Апостолите и будителите никога не умират, те са несъвместими с русофилството

150 години Русия „оковава“ национално освободителните ни борби с митове с антибългарска цел, доказва в най-новото си изследване известният историк

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-н Гочев, на книжния пазар е новото ви изследване за предателството и обесването на Левски, кои митове разбивате?

- В книгата, която е с обем 835 страници са разбити някои от най-тежките митове в българската история, свързани със живота и революционната дейност на Васил Левски. Първият от тях е митът за липсващата правна система на Османската империя. Всъщност през 185 8г. е приет Имперският наказателен закон, който по дух е един от най-модерните в Европа и е реципиран от френския наказателен закон. Бил е в сила чак до края на империята и обявяването на републиката през 1923г. Многократно е допълван и изменян. Куриозното е, че се е прилагал макар и с изменения и допълнения и в Княжество България след освобождението от 1878г. чак до 1896г.

Митът, че в Османската империя няма право и няма закони трябва да се изостави. През втората половина на XIX век империята има своя правна система, която е в процес на модернизация. Въпреки огромните спънки и съпротивата на влиятелните консервативни мюсюлмански среди в империята реформите в епохата на Танзимата (1839-1876) създават доста модерна за времето си светска правна система, силно повлияна от Европа. Това важи както за наказателното право, така и за наказателния процес, с които неизбежно са се сблъсквали заради своята дейност българските революционери. Османската правна система обаче остава нереформирана по европейски модел. Тя е тромава, неефективна и корумпирана. За наличие на отделна съдебна власт може да се говори с много големи уговорки. Тази съдебна власт не e нито независима, нито справедлива. Няма нов наказателно-процесуален кодекс. Неприемането му е целенасочено. Ръцете на правителството са развързани, когато наказва, а следствието, полицията и съдилищата ще действат както им е най-удобно.

Запазени са големи възможности за политическа намеса в работата на съдилищата както от страна на правителството, така и на чуждите дипломати (посланици и консули) и то не само по линия режима на капитулациите. Масова практика става съдилищата да правораздават по целесъобразност. Не в липса на закони, а в тяхното неприлагане, неспазване и системно нарушаване е големият проблем за османското правосъдие през XIX век. Точно такъв е случаят с "делото" срещу Левски.

Вторият мит е за народът като предател на Васил Левски. Според него българите били нация от предатели, които били станали бездушни наблюдатели на залавянето, осъждането и убийството на Васил Левски.

Митът за българите като нация от предатели трябва да се изостави. Лъжа е, че Левски не е бил спасен, защото българският народ не направил нищо, за да го освободи въпреки малобройната му охрана. Тази лъжа е създадена с точно определена цел, за да настрои българите едни срещу други, да ги принизи и унижи, като ги противопостави на техния национален герой Левски, останал неразбран, излъган, подведен и дори "предаден" от българския народ!?

Митът за българите като нация от предатели няма документална основа и подкрепа. За краткото време, в което се е разбрало, че Левски е заловен има разработени и дори приведени в действие доста планове за неговото освобождаване. Поради една или друга причина обаче те не са могли да бъдат успешно осъществени. Трудно е било за време от около един месец да се организира акция с успешен изход. А опитите за спасяване на Апостола по дипломатически път удрят на камък. Въобще българите са направили каквото е било възможно според тогавашните им сили и обстановка.

Третият мит е този за проведен съдебен процес срещу Васил Левски в София. Това е един от най-дълбоко насадените митове. Дори и от малкото на брой изследвания на темата става ясно, че историографията ни е създала и поддържа мита за проведен "турски съд" над Левски. Упорито и последователно се внушава това отвсякъде от историци, писатели, журналисти и всеки. Левски не е съден, а е само анкетиран (разследван) от извънредната правителствена комисия, която заседава в София след разкриване на обира на турската поща в Арабаконак. Истината е съвсем друга. Апостолът е осъден на смърт въз основа на една анкета, проведена в София от правителствени комисари по заповед на Високата порта, без да се зачита правото му на защита, по измислени, дори фабрикувани обвинения, без да се проведе дори по законите на Османската империя разследване и съдебен процес.

Четвъртият мит, който рухва чрез тази книга е този за "големият българофил" руския посланик в Цариград граф Н. Игнатиев. На този българофоб е посветена цяла глава, в която се спирам в детайли на пагубната му роля за хода и развоя на процесите в българското освободително движение. Като посланик на Русия в османската столица от 1864г. до 1878г "вицеимператорът на Цариград" е пряко замесен в много антибългарски действия.Той не е в никакъв случай "българофил". Време е да спрат пропагандните внушения и манипулации на русофилската историография, обявила го за "българофил" и то много голям!?

Граф Н. Игнатиев е голям враг на българското национално движение през Възраждането, както на черковниците, които изпраща на заточение, така и на революционерите ни, които не подкрепя, а преследва. Той е главният манипулатор и изкусен играч в сянка на "процеса" срещу Левски. През 1872-1873г. граф Н. Игнатиев изиграва ключова роля за смъртта на Левски, тъй като не само не го спасява, но и задкулисно диктува поведението на софийските комисари. На практика убийството на Левски е поръчано от него, но е наредено от султана, който потвърждава искането на комисията за налагане на смъртно наказание.

- Защо 146 години тези факти и истини са прикривани, кой стои зад манипулациите?

- Главната причина за това е доминиращото и до днес в българската историческа наука кoмунистическо и посткомунистическо русофилство. Руският и комунистически прочит на българската история от епохата на Възраждането и в частност на революционните борби на българския народ води до това, че животът и революционната дейност на Васил Левски са подложени на сериозно преиначаване. Казионната историография доста е творила, за да създаде един негов изкривен образ. Има много сериозни опити Апостолът на българската свобода да бъде напъхан в определени модели, за да обслужи нечии лични, партийни, користни и дори чужди интереси.

