Д-р Любомир Канов

Като изхвърлим чуждоземското звучене на думата "балотаж", напомнящо за други подобни думи като авантаж, ажиотаж и арбитраж, това което се утаява на дъното като същина на явлението се нарича саботаж. Саботаж на пътя, който България с пъхтене и проклятия, със зор и срещу съпротива се опитва да извърви. Срещу течението, изула тоталитарните калцуни, бавно и мъчително проумяваща езици, демократични практики, манталитетни съдържания, опитваща се да обуе вместо цървули или пък солдатски ботуши, западноевропейските дървени обувки тип "сабо". И точно там, в този процес, в този бавен и мъчителен механизъм, в тази система от културни трансмисии и зъбчати колела на взаимодействия между Изток и Запад се появяват сили и личности, които искат да хвърлят сабото в машината и да я спрат, да я повредят и извадят от строя. Това се нарича саботаж.

В известен смисъл това е опит България да се демодернизира, нещо като да се въведе обратно модата на шаяка и потурите, след като вече се е появила през 19 век, поне по градовете, идеята да се носят дрехи алафранга и когато България най-сетне след столетия, отново е започнала да се завръща към цивилизационното семейство на христянските европейски народи. Повелята за това ретроградно движение на обществото назад към имперски и тоталитарни времена се дава от Евразия в най-широк смисъл на думата и се осъществява от наместниците на императора, в случая Путин.

Наричат ги Пета Колона 

и тази дума е също чуждица, внос от Запада, както и думичката саботаж. Но източните деспотии имат дълбоки корени, идеолози като Дугин ги обличат във вносни термини, като намират културните им начала за "автохтонни" особености на евразийските пространства, търсят ги в духовното наследство на Втория Рим- Византия и в Православната традиция унаследена от Московията на Иван Грозни и впоследствие при Петър Първи превърната в амбицията на Руската Империя да бъде Трети Рим и лидер на света. Амбиция впрочем продължена с други средства като "интернационална пролетарска революция" от Ленин и Сталин. В този контекст нашият български балотаж може да бъде видян и от много по-дълговременна историческа перспектива и то именно свързана с Византийската Империя и Православието. При цялата си церемониална пищност и не отричайки фактът, че именно тя ни е въвела в християнството, както впрочем и Русия, византийството е станало причина и за един от най-големите саботажи на културното развитие и съдби на народите населяващи Балканския Полуостров. Знаем от историята за оправданата враждебност на източно- православните народи към унищожителните ефекти от кръстоносните походи, тръгнали да освобождават Светите Земи от неверниците и завършили с оплячкосването и вероятно фаталното отслабване на Константинопол, довело в края на краищата до падането му под турска власт. Но не по-малко важно е и това, че западни войски и рицари двеста години по-късно са се опитвали да спасят християнските си братя на Балканите и походите на унгарци и на Владислав Варненчик красноречиво показват, че греховете на самонадеяните воини на Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски са били изкупувани с кръвта на европейски братя по вяра, макар и католическа. И тука искам да припомня един факт, който според мен е уместно да бъде припомнян именно днес, когато балотажът може да се превърне в саботаж. И то на националната съдба за много години напред.

Когато през 1453 год. пред стените на Константинопол 100, 000 турска войска въоръжена с огромни бронзови оръдия наречени бомбарди, разрушавали вековните стени на прекрасния град, църковните отци на Византия все още не били решили дали да подкрепят унията с Римския Папа и с Генуа и Венеция и подкрепата, която е била предложена на защитниците на града е била почти само от доброволци. Враждата към католическата помощ и подкрепа е била толкова силна, че е прераствала в омраза. Един високопоставен църковен йерарх дори твърдял, че по-скоро ще сложи чалма на главата си, отколкото да приеме помощ от католическите еретици. И, да, получил е каквото заслужава: в продължение на 3 дни зверствата, палежите, убийствата, изнасилванията, униженията и кръвопролитията са били такива, че дори самият Мехмед Втори, тогава млад човек на 21 години, се разплакал над гибелта на този толкова красив град. " Каква красота погубихме!..." съжалявал той. За онези 1500 православни сърби на Бранкович, които помагали на турците да разбият стените, не е даже нужно да се споменава, защото те по неизбежност са действали като васали на султана.

Каква поука можем да изведем от тази стара, но важна история? Ето каква:

Когато твоя град, твоята крепост, твоята държава е обект на атака, на обсада, на хибридна агресия, на подмолна културална диверсия, когато виждаш ясно как пред очите ти се опитват да те изтръгнат от семейството на цивилизованите народи и да те заведат в автохтонното блато на евразийските алигатори, 

трябва да се отбраняваш с всички сили

Филиоквето и догматичният пуризъм на онзи нещастен поп, който вероятно е бил обезглавен заедно с калимявката си от нахлуващите турци, не е добър съветник в разделни времена, когато трябва много ясна визия за това кой ти приятел и кой- враг. Дали някой може да твърди, че този отдавна загинал свещеник е запазил чистотата на вярата си? И дали всъщност тогава точно това е било важно?

Аз считам, че подкрепа за червеникав Евразийски генерал, възпитан в духа на Миг 29, за Президент на България в тези времена е грешка, която ще има изключително опасни последици. Зад неговото рамо, не е само подобната на лош квартал от Мездра Нинова или цялото Политбюро на БПС. Зад него наднича Дугин, а и Православната Дъга, наднича Гестапото, Шаренкова, Гоце Големия Шлем, заедно с Фонтана ( Румен, Румен, где ты был, на Фонтанке водку пил ),там са Инкасатори, Бригадири, Патреоти от Белото Войнство, товарищ Доган ефенди, ма-ДС-оните и пр. Но 

над всички се извисява с гигантския си ръст КГБ и император Вова

А зад него е вечната монголоидно евразийска пустош. Най-голямата пустош на света, която досега е произвела само лед, ракети, нефт и каторга. Както и велики страдалци, светци и писатели, които обичаме и от които се учим. Моят учител по човечност е Чехов, а моят Вергилий в руския тоталитарен ад е Варлам Шаламов. Така че, когато решавам как да преодолея своите естетически възражения по един или друг въпрос, свързан със съдбата на България, аз се обръщам назад, знаейки, че с надменно чистофайничество няма как да се избегне челният удар, който ни очаква след завоя. И затова призовавам към ясно мислене в драматични времена. В мътните води, когато Хилари ще създава още по- непредвидими геополитически бъркотии като Президент на Америка, е важно националните цели и позиции да са ясни.