Крум Благов, специално за Faktor.bg

Трудно е да живееш в държава, която непрекъснато се реформира. България за съжаление е точно такава. На 9 септември станаха 70 години, откак сме непрекъснато в преход – най-напред от капитализъм към социализъм (1944-1962), после от социализъм към комунизъм (1962-1980), после към самоуправление (1980-1989), от четвърт век към демокрация и пазарно стопанство и т. н. Отдавна надминахме библейския рекорд на Мойсей с неговите 40 години скитания из пустинята.

Същото става и със съдебната система. Преди няколко дни Министерството на правосъдието представи актуализирана стратегия за нейната реформа. Лошото е, че това, което сега искат да реформират, не е някакъв остатък от тъмното комунистическо минало, а беше създадено тъкмо през последните 25 години. Някога

съдът и прокуратурата бяха зависими от БКП

Мога да ви посоча случаи, когато присъдите са определяни от комунистическото политбюро и пращани на съда за изпълнение. После уж магистратите станаха независима трета власт, създаде се Висш съдебен съвет (ВСС). Той сам избира главния прокурор и ръководителите на двете върховни съдилища – ВКС и ВАС.

Какъв е резултатът? Някои неща бяха възстановени под друго име като по живково време. Например някога следствието беше част от МВР, след няколко промени дознанието пое тези функции и е пак там. Новосъздадени институции като ВСС се прекрояваха няколко пъти, накрая направиха съвета постоянно действащ, а сега смятат да го делят на две – за съдии и прокурори. Все в името на независимостта на третата власт от първите две.

Фактите обаче ме карат да се съмнявам, че правосъдието иска да е независимо. Ето, сега поради безвластието беше най-удобното време да се избере председател на ВКС без партийна намеса, обаче ВСС не успя да го направи. Явно когато няма политически фаворит, гласовете се разпиляват и става трудно. Преди седем години, когато се знаеше, че зад кандидата стоеше президентът Първанов, той не само бе избран с пълно мнозинство, ами даже нямаше съперник.

Преди по-малко от две години пък смятаният за фаворит на ГЕРБ Сотир Цацаров беше избран за главен прокурор с мнозинство от 75 % от гласовете. Тогавашният министър на правосъдието даже не позволи да се гласува за останалите двама кандидати. Всичко беше ясно.

Най-новата ни история обаче показа, че не само политиците се бъркат в работата на съда, а и магистратите искат да участват в политиката. Първият „демократичен” главен прокурор, покойният Иван Татарчев, се канеше да докара от Виена бивш член на комунистическото политбюро „в чувал”, а после се скара с издигналите го сини политици и нарече лидера им „най-мразения човек в България”. Изобщо в прокуратурата стана традиция

протежето на властниците да се еманципира

и след известно време да влиза в конфликт с тях. Така се случи и с Никола Филчев, който дойде направо от кабинета на Иван Костов, където беше заместник-министър. Заради него президентът Петър Стоянов отказа да назначи избрания преди това Бойко Рашков. На втори избор наложиха Филчев, но скоро той заработи срещу сините. Всъщност – когато паднаха от власт.

Нещо подобно виждаме и при Сотир Цацаров. С участието си в „Костинбродската афера” (или завера?) той нанесе удар на ГЕРБ, а беше смятан за техен човек. Срещу заместник-председателя на партията Цветан Цветанов се водят няколко наказателни дела, а бившият депутат от ДПС Христо Бисеров си живее тихо, необезпокояван, защото швейцарците не искали заради него да си нарушат банковата тайна. Нищо чудно и тази акция да завърши като докарването на Огнян Дойнов в чувал или с шумното отнемане на няколко депутатски имунитета, с което започна мандата си като обвинител № 1 Борис Велчев. С две думи – без последствия.

В началото на тази година в Румъния осъдиха бившия премиер и кандидат за президент Адриан Нъстасе на 4 години затвор за корупция. Сега той излежава присъдата си. Вижте разликата – у нас парата се изпуска през свирката, докато там правосъдието пипа здраво. Нищо чудно да се случи това, от което се страхува правосъдният министър Христо Иванов – 

да отделят България от Румъния 

при мониторинга от ЕС. Съседите доказаха, че при тях няма недосегаеми от закона.

У нас политиците до един са чисти и почтени. Даже по живково време, когато хората по високите постове бяха номенклатура на ЦК на компартията и не можеха да се пипат без нейно разрешение, бяха осъдени за присвоявания и корупция няколко заместник-министри. Сегашното ни демократично правосъдие не смее да стигне до толкова висок етаж на властта. Тук-там някой депутат или кмет на малък град може да пострада. За повече няма кураж или уговорка, затова всички останали бяха оправдани или делата срещу тях се точат толкова години, че вече забравихме за какво се водят.

Съдебната ни система явно има нужда от реформа. Но как да накараме новите институции да работят при положение, че хората в тях са със стария манталитет? Те наистина ли искат да са независими? И ако станат, как ще използват своята независимост – за доброто на обществото или за лично забогатяване? Ето това са най-важните въпроси, на които съдиите и прокурорите дължат отговор на обществото преди да започне поредния етап от безкрайната реформа.