В тази връзка са изградени и поддържани цели митове, от които като че ли най-силни са два: митът за нацията предател, която "проспала" мига да спаси заловения от турците свой герой, въпреки "малката" му охрана и митът за турския съд над Левски с внушението, че едва ли не той бил справедливо осъден и обесен за "престъпленията" си.

Образът на Васил Левски трябва да бъде изчистен от митовете, заблудите,свръхгероизацията и обвиненията. Животът и делото му са пълни с достойнства, които не могат да избледнеят, ако признаем, че той е допускал и грешки като всеки човек, но никога не се е отклонявал от клетвата, която е положил и от своята мисия да служи на България в името на извоюването на нейната свобода, защото както сам казва в писмото си до войводата Панайот Хитов от 1868г. "ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя - губя само мене си!"

Дълг на историците е да изчистят образа на Васил Левски от всички наслоения, измислици, заблудите и от калта, която някои се опитват да хвърлят върху него. Българите имат нужда от истинския Васил Левски, от неговите истински думи и дела и от верен прочит на заветите, които ни е оставил този наистина велик Българин.

С тринадесетте си глави книгата "Убийството на Васил Левски. Виновниците" е опит за осветляване на неизвестното за Апостола и за отхвърляне на някои дълбоко насадени митове, възпроизвеждани от десетилетия с антибългарска цел. Защото Левски е винаги пример за нас и Апостол на българската свобода, а както знаем добре Апостолите никога не умират!

- Разкажете за българските опити за спасяването му?

- Всъщност този въпрос е един от най-манипулираните и фалшифицираните. Удивително е как десетилетия българската историография не е вложила достатъчно усилия да го осветли детайлно. Достатъчно е да отворите който и да е учебник по българска история както за училищата, така и в университетите, за да се убедите, че е така.

Темата за предателството срещу Васил Левски е една от любимите в българската история, по която има обаче много лъжи, спекулации и манипулации. В никоя друга държава предателствата не се разискват и дори "отглеждат" както в България. Нещо повече, у нас те се пропагандират и митологизират. Служат за провеждане на политика с антибългарска насоченост и за насаждане на комплекс на малоценност на българите.

Предателството винаги е персонифицирано. Само в България обаче се налага колективна вина на цял народ. Само българите според някои "умни" глави стават "нация от предатели". Казионните историци и изследователи изписват тонове с книги, за да се опитат да ни убедят, че Левски е предаден от българите, че малко заптиета (?!) го пазили, но "овчият" народ не го е освободил.

Упреците на отделни хора към тогавашните революционери, че не са освободили Левски с аргумент слаба охрана, са абсолютно несъстоятелни. Въпреки тези неблагоприятни условия има опити за освобождение на Левски, отразени в много документи и спомени на съвременници. В книгата без претенции за изчерпателност се опитвам да систематизирам и анализирам всички известни опити за освобождение на Левски.

Първите от тях са дело на членовете на Търновския революционен комитет. И тук не става дума само за прословутия неуспешен опит за запалване на конака, който обикновено се цитира и интерпретира като израз на безсилие или бездействие на българите. От спомените на Хр. Иванов-Големия е видно, че е правен опит за създаване на ударна бойна група (чета) от двадесетина души, членове на революционния комитет, която "да нападне конвоя и да избави Левски". Идеята е добра, но закъсняла, а реализацията й се оказва невъзможна.Комитетските дейци не успяват да съберат достатъчно хора. Хр. Иванов-Големия с огорчение отбелязва, че са останали трима кандидати, желаещи да участват в тази рискована акция: той, Хр. Караминков-Бунито и Иванчо Захарлията, които не са се изплашили! Тези провалени опити мотивират турците да подсилят охраната на Левски и да създадат фактически въоръжен ескорт, който го пази по пътя към София.

Трети опит за спасяване е дело на един голям патриот, много предан на революцията и верен сподвижник на Левски - Петър Атанасов Арабаджията, родом от село Каратопрак (дн. Черноземен), Пловдивско. Веднага щом на 2.01.1873 г. Петър Арабаджията научава за задържането на Левски той организира малка чета с намерението да го освободи. Тя се отправя за Арабаконашкия проход, през който се очаква да мине конвоят с Левски на път за София, но закъснява само с няколко часа.

Следащият опит за освобождение на Левски е дело на южнобългарските комитети (Чирпан, Стара Загора) по внушение на Ат. Узунов, К. Ганчев и други революционери

Той е достатъчно известен (сведения има в спомените на Ст. Заимов, Ив. Андонов, поп Минчо Кънчев) и на него няма да се спирам. Само ще посоча основната идея: извършване от специално създадените чети на саботажи по пътищата, по които се е смятало, че ще прекарват заловения Левски. Разчита се на съдействие на служителите в Баронхиршовата железница, сред които Левски и комитетите са имало много съмишленици и дори свои членове.

Петият опит за спасяване на Левски е свързан с доста радикалната идея на Сребрьо Стойновски и Илия Миланов за подмяната му с двойник, каквито Апостолът е имал по свидетелства на съвременници.

Има непотвърдени сведения за действия на българския екзарх Антим в подкрепа на арестуваните български революционери, париран обаче от Патриаршията. Тази версия се опира на сведения, отразени дори в дипломатическите доклади на представителите на някои велики сили като австро-унгарският консул в Русе О.Монтлонг.

Следващите опити са най-неизвестни. В основата на шестия опит за спасяване на Левски е заложена идеята за освобождението му чрез намесата на руската дипломация и зависими от нея лица. В него е замесен лекарят на Първата българска легия д-р Рашко Петров, който се опитва отново както през 1863 г. да спаси Левски. През 1873 г. д-р Р. Петров прави опит да спаси Левски, като прибягва до услугите на Н. Геров. Д-р Р. Петров настоява пред руския вицеконсул в Пловдив Н. Геров, който е и руски поданик да окаже дипломатически натиск върху Портата за освобождаването на Левски. Руският посланик в Цариград граф Н. Игнатиев категорично забранява на своя подчинен Н. Геров да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик е освободен!

Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен.

Най-сериозният опит да се спаси животът на Левски е търсен чрез намесата на международната дипломация. Този опит е свързан с мисията на тайния пратеник на Търновския революционен комитет в Сърбия през януари 1873 г. На 16.01.1873 г. Търновският комитетът изпраща в Белград свой пратеник с идентични писма до П. Хитов и Л. Каравелов. Пратеникът на търновци носи със себе си и жалба до представителите на великите сили в Белград, до които документът е трябвало да стигне чрез Л. Каравелов, ползващ се, поне според търновци, с авторитет сред тях. Надеждата на авторите на тази жалба е, че дипломатите могат да окажат ефективен натиск над Портата за спасяване живота на Левски. Особено много се разчита на Л. Каравелов, който е трябвало с авторитета си да поиска от консулите в Белград да вземат отношение. Той обаче отхвърля инициативата на търновци. Без обяснения отказва да подаде жалбата. Пратеникът преписва начисто носените писма, изготвя техни копия и ги предава на сръбските управници, в това число министъра на външните работи и доскорошен регент Й. Ристич.

Той съветва българския пратеник да не чака нищо от консулите. В отговора си от февруари 1873 г. до Търновския комитет П. Хитов потвърждава получаването на писмото, което е изпратено по пратеника, наречен от него "черната шапка". Войводата пенсионер на сръбска правителствена издръжка облива търновци с леден душ: "От тука, братя, нищо не очаквайте…"

Сърбия няма интерес да разваля отношенията си с Турция и за пореден път отказва не само да подкрепи българите с военна сила в едно тяхно въстание, но и въобще да съдейства по дипломатически път за спасяване на задържаните и разпитвани в София български революционни дейци.

Това е краят на опита по дипломатически път да се спаси Апостола на свободата. При проследяване на хода на разигралите се събития личи негативната оценка и бездействието на Л. Каравелов към проявената от търновските комитетски дейци инициатива - факт, който казионната историография, величаеща председателя на БРЦК укрива.

- А до колко тогава са основателни обвиненията, че българите сме виновни за съдбата на Апостола?

- Пак повтарям митът за нацията предател няма документална основа и подкрепа. При наличието на толкова опити за спасяване на Левски са изцяло погрешни усилията на някои лица (историци и политици), които по тази линия се стремят да мачкат самочувствието на българския народ, обвинявайки го, че е предал великия син на България.

Насаждането на колективна вина у българите за мнимо тяхно бездействие цели да оправдае убийството на Левски, като прикрие силите и лицата, които реално са можели да го спасят от бесилото. Митът за нацията предател е част от русофилската пропаганда в България. Русофилите дори на теория не могат да измислят оправдание за безспорния факт, че руската дипломация не си е мръднала пръстта, за да спаси Левски от бесилото. За да прикрият този факт, те прехвърлят вината върху българския народ, вменявайки му чувство на колективна вина за смъртта на великия българин.

Неслучайно казионната историография не дава никакво обяснение за участието на руските дипломати и лично на граф Н. Игнатиев в цялата тази история, завършила с обесването на Левски. Забележителен факт е, че казионните историци, изследователи на опитите за спасяване на Левски изключват всякакви действия за спасяването му по дипломатически път сякаш такива никога не е имало! Въобще Русия трябва да бъде оправдана за събитията от 1872-1873 г. на всяка цена. Затова казионните историци наричат следосвобожденските описания на опитите за спасение на Левски "късен рефрен на гузна съвест".

За да скрият ролята на Русия, съдействала на турците на убийството на Апостола на българската свобода, русофилите прехвърлят предателството върху българите. Така се постигат две цели едновременно. Използва се гибелта на най-великия българин, за да се насажда колективно чувство на вина и комплекс за малоценност на цели поколения българи. Паралелно се пропагандира митът за "освободителната мисия" на Русия и нейното величие и могъщество.

В случая със залавянето на Левски за главни предатели са обявени двама души: Димитър Общи, който е предал организацията и поп Кръстьо, който е предал самия Левски. В книгата се спирам подробно и на този въпрос, като ролята на посочените личности, обявени за предатели с аргументите "за" или "против" е изяснена в две отделни глави.

Версиите за залавянето на Левски не бива да се фокусират само и единствено върху тезата за наличие или липса на предателство на поп Кръстьо, каквато тенденция се забелязва от десетилетия.Всяка вътрешна революционна дейност е била изключително рискова, независимо дали се извършва само пропагандна и агитационна дейност или тя се комбиинира с т. нар. революционен терор. С разрастването на комитетската мрежа рискът е растял многократно - риск от предателство и грешка или комбинация от тях.

Като цяло неизследвани или доста слабо проучвани остават другите версии за залавянето на Апостола. А те не бива въобще да бъдат пренебрегвани. Активната роля на турската власт и на ловешкия каймакамин за залавянето на Левски съвсем не е за подценяване. Като имаме предвид организацията и действията на властта, можем дори да смятаме, че срещата на Левски с турските заптиета при Пази мост не е била случайна. Напротив, при тази повишена бдителност на властта тя може би е била неизбежна.

Въпросът за предателството на Левски обаче е доста сложен и не опира само до личността на Апостола и неговите съратници и предатели. Истинските причини, за да се създадат условия за предателства се крият в самата Вътрешна революционна организация и по-точно с начина й на функциониране. Във ВРО всеки познава всекиго и всички са свързани помежду си. Има прекалено голяма документация При ВРО се води огромна кореспонденция и се натрупва цял архив, който включва писма, разписки, тефтери, списъци и дори квитанционни книги.

