Александър Йорданов, специално за Faktor.bg

Отново е 10 ноември. На този ден през 1989 г.  Българската комунистическа партия за пореден път измами народа. По традиция тя правеше това на своите пленуми и конгреси. Тогава ръководството ѝ – Политбюро и Централен комитет, проведе поредният си пленум. Комунистическите пленуми и конгреси ги хвалеха само слугинстващи журналисти. А иначе народът ги псуваше. Но десетоноемврийският пленум от 1989 г. се оказа по-особен. След 35 години комунистите бяха събрали кураж да освободят Тодор Живков от лидерския пост в партията. Изказаха му и благодарност.  Това е 10 ноември – събитие-цинизъм, част от циничната история на една партия, която със закон у нас е обявена за престъпна организация. А нейното управление, в същия закон, приет през май 2001 г.,  е определено като престъпен режим. 

Според чл. 1, ал.2  от конституцията на Народна република България, известна още като „Живковската конституция”, тази престъпна организация е „ръководна сила в обществото и държавата”.  В този смисъл, на 10 ноември 1989 г. босовете на организираната престъпност у нас провеждат съвещание, на което взимат решение 

да изпратят на заслужен отдих „Капо ди тути капи“,

 т.е. техният главен Бос и да си изберат нов такъв. Новият – Петър Младенов също като стария бе посочен от Москва. 

Вечерта на 10 ноември 1989 г. БНТ ни показа един шушумигав човечец, който гледаше като препиран своите партийни другари. Изражението му говореше, че не схваща, какво става, не разбира, че вече не е Бос. Нямаше и помен от бодрягата, който народът бе свикнал да вижда. От екрана ни гледаше тъпо и безизразно лице, сякаш ударено с мокър парцал. Новината мина и замина, а Живковите другари си останаха непокътнати. 

На 10 ноември 1989 г. комунистите си гарантираха оставането на власт 

Затова и този ден има отношение към историята на престъпната им организация, но не и отношение към промяната в България. При комунизма партията бе по-важна от България. Затова и в един момент комунистите бяха на път да харижат държавата ни на СССР в буквалния смисъл на думата – да станем част от съветската държава. Идеята естествено бе на този, който гледаше тъпо на 10 ноември 1989 г.

Смяната на Боса бе представена пропагандно като  начало на българската „перестройка”. Всъщност, ставаше дума за поредното присаждане на българска почва на съветски политически модел, целящ да съхрани контрола на комунистите и обслужващият ги апарат на Държавна сигурност, върху политическата и икономическата власт в страната. За да разберете „преустройството” трябва да си го представите като отровна змия, нещо като „черна мамба”, която сменя кожата си, за да расте и продължава да се влачи по българската земя.  Партията захвърли живковата си кожа, а верни на Москва другари като Петър Младенов и Андрей Луканов трябваше да минат за новата кожа на старата „мамба”. След няколко месеца тази мафия, както хората я наричаха, си смени и името. Много добродушни българи се вързаха на този ѝ номер. 

До 9 ноември 1989 г. комунистите строяха комунизма. Поне те така казваха. От следващия ден започна строежът на капитализма. Предварително бяха извършили, според думите на Живков,  „маньовър”. Става дума за прословутия Указ 56 за стопанската дейност приет в началото на 1989 г. Той бе  ясно указание, че „черната мамба” се кани да си хвърли кожата. Кани се да гради капитализъм. Срещу капитализма комунистите се бяха борили 45 години легално и още толкова нелегално. Сами се наричаха „активни борци против капитализма”. И изведнъж

 станаха „активни борци за капитализъм”

 Обърнаха палачинката и пак я подкараха, както си знаят – крадливо, корупционно, с използване на властта за лично облагодетелстване. 
Те разбират „промяната” като „времето е ваше, а всичко останало е наше”. „Времето”, в смисъл приказките за демокрация, играта на опозиция, свободата да се нацвъкат 300 партии, чешенето на езиците във „Фейсбук”, е наше, на гражданите. А „останалото” – имането, имотите, парите, капиталът, са техни. Така и стана. За да мине по-лесно сценарият, някои от другарите на Живков се маскираха като „реформатори”.  

Беше време на митинги, на скандирания: „Долу БКП!”. На песнички: „Комунизмът си отива, спете спокойно деца!” 

Някои си хвърляха червените партийни книжки, други  прочистваха досиетата, трети играеха ролята на „опозиция”, четвърти укрепваха новата социалистическа партия. Във въздухът се носеше духът на революцията, а по земята тихо и кротко пълзеше „националното съгласие”. На „националната кръгла маса” през пролетта на 1990  г. демократи и комунисти разписаха заедно правилата за „мирния преход”.  Но в цялата тази история има нещо, което наследниците на БКП не обичат да им се припомня. 

