„Има много мъчни работи на земята, но

най-мъчната е да научиш роба да живее

на свобода.”

Ст. Чилингиров, „Вечното у българина”

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Никога не съм се занимавал с оперативна политика. Единствената официална държавна длъжност, която съм заемал, при това извънщатно и след дълги уговорки, е съветник на президента д-р Желев по въпросите на хуманитарната помощ от чужбина. Бях такъв през първите години на демокрацията, когато тази помощ бе най-необходима на страната ни. Каквото можах, направих. Каквото не можах, оставих да донаправят други ветрогони под егидата на други президенти.

И без да бъда в политическото поприще, биографията ми е политизирана от най-ранна младост – при това против волята ми. Тоталитаризмът не пита – той прониква безскрупулно и в личното, в интимното битие, завладява и владее независимо от предпочитанията ти. Прояви и вкусове, които във всяка нормална държава подлежаха само на естетическа оценка, в комунистическа България бяха оценявани и политически, за да бъдат съответно и политически санкционирани. И като наука, и като бит естетиката бе изцяло политизирана. Политически акт бе брадата и дългата коса, която се стичаше по раменете ми; късата пола и тесният панталон също бяха политически акт; осъдителен политически акт бе да слушаш като мен „Битълс”, вместо хора на Червената армия; похвален политически акт бе да слушаш хора на Червената армия, вместо „Битълс”; с подозрение се гледаше дори на владеещите западни езици, а да изпиеш едно кафе със западняк, си беше истинско престъпление. Политически акт бе изключването ми от комсомола, политически акт бе заповедта на министъра на отбраната, армейски генерал Добри Джуров, с която бях разжалван за антимилитаризъм от старшина-школник в звание редник, по политически причини бях изключван двукратно от университета – втория път без правото да кандидатствам в което и да е висше учебно заведение на страната. Вероятно за да не замърсявам със замърсителите на буржоазната идеологическа диверсия, която въплъщавах, родната академична атмосфера. За да не замърся пък столицата, ме въдвориха (също като политическа репресивна мярка) на местожителство в родната Силистра. Откъдето емигрирах през вода и огън с една изцяло политическа и ни най-малко икономическа емиграция, заработих в политически западни радиостанции, публикувах в политически периодични издания коментари, които по необходимост бяха политизирани. За което по политически мотиви останалите в България мои близки бяха изпоуволнени от работа, пенсиите им бяха отнети, а застаряващият им живот течеше, протичаше и изтичаше от арест на арест и от разпит на разпит в Народната милиция, която бе по-скоро партийно-политическа, отколкото народна. С политическа ненавист Народният съд (народностен елемент аз в него не видях) ме осъди в задочен наказателен процес на десет години лишаване от свобода – като че ли в НР България имаше 