Важен е въпросът за съдбата на архива на БРЦК.Изчезването му е един неприятен епизод от българската история, който е разглеждан многократно, но никога не е осветляван напълно и в детайли. Проучването на този въпрос е важно, защото осветляването му обяснява доколко ударът срещу ВРО е резултат от неблагоприятно стечение на обстоятелствата, извършени предателства или последица от специална операция, преследваща такава цел с участието на чужди специални служби и агенти. На този въпрос съм се спрял в отделна глава на книгата, без да отминавам някои тъмни моменти от революционната дейност на председателя на БРЦК Л. Каравелов.

Големият провал на Л. Каравелов по странно стечение на обстоятелства съвпада с удара над ВРО и гибелта на Левски. Затова считам, че категорично трябва да се осветли изцяло ролята на Л. Каравелов и сръбската му съпруга Наталия в българската история, особено във връзка с изчезването на архива на БРЦК, част от който като по поръчка попада в ръцете на членовете на турската извънредна правителствена комисия, анкетираща замесените в Арабаконашкия обир комитетски дейци.

Най-важното за нас е да осъзнаем, че предателството не е българска национална черта, не е ген, който се предава в поколенията. Това, което ние смятаме за предателство, в другите страни, включително и съседните, са го правили много хора много повече пъти от нас.

В никакъв случай предателствата в българската история са повече и по-срамни от тези на другите народи. Къде от страх, къде от глупост или алчност се е случвало някой да издаде "свои" хора. Но страхът, глупостта и алчността са присъщи на хората въобще, а не само на българите.

Дяконът е имал предатели, но ние не го предаваме, както политиците обичат да повтарят. Той е икона в съзнанието на всеки нормален българин. Ние тачим и пазим образа му свят. Политическият елит и казионните историци обаче се опитват да ни внушат, че сме нация от предатели. От този свой комплекс трябва да се избавим бързо. Самообвиненията, че сме малодушни и никой не се е опитал да освободи Апостола са плод на непознаване на историческите факти и на политиката с антибългарска насоченост. Време е да се сложи край на самоунижението на българите като народ по тази тема.

- Как е взето тежкото решение Левски да бъде обесен?

- Търсейки отговор на този въпрос опираме пак до решенията на проведения в София така наречен от казионната историография "процес". Всъщност съдебен процес не е имало, а са проведени само заседания (анкети) на извънредната правителствена комисия с членове Али Саиб паша, Шакир бей и хаджи Ив. х. Пенчович. Тя разследва не само Левски, а заловените комитетски дейци след разкриването на Арабаконашкия обир. Разпитите им започват на 9.12.1872 г. и продължават до 12.01.1873 г. Комисията издава 15 протокола, от които в турски преписи до днес са достигнали само шест, съдържащи индивидуални или групови наказания. Протокол №15 от 14.01.1873 г. е срещу Левски.

Инструкциите и насоките за своята работа комисията получава "отгоре". Указанията са по-малко провинените да бъдат освободени, а инициаторите и активните участници да бъдат осъдени. На 27.12.1872 г. в доклад до султана се обръща внимание "Категорично да не се допусне въпросът да се раздуха и разшири" и"с това да се развълнуват духовете на населението". Това е класическа форма на задкулисие, прикрита под съображения за опазване на държавните интереси и сигурност с оглед осуетяване на възможни бунтовни прояви на българите.

Според преписа от протокола от 14.01.1873 г. срещу Левски има цели 12 обвинения за подсъдни деяния по ИНЗ. Най-сериозни са четири от тях: по членове 55, 56, 66 и 174, ал.2. Първите три състава са т. нар. противодържавни престъпления или деяния срещу сигурността на държава (подбуждане към бунт).Това са актове, насочени към сваляне на османската власт със сила, които попадат директно под квалификациите на османския наказателен закон. Чл. 174 от ИНЗ е за убийство, т. е. престъпление против личността.

Така повдигнатите от комисията обвинения срещу Левски по смисъла на ИНЗ са несъставомерни!

Хипотезите на чл. 55 и чл. 56 от ИНЗ предвиждат бунтът да е бил действително осъществен. Само ако има обявен такъв въоръжен бунт (въстание) престъплението е съставомерно и подбудителят носи наказателна отговорност наравно с тази на извършителите, които е подбуждал.

През 1872-1873 г. бунт обаче няма, макар че Л. Каравелов необяснимо защо, вероятно по руски внушения, (както сам по-късно признава), подбужда Левски точно към такива действия. Всъщност, ако има подбудител то такъв не е Левски, а Л. Каравелов чрез писмата си до Апостола от 30.10.1872 г. и 2.11.1872 г. Левски отхвърля призива на Л. Каравелов и отказва да обяви въстание. В случая това го прави наказателнонеотговорно лице за обвиненията по чл. 55-56 от ИНЗ, ако комисията е разглеждала въобще хипотезата за Каравеловото подбудителство, за което е имала информация и дори документи под ръка. В своя заключителен протокол обаче членовете на Софийската комисия приемат деянията на Левски по чл. 55 и чл. 56 от ИНЗ за съставомерни, т. е. третират го без да са юристи, с изключение на Ив. х. Пенчович, по-строго от допустимото, като му формулират произволно по-тежки обвинения, с което фактически предрешават съдбата му.

По чл. 66. отд. II, гл. I на ИНЗ се предвижда смъртно наказание за провеждане на устна пропаганда, с която призовава населението към бунт. Само, че Левски не е правил това открито на обществени места, каквото е изискването на разпоредбата, а тайно. Следователно и това деяние е несъставомерно. Освен това за подбудителство към бунт по чл. 66 от ИНЗ наказанието е "вечно заточение", а не смърт.

