Думите на Кунева звучат лицемерно, държавата по никакъв начин не участва в процеса на преосмислянето на тоталитарното минало

Младите поколения на България, когато дойдат на власт, първо трябва да демитологизират миналото на бащите си

Калин Манолов*, специално за Faktor.bg

„Ролята на образованието за формиране на нагласи към близката история на страната ни, е основна и българското училище откликва. Знания за комунистически режим се придобиват в три отделни класа – 6-и, 10-и и 11-и. През 2012 г. учебниците са преработени поради нуждата от задълбочено представяне на този период“, заяви новата министърка на образованието Меглена Кунева на 19 феврурари 2016 в отговор на депутатски въпрос за изучаване на престъпленията на комунистическия режим в училищното образование.

По думите на Кунева планираните промени в учебния план и програмите дават повече възможности за изучаване на престъпленията на тоталитарните режими, а ние сме дали оценката си за този исторически период в редица международни актове и национални закони

Даже същият ден да не се беше срещнала с посланика на Руската федерация Юрий Исаков, за да обсъди с него „възможностите за сътрудничество между двете страни в областта на образованието и научните изследвания“, думите на министърката пак щяха да звучат лицемерно. Държавата по никакъв начин не участва в процеса на преосмислянето на тоталитарното минало. Не в три, в 12 от 12-те класа на средното образование да се учеха, за събитията от периода на комунистическата диктатура в България в образователната ни система зее пропаст. Младите поколения, които не са го преживели, нямат никаква представа за комунизма. Това представя тоталитарния диктаторски режим на БКП в благоприятна светлина, ражда носталгия по „доброто старо време”, и покрива престъпленията му 

със забрава

Над много факти от най-новата история на Бългрия все още е спусната плътна завеса. Ние сме си виновни за това, разбира се, но и Европа помогна, затваряйки си широко очите за комунизма, който не беше лично живяла. Може даже да се каже, че все по-засилващото се разочарование от ЕС е логичен край на дълга верига разочарования от Запада, сред които начина, по който цивилизованият свят препоръча на България и на другите източно европейски страни да преодолеят комунизма. Затова след паметник на Тодор Живков в Правец, наскоро бяха открити паметници на Цола Драгойчева в Бяла Слатина, на маршал Жуков в Стрелча, на Дмитрий Лихачов в столичния квартал Обеля, и т.н. Преди Коледа пък главният прокурор Сотир Цацаров сезира Конституционния съд с искане да се върне давността за престъпленията на комунистическия режим, отменена от парламента миналата есен.

Има, разбира се, и обратни усилия. Дясномислещи депутати от няколко години се опитват да проводействат на рекомунизационните процеси чрез промени в съществуващи и приемане на нови закони. Внесен преди месец проектозакон за промени в Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен иска да задължава „образователното министерство, директори на училища, учители и ректори и преподаватели в университетите, както и публични организации да предприемат действия, така че в помагала, учебни планове, учебници и в образователния процес комунистическият режим, както и неговите партийни и държавни ръководители да бъдат точно и обективно отразени“. 105 депуати от управляващата коалиция внесоха петиция за изучаване на тоталитарните режими през миналия ХХ век в часовете по история. Петицията бе подкрепена и от президента Плевнелиев.

И нищо. Предопределен резултат, когато се борим не с причините, а с последствията от един проблем. Това води до абсурда 

децата ни да идеализират престъпната дейност на дейци на БКП,

пряко отговорни за смъртта и страданията на стотици хора и техните семейства, и за разрухата на националната икономика и селско стопанство в края на режима. И да рисуват сърпове и чукове по стените, вместо прободени със стрела сърца.

Фундаментално важно е заблудата на младите относно истинската същност и репресиите на комунистическия режим да бъде разбулена. Но тази истина няма как да бъде казана в „преход“ като българския. От самото му начало тръгнахме в погрешна посока. Първо решихме, че обратното на комунизма е антикомунизмът, защото ни беше най-лесно да сме комунисти наопаки. След една-две петилетки заменихме антикомунизма с демокрацията, и повечето българи решиха, че комунизмът си е отишъл завинаги. Те започнаха да приписват на демокрацията чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. И не са спрели и досега. Затова възприемаха всеки неин предизвестен провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система - като национална трагедия.