В края на 80-те години българските комунисти бяха докарали България до тотална икономическа катастрофа 

Тя бе една от поредните. Разликата този път бе, че се бе сгромолясала цялата комунистическа система. Разделената след войната Германия се обедини, а две години след 10 ноември 1989 г. „стожерът” на комунизма – Съветският съюз, се разпадна. Съветската комунистическа партия бе разтурена и забранена. 
Вредата за България, предизвикана от управлението на БКП, бе призната от новоизбрания лидер на тази партия Петър Младенов само месец след 10 ноември. Това стана на пленум на Политбюро и ЦК на БКП проведен на 12 декември 1989 г. В доклада си другарят Младенов призна,  че страната се намира „в период на сериозна криза и стагнация”.  Икономиката „застрашително изостава”, а „външният дълг нараства”. Инфлацията се увеличава, „вътрешният пазар има тежки трудности” и се „влошава жизненото равнище”, налице е  „широко разпространена корупция”. 
Стана ясно, че комунистическата партия е виновна за „кризата”, а неин запазен патент е „корупцията”. Казва още Младенов, че се наблюдават „сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности.” Тези му констатации са абсолютно верни. Сто александърсимовци да изквакат обратното пак не могат да променят тази истина. Както и сто волгиновци не могат да променят факта на изчезването на СССР от картата на света, колкото и да пиукат и не само по националното радио.
Признава още Петър Младенов, че БКП е управлявала феодално България. На върха на феодалната пирамида е стояла, казва той,  малка партийна група около лидера Тодор Живков, която е „узурпирала властта”. Тя има „семейно-землячески характер” и постепенно се обгражда с „властолюбци и кариеристи от различен калибър”. „Те получаваха, посочва Младенов, от върховния ръководител ключови постове и облаги,  които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществени институции.”
 
Оказва се, според доклада на Петър Младенов, че „за дълъг период от време”  „решенията по всички основни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съждения.” 

Това, че Живков бе „импровизатор” бе известно. Липсата на образование го бе научила да се прави на специалист по всичко. Разбираше той, както от „полупроводници”, така и от „цели проводници”, от магистрали и атомни централи, режеше на поразия лентички, тропаше хорце, целуваше се и се прегръщаше с кого ли не, и дори проверяваше качеството на царевичните мамули. Изобщо – „човек от народа”.
 
Подкараха след 10 ноември 1989 г. комунистите „смяната на системата” по начин, който трябваше да ги облагодетелства 

Имаха два управленски върха  – правителствата на Виденов и на Станишев. При първия обраха банките и спестяванията на българите. Печатаха пари без покритие. Това бе времето, когато една нищо и никаква „Лада” струваше баснословните 20 милиона лева. С ограбените от народа пари те си напазаруваха на безценица цялата държавна собственост. При Станишев казанът бе облизан до дъното. 

Петър Младенов дори констатира в своя доклад, че от традиционен износител България е станала „ежегоден вносител на картофи, фасул, зеле, лук, фураж...” Целият му доклад е публикуван във в.”Работническо дело” - год. LXIII, брой 346 от 12 декември 1989 г.
Какво обаче означава комунист да признае вина? Означава, че е на зор. И че е в процедура на пореден зъл замисъл. Затова и само два дни след прочитането на доклада другарят Петър Младенов поиска „да дойдат танковете”, за да смажат избухналото народното недоволство срещу БКП. 
Обърнете внимание. На 10 ноември комунистите се „променят”, на 12 декември признават какви дивотии и свинщини са вършили, а на 14 декември вече са готови да повикат танковете, както са го правили в миналото. 

Комунистическият пленум на 10 ноември 1989 г. бе театро за наивници, за лапнишарани 

Още повече, че Тодор Живков вече бе произнесъл знаменитата фраза, че „социализмът е едно недоносче” и че „може да решава само този, който има пари”. Цинично, но вярно. В този смисъл 10 ноември 1989 г. е  ново начало на лъжата, на безочието, а не на демокрацията. Българската демокрация щеше да успее истински, ако го нямаше 10 ноември. Тогава щеше да има и демокрация, но и „дървен господ” щеше да играе. 

Някои наричат случилото се на този ден „дворцов преврат”. Че е „дворцов”спор няма. Но не беше „преврат”, а активно мероприятие организирано от ръководството на КПСС и КГБ с цел да се запази контролът върху България. Десети ноември бе сполучлив опит на БКП да оцелее. И тази партия не само оцеля, но и няколко пъти още дойде на власт. Кани се и днес за същото. Същевременно тя целесъобразно разхвърли свои кадри в други партии. Затова и нейното никога не се губи, независимо коя партия управлява България. Навсякъде щъкат комунистически кадри. Като хлебарки са. Целта на „оцеляването” бе  кадри на БКП и на Държавна сигурност, като фирма „подизпълнител”, 

да овладеят капиталът на България, да контролират и „демократичния процес” 
 
Десети ноември е ден–менте. А вината, ако не на цялата, то поне на част от „демократичната общност”, е в това, че тази общност се върза на червения „сценарий”. Не го наруши. Не посмя да осъществи декомунизация на страната чрез лустрация на кадрите на БКП и ДС. А това можеше да стане. Но за съжаление в този период някои демократи също като комунистите насочиха погледа си към парите и забравиха думите си за справедливост и морал.  
Десети ноември 1989 г. е фалшив ден за България. Ден в който комунистите се опитаха да пробутат поредната си измама. Те успяха и затова българското „преходно време” ни се струва измамно време.