Съставът на чл. 174 от ИНК е за предумишлено убийство. Това е второто основно обвинение срещу Левски. Обвинението към Левски е за убийството на 14.08.1872г. на слугата на чорбаджията Денчо Халача по време на т. нар."Ловешко приключение". Тогава в съучастие Левски и В. Ветьов извършват обир с взлом в къщата на чорбаджията, при който загива слугата му. Заради това убийство някои хора, които са недостойни да бъдат наричани историци, (голяма част от тях не са такива), обвиняват и до днес Левски, че е злодей, извършил "детеубийство"?!

Неудобният за днешните обвинители на Левски факт е, че слугата, наречен от тях "дете" е бил здрав и физически силен пълнолетен мъж на възраст около 25 години. Тук подлата роля изиграва В. Ветьов, който пред Софийската комисия дава свидетелски показания, а не обяснения на обвиняем. Комисията "не вижда" съучастието на В. Ветьов в престъплението и го третира много леко. Освен това свидетелските показания на В. Ветьов от двата му разпита, които са единствени по казуса са снети в нарушение на правилата за разпити на свидетели. Въпреки това комисарите ги приемат изцяло и безкритично за достоверни и валидни. Постъпили са така, защото са обслужили задкулисните сили, които диктуват поведението им. Софийските "съдии" са получили инструкция Левски да бъде физически ликвидиран на всяка цена. Това е било най-важното. Те са се съобразявали с инструкцията и следователно за тях целта е оправдавала средствата. Това е типичен пример за "правораздаване" по целесъобразност, дело на една комисия, която не е съд. Преследването на спуснатата "отгоре" цел (убийството на Левски) личи от факта, че на В. Ветьов е дадена възможност да прехвърли своята отговорност и дори вината за съучастието си в деянието върху Левски чрез лъжесвидетелстване, което е престъпление по ИНЗ. Този номер минава, защото обслужва палачите на Левски.

Чрез удобните за комисията свидетелски показания на В. Ветьов, снети в нарушение на надлежния ред се елиминира хипотезата на самозащита по време на деянието на Левски и и се внушава, че той е криминален престъпник, извършил сам убийство с пряк умисъл по време или след извършен грабеж. Такова изфабрикувано обвинение трябва да го изпрати не на заточение, а на бесилката, което и става.

В. Ветьов прехвърля цялата вина на Левски, при това в утежняваща форма и фактически го клевети, т. е. извършва ново престъпление, но няма кой да го санкционира, просто защото това е било желано и поведението му е направлявано от комисарите, които на свой ред също са зависими от още по-влиянителни лица и среди в държавата.

Отделно самото престъпление в Ловеч не е разследвано никога (след освобождението живите ловешки дейци страдат от тежка амнезия за случилото се на 14.08.1872 г.). Установени са само датата, мястото на престъплението и самоличността на жертвата. Всички останали признаци от субективната и обективната страна на това престъпление не са установени. Това на свой ред означава, че вината на Левски не е била доказана.

При отказа на Левски да признае всякаква вина за това убийство се отваря огромна работа на бъдещия съд в тази насока. Нещо повече, Левски отказва въобще да отговаря по случая, което е негово право, защото той лично се защитава. Комисията обаче приема мълчанието на Левски по случая с убийството на слугата като пълно самопризнание!?

Дори при пълно доказване на вината на Левски за това убийството наказанието му би трябвало да бъде при един справедлив процес не смърт, а "временни окови". Причината е, че убийството е обикновено, а не е квалифициран, т. е. по-тежко наказуем състав и е било даже нежелателно от извършителя, но е настъпило вследствие определено стечение на обстоятелствата.

Присъдата срещу Левски смърт на основание чл. 174 от ИНЗ не е обоснована съгласно законовите изисквания. Правителствената специална комисия е пренебрегнала и грубо е нарушила основни законови положения в ЗУС и ИНЗ. От това следва, че присъденото наказание на Левски по чл. 174 от ИНЗ не е предвиденото от закона за това злодеяние, а е друго!

Левски е можел да бъде осъден на "временни окови", а не на смърт за убийството на слугата, но при условие, ако се докаже изцяло вината му, което не е направено.

На комисията са били достататъчни услужливите свидетелски показания на В. Ветьов. Левски е издадена смъртна присъда само въз основа на преписи на анкети - разпити и протокол, при това без заверки, подписи и печати!

Няма друг такъв случай в Османската империя. Допуснат е прецедент. На софийската комисия са диктували да действа бързо и много строго спрямо "баш комитата".Според чл. 174 от ИНЗ за убийство се полага заточение (крепостен затвор) до 15 години, но когато към него се добавят и други тежки престъпления, се прилага квалифицираният състав, за който наказанието е смърт.

Политическата дейност на Левски е раздута и доста преувеличена. Наречен е "ръководител и организатор на бунта" и "подбудител на станалите бунтове". Така разпоредбите, описващи съставите на чл. 55-56 от ИНЗ са тълкувани нарочно много разширително, т. е. неправилно са прилагани. Неколкократното преувеличаване на недоказаните и несъставомерни противодържавни престъпления на Левски е имало за цел да се представи прекратяването на пропагандните обиколки на Левски чрез неговото залавяне от властта като удържан бунт, като почти започнало въстание. И тъкмо това тежко престъпление да бъде разглеждано от властта в Цариград като съвпадащо по време с извършването на непредумишленото убийство. Така се фабрикуват обвинения и се формулира утежняване на наказанието на Васил Левски, който трябва да бъде осъден на смърт, а не заточен за 15 години.

В крайна сметка основната част от обвиненията срещу Левски в заключителния протокол са за революционна дейност, т. е. престъпления срещу османската държава. Към тях е прикачено и убийството на слугата. Така му се създава криминален профил. Целта е да бъде физически ликвидиран, защото убийството като престъпление по османския ИНЗ се наказава по-тежко със смърт, а не със заточение.

