„Робската дисциплина създава робски характер.”

Джон Лок, „Мисли за възпитанието”

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Отношението към насилието, в което доскоро тънеше цялата ни нация, не е еднозначно – многозначно е. Става дума не само за видимия факт, че преките и непреки жертви на насилието се отнасят към самото насилие по един, а авторите, извършителите на същото насилие и техните симпатизанти – по съвсем друг начин. Това разграничение е естествено и елементарно, то не поражда недоразумения и не подлежи на интерпретации.Далеч по-интересна е друга една многозначност – многозначност, породена от насилието като личностно изживяване. Тази многозначност отразява амбивалентното, нееднородно и противоречиво отношение на милионите жертви на насилието към насилието. Лагерът на потърпевшите от издевателствата на комунистическия режим е многолик. Като жертвите, които бяха, всички те ненавиждат, разбира се, упражняваното върху тях от едноличната партийна власт насилие – и това е общото помежду им. Тази ненавист е колкото масова, толкова и искрена, както е масово и искрено и породилото я насилие. Това обаче е само част от картината. Другата, невидима от пръв поглед част, е по-завързана. Тя започва с обстоятелството, че доколкото господството на насилието бе безусловно и непредотвратимо, то се превърна в единствена биосфера за цял един народ. Друг елемент, друга жизнена среда, в която индивидът да избяга и да се скрие от неумолимия обществен регламент, не съществуваше под слънцето – по силата на своята природа тоталитаризмът бе проникнал във всяко кътче на родината, просмукал бе на шир и длъж

и битие, и съзнание,

запълнил бе със себе си всяка, и най-недостъпната ниша. Дори домашното огнище, интимната сфера дори не бяха защитени от социума, не бяха неуязвими за агресията на партийната идеология, бяха не домашни и интимни, а обществено-политически детерминирани, подвластни на ръководната роля на Партията-ръководителка. Родината бе открай-докрай партийна територия, територия на насилието и злото, а извън родината път нямаше – всички бяхме стегнати като в менгеме от непроницаемата Желязна завеса. По държавните ни граници се стреляше на месо – неизброими са убитите на граничната полоса, само на метри от жадуваната свобода. Както съм писал и друг път, във време, в което американските астронавти стъпиха без паспорт и виза на луната, гражданинът на Народната Република не можеше да отиде от Силистра до Петрич без специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната (разбирай: антинародна) милиция. Русо установи, че никое обществено битие не протича без обществен договор – не протичаше и нашето. Договорът, който ние бяхме сключили с властта обаче, не бе договор между равностойни партньори – договор

между роб и господар бе

Договор, чрез който робът се себепоставя в ръцете на господаря, а господарят поема господството върху него. Този договор напомняше удивително договора, подписан между автора и Независимия театър от безсмъртния „Театрален роман” на Булгаков. Този договор се състоеше, доколкото си спомням, от 150 точки, всяка от които започва с думите. „Авторът няма право”. Изключение прави една-единствена точка, която започва с „Авторът се задължава”. Така, заставен да живее в един скован, враждебен на живота свят, изцяло обезправен и обсебен от конюнктурата, закрепостен доживотно към родната си земя, човекът на новото време бе изправен пред необходимостта да съчетае, да примири и помири някакси личното си битие с гражданската ситуацията. Всяко друго решение би било смърт – смърт духовна, но и смърт физическа. Така, оцелял и заживял на цената на пожертваните в името на държавата човешки права и граждански свободи, строителят на социализма се видя принуден да обикне обществото, в което е потопен – колкото и свирепо, колкото и смъртоносно да е то. Е, обич е силно казано, любовта предполага свободен съзнателен избор, а право на избор той нямаше изобщо, но някаква форма на съжителство, някаква взаимна търпимост все трябваше да бъде постигната някакси. Това можеше да стане само по компромисен път. Природата на компромиса предполага взаимност, но в случая компромисът бе едностранен – партийният деспотизъм е по спартански безкомпромисен. Така в крайна сметка единственият ощетен бе редовият гражданин, който бе заставен от обстоятелствата да се съобразява и приспособява, без с него ни най-малко да се съобразяват, без ни най-малко да се приспособяват към него. Казано по-откровено, жителят на най-добрия от световете бе изцяло инструментализиран и превърнат от цел в средство, от връх и корона на Творението в градивен материал на една

обезчовечаваща социална утопия,

портретирана и пародирана гениално от автори като Оруел и Замятин.

