Цветан Тодоров*

Западните страни имат пълното право да се защитават от всякаква агресия и всякакви набези срещу ценностите, върху които са избрали да основат своите демократични режими. И по-точно, налага им се да воюват решително срещу всякакви терористични заплахи и всякакви форми на насилие. Те обаче имат интерес да не бъдат въвлечени в непропорционална, прекомерна и крайна реакция, защото тя би предизвикала резултати, противоположни на очакваните.

Страхът се превръща в опасност за онези, които го изпитват. Ето защо той не бива да бъде оставян да играе ролята на господстваща страст. Нещо повече, той е основното оправдание за поведения, често квалифицирани като „безчовечни“. Страхът от смъртта, която ме заплашва, или – още по-зле – заплашва скъпи за мен същества, ме прави способен да убивам, да осакатявам, да изтезавам. В името на закрилата на жени и деца (у нас) огромен брой мъже и жени, старци и деца са били избивани (при другите). Тези, които сме склонни да назоваваме „чудовища“, често са действали, водени от страх за своите близки и за самите себе си. Когато на южноафриканските полицаи и военни от епохата на апартейда се задава въпросът защо са избивали или предизвиквали неизразими страдания, те отговарят: за да се предпазим от заплахата на черните (и комунистите) срещу нашата общност. „Не сме изпитвали никакво удоволствие от всичко това, нямахме никакво желание да го правим, но трябваше да им попречим да убиват невинни жени и деца“.

А щом човек (или общество) приеме идеята да убива, той неминуемо се съгласява на следните стъпки: изтезава (за да се сдобие с информация за „терористите“), осакатява човешки тела (за да прикрие убийствата зад долнопробни криминални престъпления или случайни взривове): всички средства са добри, за да се постигне победата – следователно да се отстрани страхът.

Страхът от варварите е душевната нагласа,

която рискува да ни превърне във варвари. И злото, което ще причиним на самите себе си, ще надхвърли опасността, от която сме изпитвали боязън в началото. Историята ни учи: лекарството може да бъде по-лошо от болестта.

Нима бихме могли да се радваме на победата над омразния враг, ако за да го победим, е трябвало да станем като него?

Изобретенията на тоталитаризма са се появили като лекове срещу недъзите на буржоазното общество; те създадоха свят, по-опасен от този, срещу който се бореха. Несъмнено днешната ситуация не е толкова тежка, но все пак си остава обезпокоителна; все още има време да сменим ориентацията си.

Прекомерната или зле насочената реакция на „страните на страха“ се проявява по два начина в зависимост от това дали протича на тяхната собствена територия или на територията на другите. Във втория случай това означава да се отстъпи пред изкушението на силата, като се отговори на физическите агресии чрез разгръщането на непропорционално големи военни средства и чрез военни действия. Съединените щати са държавата, олицетворяваща образцово тази реакция след атентатите от 11 септември 2001 г., тъй като нахлуха пряко или пък усърдно насърчаваха нахлуванията в страни като Афганистан, Ирак и Ливан. Страните от Европейския съюз следват в общи черти американската политика, но с неохота, мърморейки и провлачвайки крак. Тези преки военни намеси са допълнени от действия, назовани „война срещу тероризма“ и между другото отговорни за редица незаконни арести и за изтезания, чийто символ днес са имената Гуантанамо, Абу Гариб и Баграм.

Всъщност тази политика води до двоен провал: тя прави противника по-силен, а нас самите – по-слаби. Най-напред, защото агресията, на която тя отговаря, не е дело на държави, а на отделни лица (наистина закриляни за известно време от талибаните, докато последните държаха властта в Афганистан), които не могат да бъдат засегнати нито от мощните бомбардировки, нито от окупационните действия на цели армии. Но също така, защото става дума за озлобление, породено от предходно унижение, и това озлобление не би могло да бъде излекувано с нанасянето на ново военно поражение над страната им. Точно обратното. Американската армия или нейните съюзници могат да унищожат противниковите войски, но по този начин те единствено ще подхранят озлоблението на населението – истинския източник на първоначалните актове на агресия. Изтезанията също са хранителна среда на желанието за отмъщение. Личностите, отговорни за нападенията срещу западните страни, живеят с усещането, че техните страсти са справедливи, а идеите им – правилни; впрочем – както е написал Паскал преди повече от триста години – „насилието и истината са безсилни едни срещу други“.