Наказанието, което се предлага от комисията смърт е несъразмерно на обвинението. Васил Левски би могъл да бъде осъден на смърт само като политически деецпри доказана вредителска дейност. Смъртното наказание се налага за деяние, което е извършено или е започнало неговото осъществяване. При Левски случаят не е такъв. Затова считам, че обесването на Апостола на свободата на 6/18.02.1873 г. в София не е изпълнение на присъда, а политическо убийство!

- Да осветим повече ролята на руската дипломация в "процеса" срещу Левски и другарите му в София?

- Разкритията по "Орханийската афера" и последвалия "процес" в София стават удобен повод на Османската държава да смаже и унищожи цялото българско революционно движение. Нейните усилия обаче съвпадат със замислите на руската дипломация да удари и обезвреди БРЦК, за да си върне контрола над българското революционно движение, поело благодарение на Левски по "опасния" път на своето суверенно развитие. Турско-руският съюз срещу българските революционери през Възраждането е исторически факт, останал необяснен и до днес от казионната историография. И това личи много силно тъкмо по време на "Софийския процес".

По време на заседанията на Софийската комисия има едно много дълбоко и сложно задкулисие. Всички членове на комисията са поставени лица. Българите фактически са одобрени за членове от всесилния руски посланик в Цариград "вицеимператора" граф Н. Игнатиев. Включени са по негово настояване. Целта на тази Игнатиева лична квота в комисията е ясна - обезглавяване на българското националноосвободително движение и подчиняването му на целите на руската дипломация. Граф Н. Игнатиев е искал да бъде сигурен, че Апостолът ще бъде осъден на смърт и екзекутиран. "Съдебният" състав е натоварен с мисията тихо да се разправи с революционерите и да издейства и обоснове на всяка цена смъртна присъда над Левски. Сценарият пише руският посланик в Цариград.

Граф Н. Игнатиев успява да убеди султана и великия везир, че случаят не бива да се раздухва, че не трябва да се шуми много, защото това не било в интерес на империята, а комисията да продължава работа по-тихо в провинциална малка София, без да се пренася в Русе или Цариград.

По това време управлява правителството на Мехмед Рушди паша, което във външната си политика се е колебае между две тенденции - проруска и проанглийска. Това колебание се отразява върху състава на комисията в София. Председателят й грузинецът Али Саиб паша е от проруското мнозинство в правителството. Помощникът му обаче майор Шакир бей е бивш адютант на Мидхат паша и ревностен защитник на западната (проанглийска) линия. Така се установява паритет. В тази ситуация важно значение придобива третият основен член на комисията Ив. х. Пенчович, който може да наклони везните в полза на Русия или Англия. Иванчо ефенди е удобен и за двете линии в зависимост от това от къде духа по-силният вятър. А той умее да усеща навреме неговите посоки.

Софийската комисия е назначена от правителството и зависима от него. Няма как да не се съобразява с правителствената политика. Според позицията на правителството пред комисията се откриват две възможности. При запазване на доминиращо руско влияние в кабинета анкетата-следствие в София няма да прерасне в голям процес, т. е. "делото Левски" ще бъде с ограничен характер. Ако обаче намиращият се в опозиция Мидхат паша надделее със своите хора, в цяла България ще има голям съдебен процес с открива антируска насоченост и много подсъдими българи.

Инструкциите до Софийската комисия са плод на компромис между теченията. Те включват строго наказание само на най-изявените ръководители за назидание, а за другите налагане на по-леки присъди. Останалото, т. е. предрешеното убийство на заловения главен бунтовник Левски ще бъде резултат от задкулисното влияние на граф Н. Игнатиев, действащ чрез личната си квота в Софийската комисия, включваща Али Саиб паша и Ив. х. Пенчович и надмощието, което от години има над османските управници в Цариград. Тези събития ще останат за десетилетия тема табу в българската историография, натоварила руския посланик граф Н. Игнатиев с прекалено голямо несъществуващо българофилство.

С убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите - възвръщане на контрола над българското освободително движение. Конфликтът между самостоятелна българска революция и революция, зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и Русия, е решен в полза на втората тенденция от руския посланик граф Н. Игнатиев. "Вицеимператорът на Цариград" демонстрира отново завидни умения в "тихата" дипломация, действа подло и задкулисно, като успява да удари чрез зависимите си лица свои агенти българи и турски софийски комисари българската революционна организация в сърцето й.

В крайна сметка Левски плаща с живота си стореното от него за свободата и независимостта на България, а граф Н. Игнатиев отново може да ликува с победата си. Писмото му от 25.01.1873 г. до канцлера А. Горчаков бележи неговия личен триумф в тази важна и деликатна мисия. От съдържанието на писмото личи, че граф Н. Игнатиев като истински ''българоубиец'' изпитва голяма радост от поръчания успешен завършек на "Софийската афера", т. е. убийството на Васил Левски и заточението на неговите другари, членове на БРЦК. Руският дипломат изрично подчертава, че "щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети".

Плановете на руския император не са включвали създаване на самостоятелна и независима българска държава. Затова граф Н. Игнатиев е бил много доволен да види Българския Лъв обесен.

С убийството на Левски граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно. Или както сам той казва в своите "Записки" "българите трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване.Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех - е безразсъдно и осъдително".

Самостоятелно българско въстание не може да има, защото според Азиатския департамент българският народ не трябва да се освобождава сам, а трябва да бъде освобождаван от Русия, за да бъде разделян и подчиняван (поробван), така както самият Апостол на българската свобода е предупреждавал.

- От преди Освобождението ли започва покварата в правосъдната система на България?