гражданин, нелишен от свобода

Чудом се чудя как след толкова много политичност съзнанието ми, както се оказа, е обременено с толкова погрешни политически оценки и прогнози. Хайде, за това, че не вярвах да доживея крушението на комунизма, аз не се виня кой знае колко строго. И политолози и съветолози от най-високите етажи като Бжежински, Кисинджър и Калтенбрунер сбъркаха тотално в прогнозите си, маститите стратези и тактици на Студената война сбъркаха, сбъркаха радикално и цели крале и президенти, които твърдо вярваха, че Съветската империя ще векува и ще хилядолети. С тази зловеща угроза и аз съм живял десетилетия наред, но това са бели кахъри. По-тежко се себеупреквам за убедеността си, че на първите свободни избори за комунистите ще гласува само собствената им номенклатура и те няма да вземат повече от 5-6 процента. Не, не само в София и Пловдив, а и в цялата страна. Не може – мислех си наивно аз – милионите потомци на стотиците хиляди жертви на режима, не може цели поколения българи, които този безобразен режим е инквизирал открито и скрито по най-безобразен начин и е правил петилетка след петилетка и пленум след пленум на маймуни, да тръгнат сега доброволно да го преизбират на власт. Не може – продължавах да се теша аз – днешните свободни граждани да гласуват като робите, които довчера са били. Оказа се, че може. Гражданският мазохизъм на това можене мира не ми дава и до днес. Някои от сините, от тъмносините мои политически съмишленици скоропостижно потърсиха, а който търси, намира, оправдание във фалшификациите на първите ни свободни избори. Подобен довод е обаче прах в очите. Фалшификации действително имаше, но имаше вече и независими обществени институции, имаше и чуждестранни наблюдатели, имаше и свободни (наред с несвободните) медии. Най-обективните от тях са единодушни в оценката си: Фалшификациите бяха епизодични – не тяхната незначителност реши изхода на двубоя. И с тях, и без тях неокомунистите, които се различаваха от предшествениците си само формално, щяха да излязат победители – и то победители не срещу една или друга демократична партия, а победители срещу всички обединени ведно демократични сили, срещу цялата още непроходила демокрация победители. Е, кажете ми сега как аз като българин да се гордея с такъв електорат, с такова общество, с такова национално съзнание?! По всичко личи, че потребността от безправие и гнет е закодирана генетично в човешката природа не по-малко дълбоко и трайно от потребността от свобода, че по наследство робството ни е не по-малко мило и драго, не по-малко присъщо от демокрацията, че свободният, освободеният човек изпитва, както пише в „Психология на комунизма” Асен Игнатов, неустоимия копнеж да отърси от плещите си пъстрите одежди на цивилизацията и да се хвърли

с мазохистична наслада в обятията на един или друг тиранин

Това, точно това направи и българският гласоподавател в първите свободни избори, които предопределиха до голяма степен и нерадостното бъдеще на страната ни впоследствие. Тиранина, който народът ни с такава демонстративна всеотдайност прегърна, бе собственото му деспотично минало. От което следва горчивото заключение, че докато външното, ведомственото робство бе победено, вътрешното, интимното робството победи. И то в национален, в общонационален мащаб. Вече я нямаше Съветската империя, която фактически ни беше окупирала, Тодор Живков и цялата му клика не влязоха в затвора, където им беше мястото, но излязоха от държавната власт, в която не им беше мястото. Нямаше го заробващия Варшавски договор, нямаше го член първи на конституцията на НР България, както и самата Народна република я нямаше вече, нямаше я непроницаемата Желязна завеса. Екзистенциалната, психологическата потребност от робство обаче остана да будува в изтерзаните ни души. А срещу нея обединените демократични сили се оказаха безсилни – за да победи една демокрация в общонароден мащаб, трябва първо да победи тя в индивидуалното съзнание на всеки от нас. Това не стана в зората на демокрацията – не стана и впоследствие. Завладял веднъж душите, неокомунизмът овладя без усилие една по една и институциите. Чак дотогава, докато мандат след мандат БСП ставаше все по-комунистическа и по-комунистическа, все по-малко демократична ставаше, начело на държавата застанаха съветски възпитаници със съветски нрави, президентът ни се оказа чиста проба десар с миловидното агентурно име Гоце, а и най-консервативните партии, на които ние гледахме като на стожери на новопридобитите ни човешки права и граждански свободи, неусетно започнаха една след друга да левеят и розовеят, нагаждайки се сервилно към статуквото. Така този деструктивен процес доведе дотам, че днес родни парламентарни политически сили са открито финансирани я от Кремъл, я от Анкара, техните лидери ходят коленопреклонно на хаджилък я при кагебиста Путин, я при кагебиста Ердоган, техните многобройни последователи честват с плам в сърцето девети септември, полагат с искрена тържественост цветя пред монумента на Тодор Живков, горят и тъпчат с искрена ненавист по обществени форуми европейското знаме и развяват с искрен екстаз руското. И всичко това – докато ден след ден 

