Големите промени в историята не се случват с един референдум, един преврат или една война

Не може да се стремиш към властта в Европа, когато твои членове са Найджъл Фарадж и Николай Бареков

Тончо Краевски

Великобритания реши, че ще напусне ЕС. Това не е първото и няма да е последното събитие в историята, което политиците и мислителите ще преувеличат до неузнаваемост, а само сто години по-късно то ще се споменава в учебниците само с няколко изречения. Хайде, най-много с един абзац. Якобинците например са били убедени, че с Френската революция и последвалите буржоазни революции в Европа са сложили края на монархията, тиранията, религията и т.н. само за да видят разгрома на Наполеон, затвърждаването на европейското статукво на конференцията във Виена и да понесат още близо сто години тирания от квазимонарси. А когато през 30-те години в Европа се надигат авторитарните режими, известният английски военен журналист и глобален анализатор Джон Лангдън-Дейвис с ужас заявява, че “демокрацията ще е мъртва до 1950-та”, само за да види поражението на тези режими. Големите промени в историята не се случват с един референдум, един преврат или една война. Стават с продължителни и сложни процеси.

Скептиците побързаха да опеят смъртта на ЕС, 

демонстрирайки шокираща липса на знания и проницателност. Излизането на Великобритания не е симптом, че ЕС се дезинтегрира, а тъкмо обратното – че се е интегрирал отвъд границите, които британците са готови да приемат, тоест отвъд обратимото. Гласувалите не са някакви националисти и екстремисти като тези на континента, напротив - масата от гласовете за излизане дойде от възрастовата група на поддръжниците на Тачър – лидерът, който каза че ЕС трябва да бъде търговско обединение и нищо повече. И тъй като сега всички ги обвиняват, че са необразовани пенсионери, които искат да решават бъдещето на младите, хубаво е да си спомним, че същите тези лоши и консервативни старци гласуваха “за” членство в ЕС през 75-та година с огромно мнозинство. После интеграционните процеси преминаха нивото на търговско обединение и влязоха в спирала, в която британците отдавна са заявили, че не желаят за участват – така че това не е някакво импулсивно и екстремистко решение, а просто нещо което стои като въпрос от тридесет години.

Несигурността ще афектира валутите за известно време, но пазарът ще се стабилизира по две причини: първо, излизането ще стане бавно и постепенно; и второ, ще се постигнат обезателно някакви споразумения за свободна търговия за отделни сектори, при отделни условия (т. нар. швейцарски сценарий). От икономическа истерия няма нужда, тя е главно предизвикана от медийната шумотивица и безотговорните закани на политици и от двете страни на Ламанша. Друго трябва да тревожи еврофилите.

Поддръжниците на ЕС са в паника,

защото за пръв път от 65 години не всичко става “на тяхното”. Но това не е поражение за ЕС. Както и във Великобритания, това е поражение за конкретни политици, не за цялата държава. Друг е въпросът, че Меркел и Юнкер няма да хвърлят оставки, а ще паднат на избори. ЕС обаче ще продължи и след тях. Съюзът е достигнал такова ниво на т.нар. от функционалистите “ефект на разлив”, че неговото разпадане по ненасилствен път и без последваща икономическа катастрофа е практически невъзможно. Обществата вече взаимодействат икономически, социално и културно отвъд пряката власт на правителствата. Край за ЕС не е настъпил, край има само за върхушката, която го управляваше в последните две или три десетилетия. Тя ще трябва да отстъпи място на нови идеолози, които да не са толкова повлияни от икономическия и културния марксизъм, колкото досегашните.

Къде сбърка тази върхушка? През 80-те години тя прекрачи границите на търговското взаимодействие започна да превръща постепенно Европа в супердържава. Това има своите предимства, но и своите големи недостатъци. За разлика от търговските обединения, супердържавите не са винаги приятели на свободата, демокрацията и капитализма и в САЩ например много добре знаят колко е трудно да баланисираш между тези неща.

ЕС посегна индиректно и на трите ценности, мечтаейки да стане супердържава.

Най-напред за свободата

Той даде свобода на хората лесно да сменят мястотоq на което живеят или правят бизнес, но в същото време отне свободата им да избират в какъв обществен строй искат да живеят, защото започна да го уедняквява в някога различните общества. Какво от това, че можеш свободно да живееш и работиш в друга държава, след като там пак ще те преследват същия тип регулации на бизнеса, а вероятно скоро и същите данъци. Освен това, вече не можеш да говориш какво си искаш за исляма, евреите или нацизма, защото вече има Европейска заповед за арест, с която можеш да бъдеш отвлечен от една държава, за да бъдеш съден за омраза в друга. Тоест, свободата на придвижване отчасти се обезсмисля от все по-стопяващата се алтернативност.

За демокрацията. Съюзът даде възможност на всички да гласуват за свои общоевропейски представители в един Европейски парламент. Но всеки, който е гледал как протича работата на този парламент знае, че трите големи партии – ЕНП, АЛДЕ и ПЕС споделят изключително еднакви мнения;особено във времена на криза, те просто не допускат никаква различна гледна точка и на практика образуват политически картел. Европейците плащат за бюджета на този парламент, но не могат да изберат никаква жизнеспособна опозиция в него. Тя трябва да бъде на всяка цена потискана, за да не се разстройват процесите по суперодържавяване.