- За съжаление констатираме и такъв процес. Съдебната система на Княжество България се оказва порочно зачената в недрата на турското правосъдие с голяма руска помощ. Доста лъжепоборници, бивши турски и руски слуги заемат влиятелни позиции в току-що освободеното княжество, включително в съдебното ведомство.

Може би най-добрият пример е съдбата на х. Ив. х. Пенчович след освобождението. В българската историография битуват някои митове около него. Традиционно е смятан за туркофил. Заклеймяван е като такъв и то с основание заради службата си във висшата османска администрация. Това е една стара традиция още от времето на българските революционери. Укрива се и не се обяснява обаче неговото русофилиство. То е толкова дълбоко скрито като явление, че българската казионна историография не го е забелязала. Още от периода на престоя си в Цариград Ив. х. Пенчович е в тайни връзки с руския посланик граф Н. Игнатиев. Така виждаме един сложен образ на българин, високопоставен османски чиновник, който слугува на много господари. Такива политически хамелеони имат дълга кариера. Това важи особено за Ив. х. Пенчович, който се оказва човекът на всяка чужда власт и на всички времена.

След освобождението Ив. х. Пенчович отново е на гребена на вълната. Никой не му търси отговорност за деянията, в които е участвал в сътрудничеството с турската власт. Временната руска администрация го цени много. Това е руска политика, която е предварително обмислена и проведена в изпълнение по инструкции "отгоре".

Ив. х. Пенчович е в групата на бившите туркофили, наградени с високи постове и привилегии от руската окупационна власт.В Пловдив той попада в личното служебно обкръжение на императорския комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков, който го цени много и дори го назначава за свой съветник. В спомените си Д. Ганчев разкрива, че Ив. х. Пенчович е имал сериозен застъпник и покровител в лицето на зетя си д-р К. Бонев, познат в руските кръгове човек и затова не се страхувал от нищо.

С руските протекции той остава в управлението и след края на Временното руско управление като член на Учредителното събрание, Държавния съвет и различни комисии. Ив. х. Пенчович е депутат в Учредителното събрание и подписва дори Търновската конституция на 16.04.1879 г Недостатъчната държавно-административна компетентност на първите български министри е основание на руската власт да им назначи съветници, с които ще контролира и "надзирава" тяхната дейност в русло, удобно за политиката на императора. Този вътрешен контрол върху дейността на министрите от българското правителство накърнява и без това ограничения суверенитет на княжество България, чийто път към независимостта е много дълъг. Важно е да се отбележи, че това не са случайни назначения, а действия в изпълнение на препоръките на княз Ал. Дондуков - Корсаков, който полага системни усилия, за да удължи временното руско управление. Затова изготвя и една записка, която е прилагана при предаването на властта в български ръце.В нея той посочва, че е немислимо на първо време функционирането на българската администрация без съдействието и направлението на руските "специалисти". Руските "освободители" няма да забравят и "туркофила" Ив. х. Пенчович.На 8.05.1879 г. княз Ал. Дондуков - Корсаков издава своя приказ № 33, с който го назначава за върховен съдия.

По този повод Ив. х. Пенчович се мести окончателно в новата столица София. С тази заповед започва и съдебната кариера на русенеца в свободна България. Това е парадокс. Ив. х. Пенчович, който предано служи на обявения от Русия за "русофоб" Мидхат паша, както и в Държавния съвет на османския султан, лицето, което праща на бесилото Левски, постъпва на служба в съдебната система на Княжество България по волята на руския императорски комисар!Със Закона за устройство на съдилищата от 1880 г. той тава член на Върховния касационен съд. Човекът, пратил на смърт Васил Левски става върховен съдия в свободна България!

Този факт доказва, че Русия умее да се отблагодарява по достойнство с високи държавни постове на лицата, които предано са й служили. А съдействието на Ив. х. Пенчович за убийството на Левски е голяма услуга, заради която си заслужава човек да бъде възнаграден. Така считат в Петербург. Така действа и руският императорски комисар преди да напусне България и да предаде управлението на своите "благонадеждни" русофилски кадри. С височайшите руски протекции Ив. х. Пенчович си гарантира дълга кариера в свободна България. Слугата си намера нови господари, на които ще бъде верен до гроб. Така никой няма да му търси отговорност за неговото участие като турски комисар във фарса, наречен "Софийски процес" от 1872-1873 г.

По време на режима на пълномощията (1881-1883) е в състава на Държавния съвет по делегиране като върховен съдия. Той е незаменим негов член. Председателите на Държавния съвет се сменят, но Ив. х. Пенчович продължава да присъства във всички техни състави. В своя дневник проф. К. Иречек го нарича дипломатично "екстра - екземпляр".Членството на Ив. х. Пенчович в Държавния съвет по време на "режима на пълномощията"още веднъж потвърждава тайните му връзки с руските официални лица и с руската политика. Той е държавен съветник по време на "режима на пълномощията", който дава извънредно много власт на руските генерали, натрапили на Княжество България т. нар. окупационен дълг през 1883 г.

Между другото член и първи председател на Върховния касационен съд на Княжество България(1880-1886) е Порфирий Никифоров Стаматов (1840-1925). Той е бесарабски българин, министър на правосъдието, юрист, завършил право в Новоросийск (Русия). "Случайно" и той се оказва роднински свързан с Ив. х. Пенчович. Неговият син Величко х. Пенчович се жени за дъщерята на П. Стаматов Мария Стаматова.

След закриването на Държавния съвет Ив. х. Пенчович пакне остава без работа. Той продължава да участвав т. нар. вакъфска комисия чак до средата на 1886 г.

Ив. х. Пенчович умира на 25.03.1894 г. в София на 72-годишна възраст.На погребението му, състояло се два дни по-късно присъстват много хора. Това са скърбящите му близки роднинии семействата на почти всички негови съмишленици и видни русофили - Балабанови, Гешови, Цанкови, Стоилови и Бурмови. Слово за живота на починалия произнася консерваторът русофил М. Балабанов. Присъствието на толкова много убедени и явни русофили на погребението на "туркофила" Ив. х. Пенчович е още един необясним факт за историографията.

