Крум Благов, специално за Faktor.bg

Утре Пламен Орешарски напуска не просто „Дондуков“ 1, а политиката. Така поне каза той. Но не приемайте думите му за чиста монета – премиерът в оставка

отказва политиката, както страстните пушачи цигарите

Правил го е вече – през 2003 г., когато тогавашният лидер на СДС Надежда Михайлова скандално оттегли кандидатурата му за кмет на София. Тя беше разгневена, че Орешарски се е срещнал с Васил Божков. Тогава финансистът напусна и поста си на заместник-председател на СДС и заяви, че повече няма да се занимава с политика. Но не устоя на изкушението.

Описанието на Орешарски като син ренегат всъщност е доста опростено. Внимателният прочит на неговата биография показва, че той никога не е бил верен на партия. Кариерата му в Министерството на финансите започва при управлението на Любен Беров – кабинет с мандата на ДПС, подкрепян скришно от БСП. Финансов министър е Стоян Александров, колега на Орешарски от УНСС. Точно тогава, през 1993 г., днешният премиер става началник управление „Държавно съкровище и дълг“ в Министерството на финансите и остава там и по времето на Жан Виденов, когато съкровището се стопи, а дългът стана колосален.

Самият Орешарски обаче надали носи отговорност за това. Изглежда работата му е оценена положително, защото при Иван Костов той става заместник-министър на финансите. Тогава влиза в СДС и израства в партийната йерархия. През 2002 г. е вече заместник на Михайлова. Краят на неговия син период повлича и нейния. Принудена да търси нов кандидат за столичен кмет в последните седмици преди изборите, тя пое отговорността да се яви на вота сама и загуби от Софиянски. Което стана причина за оставката й като шеф на сините.

Наистина ли обаче Орешарски се отказва от политиката? На следващата 2004 г. го виждаме отново в червените редици, макар и в миманса – той е сред авторите на първия икономически доклад, написан за президента Георги Първанов. Именно държавният глава бабува на Тройната коалиция след изборите през 2005 г., когато БСП не може да състави правителство без НДСВ, царят се дърпа, а на Станишев не му се иска нов вот. Изненадващо на поста министър на финансите като „безпартиен експерт“ е назначен Пламен Орешарски.

Този ход много напомня избора на ген. Ангел Марин (човек на ДПС) за вицепрезидент през 2001 г. и назначаването на бивши сини депутати като Венцеслав Димитров и Николай Слатински за съветници на държавния глава. Очевидно идеята е на Първанов, а Станишев я прие и доразви по две причини. Първо, така се имитираше някакво национално съгласие (вижте, при нас има и хора от десницата), второ, успокояваха се кредиторите на България. Орешарски беше смятан за

четвъртия участник в Тройната коалиция

и той се оказа точно такъв. Благодарение на него управлението на левицата се оказа най-дясното. Той въведе плоския данък върху доходите, който оттогава БСП все обещава да премахне преди изборите и все не успява, когато вземе властта.

Като финансов министър Орешарски реформира данъчната администрация, създаде НАП и успя да намали драстично външния дълг на страната. Той имаше и късмет – годините от 2005 до 2009 бяха период на икономически възход, а колосалният внос осигуряваше огромни приходи от ДДС (за сметка на отрицателния платежен баланс). Станишев го хвалеше като „най-добрия финансов министър в Европа“. Фактите показват, че Орешарски е добър практик, но слаб в прогнозите. Той подцени започващата през 2008 г. световна икономическа криза, която за България още не е приключила.

Станишев вкара протежето на Първанов и в следващия парламент, а преди изборите през 2013 г. го обяви за кандидат-премиер на левицата. Така лидерът на социалистите се дистанцира от евентуален провал на кабинета и поддържаше тази шизофренична позиция през време на цялото му управление. Мнозинството хем поддържаше Орешарски, хем не искаше да отговаря за решенията му.

Липсата на мнозинство трябваше да подскаже на финансиста, че този пост в момента е много опасен и може да сложи кръст на бъдещето му в политиката. И този път обаче Орешарски не устоя на изкушението на властта и за няколко месеца се превърна в една от най-омразните фигури в държавата. Неговото име скандираха протестиращите, студенти го дебнеха пред кабинета му в УНСС.

Умерен в приказките си, той демонстрираше независимост от БСП и ДПС, но всъщност изпълни редица партийни поръчки. Премиерът предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС и назначи бивш сикаджия за заместник-министър на вътрешните работи, така че носи цялата отговорност за това. Друг нелогичен и неясен ход на правителството беше започването на преговори с американците за нов ядрен реактор в Козлодуй, след като руснаците ни съдят да платим друг, а БСП настояваше за възобновяване на АЕЦ Белене. Това очевидно е

част от някаква игра,

но дали от нея ще има полза или вреда за България, не е ясно и отговорността пред историята ще носят Орешарски и другото протеже на Станишев – енергийният министър Драгомир Стойнев.

Пламен Орешарски е добър финансист, но се оказа лош политик, а второто затъмни първото. Затова оттеглянето му е разумен ход – поне докато малко се позабрави злощастното му едногодишно управление. А после – кой знае? Бойко Борисов вече каза, че би го взел за финансов министър. Лидерът на ГЕРБ и друг път го е хвалил и е назначавал хора от средата на политическите си противници (да си припомним акад. Стефан Воденичаров, който беше шеф на инициативния комитет за строителството на АЕЦ Белене, а после за месец стана министър на образованието).

Историята познава много политически ренегати и далеч не всички са се проваляли. Най-сполучилият е британският премиер Уинстън Чърчил, който от консерваторите минава при либералите, а после се връща обратно и става национален герой. Може би Орешарски се намира в началото на нов син период. Така че не бързайте да го отписвате.