Така от факта, че е подвластен безусловно всеки ден и час на партийно-политическото насилие, за гражданина на Народната Република произтичаше друг един факт: необходимостта в името на собственото си социално оцеляване да се себеситуира в някаква, макар и относителна, хармония с господстващото насилие. Тази пренагласа беше дълъг и мъчителен процес, но комунистическият тоталитаризъм време имаше – той се готвеше да векува, всичкото време и всичкото пространство под слънцето му принадлежаха еднолично. За робите на партийната грижа за човека сработването с новите, въдворени чрез деветосептемврийския преврат деспотични условия доведе и до един неочакван резултат. Оказа се, че с робството се свиква така, както се свиква и със свободата. Труженикът на най-добрия от световете неусетно заживя с диктатурата над себе си като гърбавия с гърбицата си. Тя, разбира се, не го радваше, но не го и обременяваше особено – с годините и петилетките тя все по-малко му тежеше, докато накрая престана да я забелязва изобщо. Не регистрираше отсъствието на свободата – и присъствието на робството не регистрираше. Тази полуосъзната себесугестия не бе избор – изход бе. Себезаблудата, наркозата на специално изградени и съхранени за целта социални илюзии бе за жителя на реалния (злощастните експерименти на унгарската революция и на Пражката пролет илюстрираха, че друг няма) социализъм единственият начин да продължи кое-що пътя си по дъгата на земята. Партията-ръководителка подпомагаше и облекчаваше с някое-друго попътно подаяние адаптирането към суровите недемократични условия. Безплатно (всъщност плащано от всички нас по невидими заобиколни пътища) здравеопазване, безплатно (отново плащано по същия индиректен начин) образование, евтина почивка по профсъюзна линия (на море извън туристическия сезон или на планина през туристическия), ведомствени банкети по празник, че и по делник и прочие битови изкушения. В едно от многото есета, които написа специално за водената от мен за Радио „Свободна Европа” културно-публицистична програма „Контакти”, безценният ми приятел Тончо Жечев (царство му небесно!) заяви обаче, че дори всички тези социални придобивки на комунизма да бяха, а те не бяха, реални, обезправяването ни, отнемането на елементарните ни права и свободи тежи повече. Стойността на всички, на абсолютно всички граждански блага накуп е по-малка от стойността на едно-единствено фундаментално благо:

Свободата

Чието присъствие осмисля и чието отсъствие обезсмисля всички останали добродетели. Така е обаче само за хора с вътрешно отношение към духовното, а, както знаем, такива люде не са мнозинство в никоя нация – най-малко в българската. Партийният елит на родна земя разчиташе на притъпената сетивност на масовия българин към права и безправия – и разчиташе напълно основателно. Онези наши сънародници, които бяха себеосъзнати, екзистенциално пораснали индивиди, бяха рядко изключение, а с изключенията се воюва по-леко, на будния интелект на шепата изключения винаги можеш да противопоставиш инертността на масите. Тоталитаризмът това и правеше – насъскваше срещу всяко индивидуално свободомислие армия послушни клакьори, лакеи и фигуранти на режима, които, организирани по квартали и отечественофронтовски клубове, по ведомства, учебни заведения и производствени обекти в многолюдни митинги и събрания гласуваха спуснати свише резолюции, подписваха протестни писма и петиции, тръгваха на истински хайки срещу онези малобройни съграждани, които имаха доблестта да противопоставят собствени морални алтернативи на повсеместно господстващия обществен разврат. И всичко това – не като оръжие на тиранията и злото, а в името на демокрацията, на народовластието, за благото на род и родина. Че една от основните функции на една истинска, а не народна, демокрация е да брани правата на масите от издевателствата на тълпата – за това никой не искаше и да знае. „Нетърпимо е” – пише във „Военен летец” Екзюпери – „един човек да тиранизира Масата, но също така е нетърпимо Масата да потиска дори само един човек”. С малки изключения българските колеги на Екзюпери не искаха и да знаят за тези нетърпимости. Напротив: те предоставиха с готовност творческото си кредо в ръцете на партийната идеологическа пропаганда, превръщайки се така в част от насилието над човешкия дух. Казаното важи с особена сила за хората на перото. Георги Марков свидетелства в мемоарите си:

„Членуването в Съюза не беше само морално удовлетворение на суетни амбиции, но и официално приобщаване към една от привилегированите категории. Според неписаните, но твърдо установени правила на нашата действителност аз преминах (ставайки член на СБП – б. а.) от света на обикновените, безправни български граждани в света на онези, които по един драгалевски израз направиха държава за себе си. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да чакам петилетки, за да получа жилище, като писател това не беше никак трудно. Немалко от моите колеги разиграваха примадонски номера, сменяйки едно жилище с друго, използвайки услужливостта на съответните власти. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да се боря със зъби и нокти, за да получа някакво що-годе прилично място за работа, като писател пред мен стоеше изборът между дузина добри редакторски места с официален четиричасов работен ден. Много пъти по-късно като редактор в издателство „Народна младеж” си спомнях със странно чувство, че когато бях инженер, работният ми ден никога не беше по-малко от 12 часа, докато в издателството фактически се работеше няколко часа седмично. Докато обикновените граждани, които искаха да си купят лека кола, трябваше да чакат около две години с внесени предварително пари, чиято лихва се ограбваше от държавата, аз и мнозина от моите колеги писатели получавахме колите си само след няколко дни… Докато обикновените граждани можеха само да мечтаят за пътуване в чужбина и да прекарат цял живот в борба за паспорт, който никога няма да дойде, ние, по-активните писатели, получавахме паспортите си за ден-два. Някои от моите старши събратя ползваха по техни пътища услугите и на магазините за специално снабдяване на държавната върхушка. Клубът на журналистите и впоследствие на писателите имаха привилегирован статут при снабдяването и затова там храната беше далеч по-добра от храната в първокласните ресторанти… Не без суетно задоволство аз щях да установя, че като инженер моето обществено значение беше равно на нула, като писател обаче аз бях център на общественото внимание.”

Номенклатурните привилегии нямат край: разкошни безплатни курорти, щедро платени творчески командировки по света и у нас, неограничен достъп до партийно-правителствената номенклатура от първата фаланга. Всички тези така великодушно отпускани от разнородни ведомства блага не са безкористни дарове – те си имат своя непоклатима цена и свое предназначение:

да убият писателя и да възродят на негово място апаратчика,

да превърнат твореца в лакей, в пиар на официалната партийна политика. Изхождайки от гражданския си опит на обезправен жител на Съветския съюз, Солженицин стигна до извода, че истинският писател е коректив, второ, алтернативно, правителство в страната си. Солженицин бе години наред в тази нелека роля, преди да бъде изгонен от родината си. Българските му колеги, за сметка на това, не обичаха вторите правителства – те предпочетоха да се слеят с първото. Така беше по-безопасно и по-изгодно, а тях явно изгодата ги е водила – не ги е водил моралът. „Нас ни плащаха, за да не пишем” – през тъга споделяше Георги Марков. Тъкмо затова, за да съхрани писателя в себе си и да не позволи творецът да бъде превърнат от господстващата конюнктура в паразит, във високопоставен държавен чиновник и химнописец на една престъпна клика, Георги захвърли всички обилни привилегии и пое трънливия път на изгнаничеството, тъкмо затова пожертва той не само отечеството, а и живота си. Докато насилието в родината го надживя – поне физически. Сервилно обслужвано от цяла гвардия писатели (или по-точно пишещи граждани), от солидната несъпротива на цялото ни гражданство и безскрупулността на репресивната система на репресивния режим, насилието оцеля през годините и десетилетията, защото бе общо, общонародно дело. Милиони българи нехаеха, когато броени техни сънародници дръзнаха да отстояват личността срещу институцията и тяхното невъзмутимо безразличие се превърна в предпоставка за тиранията на тираните. Заедно с тях нехаеше и целият Свободен свят, а несвободният свят аплодираше от сърце. Така, с общи усилия, както се пее в един монархически химн отпреди стотина години, „делото преуспява”. В служба на обезчовечаването – не на очовечаването ни.