великошовинизмът в Русия вилнее и беснее,

отправяйки недвусмислени закани и към нашата национална независимост, новоруската цензура върху свободата на словото все повече заприличва на съветската, а саморазправата на Путин, както между впрочем и на Ердоган, с политическите му опоненти ни връща към най-зловещите традиции на КГБ. За това мракобесие ли загиваха най-доблестните ни сънародници по горянските отряди, по следствените килии и из тресавищата на Белене? Това мракобесие ли искаме, това мракобесие ли мечтаем да въведем, да импортираме ние на българска земя? Мечтаем, мечтаем – все по-несъмнено и все по-открито. Е, не всички мечтаем, но че мечтаят мнозинството българи, не ще и дума. Прав е, прав е Сенека: робството държи малцина – мнозина се държат за робството. А как ние, останалите, които мечтаем нещо по-различно, ще се противопоставим в демократични условия като малцинството, което сме, на мнозинството, което не сме и което все по-настървено ни тегли към дебрите на комунистическото ни минало, акълът ми не стига.

Като си спомня стотиците хиляди демонстранти по столичните улици в зората на демокрацията, ме изпълва национална гордост. Но и национален срам ме хваща. Защото се сещам за констатацията на Лесинг, че не всеки, който проклина веригите си, е свободен човек – свободата е повече от ненавист към робството. Демонстрирахме, демонстрирахме ние, по цели дни и нощи демонстрирахме, демонстрирахме искрено и честно срещу комунизма, но, без да знаем, без да подозираме дори, демонстрирахме със старото, недоизживяно робство в развълнуваните си сърца. И така, разкрачени между старото робство и новата свобода, неусетно заприличахме на онези американски роби, които, освободени след премахване на робството в САЩ, дни и нощи, месеци и години обикаляха като безстопанствени кучета около робските плантации с надеждата бащицата-плантатор да ги вземе обратно при себе си, отново да ги подслони в уюта на доскорошното робство. И така, потънал в тягостния спомен, започнах да проумявам защо при разпада на Римската империя най-яростни защитници на отмиращия империализъм са се оказали не робовладелците, а привилегированите роби. А такива бяхме на родна земя всички ние – далеч по-безпощадно заробени от античните роби, но и несравнимо по-масово привилигировани от тях. С по един трабант, с по една панелка, с по една почивна карта от профсъюзите, с по един първомайски банкет от ведомството привилигировани – ощетени с постиженията на цивилизацията, но обезщетени с битовизмите на делника. Цялото ни свободолюбие, всичките ни човешки права и граждански свободи, самата ни духовност, идентичността ни на хомо сапиенс бе изтъргувана без остатък в тази окаяна и жалка, в тази унизителна сделка. За която и днес милиони ветерани си спомнят с отечественофронтовско умиление. Тъкмо този носталгичен спомен ги води на поклонение в Кремъл. И на поклонение пред пиедестала на най-малограмотния, на най-дълголетния и безскрупулен тиранин в цялата ни национална история ги води все този безсмъртен спомен. Той ги вдъхновява да честват девети септември като национален подвиг, той тъпче и пали американското и европейското знаме по екзалтираните им сборища, той развява руския флаг за радост на мало и голямо. Така този неувяхващ спомен се превърна от минало, за което се надявахме, че е безвъзвратно, в мост към бъдещето – светло и комунистическо. За което пък вярвахме, че никога няма да се състои. Какво да се прави – невъзприемчив народ сме си ние, нехаем за скъпо платените уроци на собственото си минало, на нас отвеки веков не ни достига съзнание за историчност, на родна земя днешният ден се оказа не ученик, а легитимация на вчерашния. Болезнената памет за зловещото ни минало, която трябваше да ни предпази от неговото възраждане, изневиделица го възроди. Поради което аз си пазя в готовност германския паспорт – и моя, и на сина ми. За всеки случай…