Мисленето обаче, че демокрацията е исторически неизбежна като комунизма, ни лиши от възможността да градим живота си по свой собствен план. Преди идеализирахме Съветския съюз, сега започнахме да обожествяваме Европейския - с неговата голяма средна класа, малка класа богати, модерен пролетариат с коли, перални и дълги летни почивки. Обединена Европа вече не беше нито толкова обединен, нито такава, но ние такава я искахме, защото такава я бяхме мечтали. И като героите на Радичков с възгласи „Кво става там?“, „Стой!“, „Дръж!“ и „Ах, майка му стара!“ се втурнахме в суматохата, която нарекохме преход.

Преходът се оказа исторически отрязък, който започна с мечта и завърши със сълзи. Станахме негови роби, първо защото не знаехме как да бъдем свободни, второ, защото дори и да се стремяхме към някаква различна от декларираните цели на прехода - демокрация, пазар, гражданско общество, конституционно управление - , светът бързо ни даваше да разберем, че тя е нелегитимна. Трябваше да правим единствено и само препоръчаното и одобреното, и то по начина, по който вече миналите по този път го бяха правили. Почнаха да ни чертаят пътни карти, ние пишехме домашни и изпълнявахме критерии. Преходът стана „плавен“, но за сметка на това продължителен. Но трябваше да търпим, 

за да се „върнем в Европа“

Всичко това стана възможно, защото след падането на комунизма в България не се проведоха дебати за история, ценности, морал, политическо съзидание. Не осъдихме комунизма, не проведохме лустрация, не реформирахме комунистическите тайни служби, ретроградната съдебна система и консервативната образователна система. Но пък влязохме къде ли не - в Съвета на Европа, в Европейския съюз, в Световната търговска организация, в НАТО... Повечето от критерите, пътните карти и домашните работи ни „свеждаше до знанието“ сеташната образователна министърка – главен преговарящ с ЕС, първи министър по европйските въпроси, първи български еврокомисар. Тя има и личната заслуга, че вместо да координираме действията си чрез пазара, както е при капитализма, позволихме на бюрократичната наддържавна машина на Европейския съюз да ги ръководи, както е при комунизма. Всъщност заменихме азиатския комунизъм с евросоциализъм, и го нарекохме капитализъм. Избърсахме морно чело, завързахме воловете по средата на дългата неразорана нива и запладнихме.

Така живяхме през изминалите 26 години в политически план. В икономиката беше още по-зле. Без комунизъм, продължавахме да мечтаем за един невъзможен свят на хармония и справедливост – тоест за комунизъм. Само че плюс свобода, което правеше този свят утопичен. Свободата, тоест капитализмът, стана метафора за изначален морален провал, за невъзможността на индивидуалното и пазарното да създава ред, смисъл и просперитет. Повечето хора се умориха и предпочетоха сигурността. Това ни лиши от просперитет. Защото просперитетът обича Свободата.

Не виждам как с таква политика и икономика ще имаме различно образование. Или как ще го направят различно хора, газили цял живот в блатата на комунизма. Шансът България да се промени е единствено в младите й поколения, имали късмета да се родят (относително) свободни. Първото, което трябва да направят, когато дойдат на власт, е да демитологизират миналото на бащите си. Дори с риск много да ги обидят.

В края на краищата децата ни ще живеят живота, които сами си направят. И ако ние, техните родители, не сме ги обичали достатъчно, натрапвайки им комунизма, който съсипа нашите животи, поне те да се обичат достатъчно, като без емоции си спомнят за него. И го отрекат.

Прочее, комунизмът си отива. Спете спокойно, деца.

*Калин Манолов е журналист с над 25 години опит в радио, телевизионни и печатни медии. От 2011 г. е автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо“ по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всяка неделя от 11.00 часа. Председател е на УС на Института за свободен капитализъм „Атлас”. Издател е на български език на трудовете на Айн Ранд и други философи на свободата.