От друга страна, тази политика разрушава западния свят отвътре, понеже за защита на демократичните ценности, на които толкова държим, ние сме принудени да се откажем от тях! Нима бихме могли да се радваме на победата над омразния враг, ако за да го победим, е трябвало да станем като него?

Когато „всичко е позволено“ в битката срещу тероризма, антитерористът започва да бива объркван с първоначалния терорист.

Впрочем всички терористи на света вярват, че са антитерористи

и че не правят нищо друго, освен да отвръщат на предходен акт на терор… И това не се отнася само за тях: винаги, при това без особено усилие, биха могли да бъдат открити достатъчно факти на предходно насилие, призвани да оправдаят всяко настоящо насилие. Но така войната няма да свърши никога.

Тези критики спрямо реакцията на американското правителство спрямо агресиите, претърпени от неговата страна, не произтичат в никакъв случай от какъвто и да било антиамериканизъм. Напротив, те се присъединяват към един вътрешен дебат в самите Съединени щати и са мотивирани от нарастващото разминаване между провъзгласените идеали и практическите действия. В политически план изборът на Съединените щати не е твърде различен от този, който биха направили много други страни. Ала той далеч повече привлича всеобщото внимание и съсредоточава върху себе си доста повече критики, защото във военен план тази страна заема изключително положение. Нейният разрушителен арсенал е несъизмеримо по-голям в сравнение с всички останали, а спирачките, възпрепятстващи неговото прилагане – далеч по-слаби: всички останали страни се страхуват от реакцията на Съединените щати… Необикновените постижения на военната технология правят тази страна най-опасна – за другите, но и за самата нея: атомните оръжия, които тя притежава, биха могли да поставят на карта живота на планетата.

В западните, и особено в европейските страни, където от няколко десетилетия пребивава значително малцинство, произхождащо от „страните на озлоблението“, се наблюдават редица ситуации, онагледяващи сентенцията за лекарството, по-лошо от болестта. Това малцинство изповядва исляма – религия, различна от тази на мнозинството; и най-вече в организацията на своя собствен социален живот то, малцинството, й отрежда роля, която не отговаря на мястото на религията, независимо коя е тя, в съвременните либерални демокрации. Оттук между различните части на населението възникват чести търкания по отношение на цяла серия въпроси, засягащи всекидневния живот. Как да намалим тези търкания? Именно в отговор на този въпрос възниква злополучната реакция, наречена „твърдост“, което всъщност е евфемизъм за нетолерантността.

Никой не е изцяло задоволен от условията, в които живее, нерядко в обществата битува и усещането, че тези условия се влошават. Но кой е виновен за това? Хората обикновено се изкушават да търсят прост, еднозначен отговор и виновник, лесен за идентифициране: именно в това изкушение е редно да потърсим и генезиса на популистките движения и партии. Левият популизъм отвръща: виновни са богаташите, трябва да им отнемем богатствата и да ги разпределим между бедните. Десният популизъм не защитава определена социална класа, а определена нация, и на същия въпрос отговаря: виновни са чужденците.

Ксенофобията представлява програмата минимум на партиите от крайната десница, които са се видели принудени да изоставят други свои любими теми като антикомунизма и расизма. От няколко години насам тези партии разшириха своя електорат в поне половината страни членки на Европейския съюз. Наистина те никъде не са протагонисти, но ту тук, ту там се оказват необходими за образуване на коалициите, поемащи властта след избори. И ако искат да задържат спечелената власт, умерените партии са принудени да отговорят на изискванията на крайната десница по въпросите на имиграцията и съвместното управление – иначе рискуват да изгубят гласовете на избирателите.

Общата ксенофобия

се подсилва от това, което трябва да наречем ислямофобия, макар с този термин понякога да се злоупотребява. Двете форми на отхвърляне се препокриват само частично: ислямофобията засяга единствено част от имигрантите, но притежава и особеното свойство да не спира на държавните граници; така или иначе мнозинството от съвременните имигранти в Европа са все пак с мюсюлмански произход. А да нападаш имигрантите изобщо, е политически некоректно, докато да критикуваш исляма, се схваща като акт на смелост и доблест; ето защо едното противоборство може да замени другото.

