Калин Манолов, специално за Faktor.bg

Идват местни избори, ако забелязвате. Седми поред. И за пореден път – същите. „Новото“ този път е, че нито политиците, нито придворните им анализатори и медии ги обявиха за „начало на истинската промяна в местното самоуправление“. Една от най-дълго поддържаните заблуди на прехода бе именно по отношение на промяната. Всички вече разбраха, че в повечето българи индивидуална готовност за промяна отсъства. И вече никой не я призовава.

Никой вече не се впечатлява и от купуването на гласове. То стана масова практика с утвърден ценоразпис. Според изследване на НЦИОМ отпреди пет години всеки пети българин бе готов да продаде гласа си. От 2010 г. насам такива изследвания не се правят, защото: а) НЦИОМ беше надлежно закрит; и б) през 2015 г. би трябвало да е готов да продаде гласа си всеки първи... Или поне всеки втори: според изследване на „Алфа Рисърч“ от октомври 2015 г. половината българи очакват тези местни избори да не са честни.

Аз съм сред тях. Каквито гласове партиите не са успели да купят, ще откраднат – при писането на протоколите в избирателните секции, при броенето на гласовете, или и в двата случая. Няма как гласовете да се броят честно при липсата на постоянно действаща професионална изборна администрация и на регионални преброителни центрове извън Централната избирателна комисия. Затова и тази година ще се нагледаме на очевадно

манипулирани изборни протоколи

При това не само от районите със смесено население, в които активистите на ДПС по азбучен ред вписват гласовете на всички в своята графа в протокола. От поне 8 години вече се лъже и в София. Доказано. В протокола на общинската избирателна комисия за избор на столичен кмет през октомври 2007 г. бе записано, че броят на гласувалите е 416 985, а в протокола за общински съветници имаше 413 953 подписа. СДС и ДСБ вдигнаха малко шум, Борисов им подхвърли тлъсто дробче в столичния общински съвет, и всички останаха доволни. Безпринципните „коалиции на желаещите“ като инструмент на лъжата бяха официално и национално легитимирани.

По време на кампанията много партии и медии ни информираха за факта, че са съставени множество такива коалиции. Но не и за причините. Те са две: пари и власт. Чрез местната власт може да се сложи ръка върху еврофондовете, които ще се усвояват чрез общините. Не знам колко са те до 2020 г., но знам, че поне 70% от тях ще бъдат откраднати. Още по-интересни са обаче ония близо 15 милиарда лева, които се въртят годишно в сивата икономика. Контролът върху тях е елементарен – за да не плаща данъци, дребният и среден предприемач трябва да бъде под олигархическо крило, а върху неговия конкурент, който не е приел тези правила, който не е намерил човека, на когото да плати, да се стоварят данъчни проверки и държавата да го унищожи. По заповед на кмета или заинтересован общински съветник.

Новите владетели 

обаче освен лоши, могат и да бъдат добри. Те разгръщат мащабна благотворителна и социална дейност, която ги превръща в благодетели за хората, обърнали се към тях за решаване на ежедневните си проблеми. Местният хайлайф бавно преминава под техния контрол. Така настъпва пълната институционална и културна амнезия за това какво се случва в тези градове, за пълзящата поява на модерния феодализъм, който става ежедневие за останалите – на село или в България.

Е, все някъде в неделя ще изберат честен кмет, който няма да краде, а ще оправи площада на селото, за да го покаже Булгартабак в клип срещу контрабандата. Но къде кметове и общинари с най-голяма сигурност ще крадат? Където се създадоха най-нечестивите коалиции. Или по-точно – най-нечестивата смес от припокриващи се кръгове на бизнес интереси и семейни и родови групи.

В неделя да седми път който трябва, ще стане кмет, който трябва, ще влезе в общинския съвет. При това без особени ангажименти. През 2007 г., в края на мандата на общинския съвет на Несебър, започнал през 2003 г., от общо 31 съветници в „местния парламент“, в партиите си бяха останали едва четирима. Тези местни избори едва ли ще са изключение. И те ще свършат, преди да са започнали. Дайте да мислим за следващите.

Те ще са за президент и ще са през ноември 2016-та. Ако на 25 октомври 2015 се фокусираме върху четвъртата бюлетина – тази за референдума за електронно гласуване, още на тях може да има нови изборни правила. Нищо, че от трите въпроса на президента остана само един. Референдумът е върховна форма на пряката демокрация, и ние, избирателите, имаме най-голям интерес референдумите да притежават реална власт. Можем да им я делегираме, като гласуваме така, че задължим парламента да ни чуе и узакони електронното гласуване. Въвеждането на електронно гласуване е най-реалистичната за момента възможност

да бъде разбит нео-феодалният модел на властта в България

Този модел не е от вчера, и не е само на местно ниво. Тон даде бившият цар, когато стана премиер. При Саксобурготски отделните министерства функционираха като напълно самостоятелни владения, чиито феодали дължаха на своя монарх съответния данък и почести срещу правото пълновластно да се разпореждат с територията си. Но след министрите, кметове и общинари се включиха с удоволствие в схемата. Те използваха местните избори като инструмент за мажоритарното си разполагане в самия център на властта. Един успешен референдум може да ги изтласка оттам.

Преди 7 години, когато Народното събрание приемаше Закона за пряко участие на гражданите в управлението, Ахмед Доган заяви: „Референдумът не е игра на демокрация, допитванията са опасни за политическата система”. В някакъв смисъл това е така. За 137 години самостоятелна държавност в България референдуми е имало само три пъти – на 19 ноември 1922 г., на 8 септември 1946 г., и на 16 май 1971 г. На първия национален референдум, свикан от земеделско правителство, са осъдени т. нар. „виновници за националните катастрофи”. На втория, свикан от отечественофронтовско правителство, Царство България е провъзгласено за Народна Република България. На третия, свикан от комунистическо правителство, е приета Втората републиканска конституция (1971-1991 г.), по-известна като Живковската конституция. Четвъртият, през 2013 г., свикан от демократично правителство, практически не се състоя.

Крайно време е тази негативна тенденция да бъде обърната - въпреки нежеланието на огромна част от българската политическа класа да допусне

„гражданите до пряко участие във властта“

Референдумът за изборните правила е чудесен начин да покажем на сегашната политическа класа колко е склерозирала. Това всъщност ще и е референдум за капацитета ни да се противопоставим на политическия нео-феодализъм, който описах. Контролираният вот, който вече работи и на национално ниво, е същностен елемент на феодалния модел. Електронното гласуване – начин да го отхвърлим.

А може би и начин да изберем водач в едва започващата ни борба за пряка демокрация. На 21 октомври 2015, в интервю по Нова тв, президентът Плевнелиев индиректно даде такава заявка. От резултатите от референдума, който ще проведем едновременно с местните избори на 25 октомври, зависи дали ще я потвърди.