На фона на възнаграждението на палачите на Левски от властите в новоосвободеното Княжество България с високи постове, власт и привилегии, изпъква още повече трагичната съдба на членовете на семейството на Левски, които са изоставени на произвола и общо взето приключват живота си нещастно.

- При тези скандални разкрития, до които достига вашето изследване, как може да се съвместяват личността на Левски и претенциите на българските русофили?

- На този въпрос отговорът може да бъде само един категорично отрицателен. Животът и делото на Васил Левски и особено неговата идеология са в пълна несъвместимост с русофилството. За русофилството много точно определение дава лидерът на БРСДП (т.с.) и бъдещи (от 1919 г.) комунисти Д. Благоев, написал следното: "Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите".

Апостолът на българската свобода е пълен антипод на днешните русофили от цялата им палитра. Те са си го присвоили и го използват за целите на своята партийна и антибългарска пропаганда. Този присвоен от тях Левски обаче не е истинският. Преди да се кичат и пудрят с фланелки и знамена с неговият образ русофилите би трябвало знаят следното:

През 1869-1871 г. Левски създава ВРО ("БРЦК в Българско") и разработва стратегията и тактиката на националноосвободителното движение, начертавайки най-верния път за решаване на българския въпрос. За разлика от масата българи, той не желае "свободата да им се поднесе на тепсия", както сам заявява в разпита си пред Софийската комисия, а се бори за освобождение със собствените сили и средства чрез повсеместна революция с участието на целия народ. Левски е търсел най-доброто за България и за българския народ - самостоятелното и суверенно развитие на българския въпрос. Свободен по дух, той се бори за истинско освобождение на своя народ. Затова е и Апостол на българската свобода.

В огромното документално наследство на Левски няма нито един ред, в което той да отделя специално място на Русия и да я разглежда като приятел и освободител на българския народ. Няма и нито един от съвременниците на Левски, който да му преписва русофилски възгледи и очакване Русия да ни "освободи".

С цялата си дейност Левски казва и доказва, че българите трябва да разчита основно на своите сили ("от никъде помощ не можем да чакаме, нито пък да желаем, каквото направим, сами да си го направим, така е по-редно и за нази си е…"), а не на Русия, чиято "освободителна мисия" той разобличава.

Левски никога не е служил на Русия или която и да е друга държава, а само и единствено на България и българския народ, в чиято сила той вярва искрено. В това отношение той е принципен и последователен. В биографията на З. Стоянов са цитирани думите на Апостола: "Никому не се надявайте, - говореше той. - Ако ние не сме способни да се освободим сами то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…"

Това е заветът на Левски, останал непознат и неосмислен за много българи и разбира се отричан от казионната русофилска историография. Тя обаче не може да изтрие ранния, недовършен опит за автобиография на Апостола, написан в стихотворна форма, от който личи, че той не желае да бъде никакъв роб:

"Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,

От българска майка, юнак аз роден,

Не щях да съм турски и никакъв роб,

Същото да гледам и на милий род"

Също З. Стоянов изрича следните истини, които русофилите и до днес не могат и не искат да осъзнаят: "Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския…"

Като участник в събитията от 1867-1868 г. Левски е много добре запознат с пагубната роля на русофилите от комитета на "старите" и на руското правителство. В кореспонденцията си с войводата Филип Тотю от 1871 г. на няколко пъти Левски е категоричен, че не трябва да се съобразяваме с руския фактор, защото Филип Тотю му предлага действия, които са в унисон с руската външна политика. Левски се противопоставя, тъй като за него е по-важно да се изгради вътрешната комитетска мрежа и да се заложи на българския фактор. Едва след като този фактор е напълно подготвен, може да се обсъжда и въпросът за евентуалния съюзник в борбата срещу Османската империя.

За да сме точни, отговаряме с думите на Левски в писмото му до войводата Филип Тотю от 18.04.1871 г: "Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да донесат полза на руския цар. И така щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека тегли България още цял век! С факти искам да докажа, че с руски агенти съм имал работа, без да знам, в 1869 г. Единият бе препоръчан от одеските българи за добър помощник, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанъци и хайде - откъдето дошъл. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме ..."

Левски е изразител на тази тенденция в българското революционно движение, която залага на самостоятелната българска революция в противовес на другата тенденция за революция, зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и Русия.

Конфронтацията между двете тенденции в периода 1869-1872 г. е била неизбежна. Левски е положил максимални усилия да наложи своето виждане, но е срещнал непреодолими препятствия. Сблъскал се е с могъщи сили и "доброжелатели" на българите. За Русия, която е главен "надзирател" на българското революционно движение Левски и неговата революционна организация са вредни и много опасни.

Руският Азиатски департамент и военното разузнаване се опитват да вербуват Левски, за да служи на имперските им цели. Левски категорично отказва, за разлика от бившия му войвода П. Хитов. Левски държи на категоричното си мнение, че "който ни освободи, той и ще ни зароби". Това ще му коства най-скъпото - живота.

Факт е, че историята много точно потвърждава правотата на Левски за това, че освободителите непременно ще ни поробят. Точно така става на практика: налага се да се води и до днес борба за опазване на свободата, независимостта, суверенитета и достойнството на България от руските империалисти (и съветските окупатори след 9.09.1944 г.). Тази борба е неделима част от българската история, която казионните историци не описват, а преинчават, манипулират, фалшифицират и укриват.

Снимки в галерия:

1. Бългромразецът Граф Игнатиев

2. Руският Указ за назначаването на Иванчо Пенчович

3. Корицата на книгата