И накрая за капитализма

Най-големият аргумент в полза на ЕС винаги е бил този за свободната търговия. Както е установил преди столетия Адам Смит, международната търговия поражда разделение на труда, а разделението на труда поражда повече и по-качествено произодство на по-ниска цена. Но този модел работи гладко само когато са налице политически независими държави, които да търгуват със собствени валути. Когато започнем да говорим за един огромен и политически централизиран субект (особено и с централна банка), тези предимства започват да отстъпват място за недостатъците на супердържавата. Колкото по-централизирана е тя (а общата валута я направи изключително централизирана) и колкото повече търгува вътре в себе си, толкова по-лесно става за нея да не търгува с външния свят. И ние действително станахме свидетели на това как вътрешната отвореност на ЕС бе придружена от нарастващ изолационизъм и противопоставяне спрямо останалия свят. Съвсем отделно стои въпросът за растящата бюрокрация, за еврофондовете, които de facto представляват социални помощи от богатите за бедните и други антикапиталистически политики на Сюза, които са вече добре покрити от анализаторите.

Свободата, демокрацията и капитализмът се обединяват от една характеристика – необходимостта от алтернативи. В обществения строй, в политическия живот, в потреблението. Горните примери показват как стремежът към супердържавност намали алтернативността в тези сфери и постави под опасност ценностите, които бяха направили Съюза привлекателен в началото. Полицентричният модел в политиката и в икономиката е от основно значение за свободата и просперитета, а ЕС се зае да централизира най-полицентричния континент. Отдавна се знаеше, че британците няма да приемат такива условия и само дългата поредица от лейбъристки правителства попречии отложи случването на референдум за членство още преди 15 години, когато се въведе общата валута и започна курсът към федерализиране. Впрочем, фактът че лейбъристите – яростни противници на ЕС през 70-те, сега са неговите най-въодушевени поддръжници, говори ясно за посоката и идеологията, която е възприел Съюза от тогава насам.

И така, добрата новина за еврофилите е, че напускането на британците не е симптом на болест, а на израстване. ЕС просто се раздели с онази част от себе си, която не можеше да го последва в израстването, както младеж се разделя с пъпките и апетита си, когато излиза от пубертета и навлиза в зряла възраст. Но това израстване ще донеса със себе си и по-големите отговорности на възрастния човек.

Статуквото трябва (или просто ще му се наложи) да направи няколко неща. Първо, да прекрати политическия картел между трите големи партии и да интегрира скептиците в политическия процес. Това е стар имперски капиталистически принцип – за да победиш наистина враговете си, трябва да ги инкорпорираш в себе си. По този начин неусетно ще пренесат дебата от “за или против ЕС” към “какъв искаме да бъде ЕС” и опозицията на ЕС ще се превърне в опозиция в ЕС. Като нормалните опозиции на правителствата в националните държави, които опонират на настоящата политика, а не на държавата като цяло. От своя страна обаче, евроскептиците също трябва да поемат ангажименти и да се развият, за да запълнят опозиционния вакуум зряло и пълноценно. Ще се наложи окончателно да се дефинират – кои са „против“ ЕС по принцип и кои са „за“ неговото реформиране, защото досега те лавираха между тези две позиции по един твърде популистки начин. Ще се наложи и да спрат да приемат при себе си хора с всякакъв бекграунд – не може да се стремиш към властта в Европа, когато твои членове са Найджъл Фарадж и Николай Бареков.После статуквото ще трябва да прекрати недомлъвките и половиначите политики за опипване на почвата, с които се въвеждат несъвършени интеграционни модели, което 

води до трусове

Ето няколко примера: ЕС въведе обща валута, но не я подплати с обща фискална политика и изчака да ни удари гръцката криза. Въведе Шенген, но не въведете обща политика за защита на външните граници и изчака да ни удари мигрантската криза. И друг абсурд – въведе общо радио и телевизионно пространство, но не въведе политика за обща сигурност, която да попречи на руските милиардери да си регистрират телевизии в Лондон и после да излъчват необезпокоявано руска пропаганда в уязвими държави като Литва.

Това е и най-големия недостатък на европейското политическо статукво – че знае да започва смели проекти и да не ги довършва от страх. Заради функционалният ефект на “разлив” обаче, те рано или късно ще се довършат сами. Британците знаеха това и просто напуснаха проекта, както много отдавна бяха обещали да направят, ако той стане прекалено федеративен. Как ще им се отрази това от този момент нататък вече е изцяло техен въпрос. Пред ЕС стоят други въпроси – той ще трябва да се адаптира към новия си вид на супердържава и да се раздели със стария тип европейска демокрация, който е възможен само в относително малки държави. Ще трябва да възприемем нов тип “американска демокрация”, която е оптималния вариант за гигантските държавни субекти. Тя е малко по-ограничена. В нея ще има “патриотични актове”, забранителни списъци за летене, подслушвания и прочее. Затова пък ще има по-голяма вътрешна сигурност и външнополитическа мощ. Въпрос на цивилизационен избор.

Сега най-важното е да се потуши хаосът и паниката, които политиците и медиите създадоха с крайните и си оценки и който е главен виновник за нестабилната лира и нестабилното евро. Големите промени не се случват с единични грандиозни събития, а с дълги процеси. В този смисъл референдумът няма да промени почти нищо утре или след една година.

Брекзит беше much ado about nothing.

*Много шум за нищо (по Шекспир)