ в човека. Но в лицето на изстрадалите жертви виждаме примера не само за отстояване на идеали, а и за прошка.

- Има ли бъдеще нацията ни без прошка и помирение?

- Прошката е преди всичко личен, а не политически акт. Но безспорно има място и в обществения живот, защото обществото го изграждаме ние и то е такова, каквито сме ние. Бъдеще имат само тези нации, които могат да преживеят катарзиса на прошката и помирението. Това го наблюдаваме в много други нации, а ние за жалост се оказахме незрели за тази мъдрост. През изминалите 26 години не се приближихме до прошката и помирението, напротив, сякаш все повече се отдалечаваме. Вината за това е главно у палачите. Жертвите отдавна са им дали прошка. Но пак ще повторя, че нацията се състои от отделни личности, тоест от всеки един от нас. Всеки един от нас ще отговаря лично пред Бога, пред Неговото лице няма да застанем като нация. Затова прошката и помирението са преди всичко лично решение, личен избор и лична отговорност.

- А Църквата и духовниците трябва ли да поискат прошка от вярващите?

- Прошката е самоизмама, ако не мине през сърцето. Прошката е надменно самодоволство, ако е само показен външен ритуал. Църквата в лицето на духовниците също иска прошка в деня на прошката. Но църквата не е само духовенството, а общност от всички, които живеят в Христовата вяра. И всички ние сме длъжни да си искаме и даваме прошка не само на този ден, защото именно това превръща тайнството в ритуал. А що се отнася до висшия клир на нашата църква, за съжаление редовите християни и обществото не доживяха да чуят и усетят истинско покаяние и изпросване на прошка за отстъпленията между вярата и компромиса по времето на комунизма, разчита се всичко да бъде забравено с времето. Но времето само по себе си не лекува. Целебно е покаянието, а прошката е възраждаща.