Андрей Носик, dolboeb.livejournal.com

Епичната статия на външния министър Сергей Лавров прави преглед на руската история от X век до наши дни. На публиката най-силно впечатление в нея направи историята как Александър Невски „мъдро и далновидно“ се предал на „веротърпимите“ татаро-монголи, за да спаси „идентичността“ на Рус от разлагащия се Запад, който още в онова време се опитвал да разшири НАТО на изток. В резултат от този избор още оттогава в гените ни са залегнали и тази политика, и татаро-монголите, а едновременно с това сме спасили и християнския свят от тях.

Лавров излага едновременно три взаимноизключващи се версии в един абзац: неговата собствена (спасили сме се от Запада), пушкиновата (спасили сме Европа) и гумильовската (Великата степ — това сме ние).

Но още преди да успееш да смелиш прочетеното, идва следващият абзац и там - отново принос в световната история:
„Рус успяла да излезе от това изпитание като единна държава, която впоследствие и на Запад, и на Изток започват да разглеждат като свое го рода наследник на Византийската империя, която пада през 1453 година“. 

От къде се е взела тезата за „наследник на Византия“ е горе-долу известно. В руските източници тя се появява за пръв път 70 години след падането на Константинопол, в писмото на псковския монах Филотеи до великоняжеския дякон. През 1523 година нито на Запад, нито на Изток не са чували за това писмо и не е почерпил от него някакви геостратегически истини.

А названието „Трети Рим“ е измислено от братята-българи, които наричали така Търново, столицата на Второто българско царство (1185-1396). Не защото българите са се опитвали да се направят на нова Византия, а напротив - те се освобождават от нея, като първо разбиват императорската войска, след това латините от IV кръстоносен поход и с това „Трети Рим“, те искали да кажат, че

не признават никаква Византия, а само Търново

И това се е случило когато Византия все още, криво-ляво съществува. А две-три столетия по-късно, когато турците са изтрили от картата на Европа и Византия, и българското царство, абсолютно никой нито на Запад, нито на Изток не си задавал въпроса „кой ли пък е наследникът на тази отдавна загинала империя? Да не би пък да е князът на великата Московия?“

Най-смешното е, че писмото на Филотей не се отнася нито за прекрояването на Европа, нито дори за турците, а за отговорността на московския княз за съхраняването на истинската християнска вяра-чисто религиозна тематика.

Дискурсът бил не за това, че ние сега вече сме гърци, а за това, че гърците са се изкур...вили, прелъстили са се от ереси, легнали на агаряните, и единствените правилно вярващи християни сега сме ние, така че нека пазим вярата си чиста и да не се поддаваме на съблазни.

И когато патриарх Никон започнал да възстановява в Рус гръцкия църковен канон, то концепцията за „Третия Рим“ била използвана точно от неговите опоненти-разколниците. Затова тя е забранена през 1667 година от Църковния съвет, и е запазена единствено в традицията на старообрядците, именно като антигръцка платформа.

Първият, който решава да види в 

„Третия Рим“ геополитика и пророчество за Руската империя,

възстановяваща византийското наследство, бил киевският историк Владимир Иконников (1841-1923). Контекстът, в който той преизобретява „Третият Рим“ като имперска идеология е понятен: турският гамбит на Александър II, Кримската война, претенциите към проливите и т.н.

Но ако прочетеш статията на Сергей Лавров – то това е концепция от докторската работа на Иконников, защитена в Новорускийския университет през 1869 година, приета с консенсус „и на Изток, и на Запад“ още от средата на XV век. Тоест, целият свят още преди 550 години е признавал, че проливите са руски. Само ние сме си мислели, че става дума за религията.

По нататък Лавров се добира до XVIII век и прави впечатляващо историческо откритие, пренаписвайки цялата история на Седемгодишната война. Тази история, макар и да изобилства с участници, всъщност е много проста. Пруският крал Фридрих II, надценявайки силите си, започва конфликти с всичките си европейски съседи и се оказва в състояние на тотална война с целия континент, която по никакъв начин не можел да спечели. За седемте години на войната Фридрих е разбиван в Силезия, Бохемия, Саксония и Източна Прусия. Но му провървяло, защото коалицията на враговете му-французи, австрийци, шведи и присъединилата се по късно руска императрица Елизавета Петровна, се оказали напълно неспособни да се договарят и да координират действията си. Всеки път, когато Фридрих понасял сериозни загуби и се готвел да капитулира, войските на коалицията изведнъж се оттегляли и така и не успели да го победят окончателно.

А сега да видим какво пише Сергей Лавров:

„Още в средата на XVIII век Русия играе ключова роля в общоевропейския конфликт– Седемгодишната война. Тогава руските войски триумфално влизат в Берлин-столицата за смятания тогава за непобедим прукси крал Фридрих. Само неочакваната смърт на императрица Елизавета Петровна и възкачването на престола на симпатизиращия на Фридрих Петър III спасява Прусия от неминуемия разгром. Този поврат в историята на Германия и до ден днешен се нарича „чудото на Бранденбургския двор“.

Тоест, Седемгодишната война е история за това, 

как руснаците за пръв път „стигат до Берлин, 

разгромявайки непобедимия Фридрих. А „чудото на Бранденбургския двор“ е за това, как руснаците след това са лишени от плодовете на победата заради смъртта на императрицата и националното предателство на Петър III.

Сега да обясним какво е това „Чудо на Бранденбургския двор“. Всичко се случва на 12 август 1759 годишна, тоест 15 месеца преди Тотлебен да достигне до Берлин. Фридрих е разбит от австрийско-руските войски при Кунерсдорф. От войската му от 48 000 души оцеляват едва 3 000. И пруският крал пише на своя министър в навечерието на неминуемата си гибел:

„Повече нямам никакви резерви, и честно казано, мисля, че всичко е загубено. Не мога да преживея гибелта на Отечеството си. Сбогом навеки. Фридрих“.

Но след като минали два, три дни, кралят започнал да разбира, че победителите нямат намерение да използват плодовете на победата си, нямат намерение да доунищожат малкия му отряд, и дори не са потеглили към Берлин, а отстъпват, без да е ясно защо. На четвъртия ден Фридрих II пише на брат си Хенрих Пруски:

„Съобщавам ви за чудото на Бранденбургския двор. Вместо да премине Одер и да приключи с войната, врагът се оттегли към Либерозе“.

А как стои въпросът със смъртта на императрица Елизавета Петровна и националното предателство на Петър III?

Нека погледнем календара. Елизавета Петровна умира на 25 декември 1761 година, тоест повече от две години след описваните събития. Петербургският договор между Петър и Фридрих е подписан още четири месеца по-късно. И да, действително, този договор бил необичайно щедър и изгоден за Фридрих. Но имало ли е национално предателство? Имала ли е Русия интерес Франция, Австрия и Швеция да доунищожат Прусия? Явно, Сергей Лавров мисли така. Разбираемо е, че за господин Лавров успехите на оръжията са по-ценни от всеки дългосрочен договор. Такава е сега нашата дипломация.

Превод: Faktor.bg