За отхвърлянето на исляма съществуват многобройни причини, част от които – много стари. Ислямът отдавна се е очертал като противник на християнството. Днес той въплъщава една форма на религиозност, за освобождаването от която европейците са изразходвали твърде много време. Затова светските лица го отхвърлят още по-силно, отколкото вярващите. Мюсюлманските страни са били колонизирани от европейските сили в хода на миналите векове; колонизаторите обаче са били принудени да се върнат у дома в момента на деколонизацията, запазвайки чувство едновременно на превъзходство и на горчивина. Представители на колонизираните до неотдавна народи днес идват да се настаняват у тях, макар и не в качеството на колонизатори: как гражданите на богатите страни да не бъдат настроени срещу тях? Към това се добавя и натрупаното през вековете озлобление на същите тези предишни жители на колонии, а днес – новоизпечени имигранти, или на техните потомци, преселили се в Европа и станали европейци, което ги тласка да задействат своите бомби в Лондон и Мадрид, в Берлин и Париж: опасността, която те представляват, не е въображаема. И накрая, по силата на географските (и геоложките) си особености повечето от тези страни с мюсюлманско население притежават основните енергийни резерви на планетата. Когато цената на бензина или сметките за отопление нарастват, подобна зависимост от предишните подвластни е нещо доста мъчително.

Съвкупността от тези причини, към които несъмнено се прибавят и някои други, води до това, че престъпните или шокиращите действия, извършени от някои мюсюлмани, се обясняват с тяхната верска идентичност или дори с произхода им от страни, изповядващи тази религия. След подобно обобщение става лесно в обществения дебат да бъде въведен езикът на заклеймяване, на каквото не е подложена никоя друга социална група, като основният начин на действие е последователното смесване на присъщи и неприсъщи на същността й явления. Почти навсякъде медийни корифеи заявяват, че ислямът проповядва омраза и насилие, че е най-глупавата религия на света, че децата на имигрантите говорят развален френски (гъргорят като заклани овце), или че човек трябва да се гордее, че е ислямофоб. В Холандия един войнстващ популист, Пим Фортаун, публикува своята книга „Против ислямизацията на нашата култура“; непосредствено след неговото убийство (от човек с холандски произход), основаната от него партия печели 17% от местата в парламента. Филип Девинтер, лидер на партия „Фламандски интерес“ в Белгия, заявява:

„Ислямът е враг номер едно не само на Европа, но и на целия свободен свят“.

Експертите по исляма, нароили се изведнъж напоследък, с готовност обясняват по всички медии, че тази религия е иманентно лоша и срещу нея трябва да се води борба. Вследствие от тази враждебна атмосфера хората с мюсюлманска идентичност се чувстват отхвърлени от обществото, където живеят, и се вкопчват още по-силно в своите традиции – действителни или въображаеми.

Нито международните отношения, нито тези между различните групи в рамките на дадена страна не могат да бъдат доведени до състояние на хармония с едно махване на магическа пръчица. Причините за търканията или за враждебността често са реални и не произлизат от случайни недоразумения. Въпреки това не вярвам, че война в международен план и прояви на нетолерантност у дома биха донесли нещо добро. От друга страна, изобщо не става дума да витаем в облаците, нито да прекратим активната борба срещу терористическите заплахи. Прибягването до въоръжена сила не може да бъде елиминирано от взаимоотношенията между нациите или групите нации, но то задължително трябва да бъде придружено с далеч по-прецизен анализ на всяка конкретна ситуация. От своя страна демокрацията не преодолява окончателно вътрешните конфликти, а ни дава средства да се справяме с тях 

по мирен начин

Военните намеси през последните години не ни доведоха до очакваните резултати. Същото по всяка вероятност ще се случи и с потенциалната интервенция в Иран, подготвена от изказванията на западните държавни глави през 2007 и 2008 г. Изборът на други средства за въздействие не би принизило в ни най-малка степен порицанието, което би трябвало да бъде произнесено срещу този теократичен режим, срещу съществуващите в него нравствени порядки, срещу посегателствата върху свободата на словото, срещу условията за задържане в затворите на Иран или срещу провокационните изявления на президента на тази страна. В това отношение Европейският съюз би трябвало по-скоро да даде пример, надявайки се, че Съединените щати ще тръгнат по неговите стъпки, отколкото послушно да следва вашингтонските неоконсерватори.

Да се откажеш от нетолерантността, не означава, че трябва да търпиш всичко. За да печели доверие, един призив към толерантност би трябвало да се основава върху непоколебим консенсус относно това, което обществото смята за нетолерантно. В общи черти основата на подобно съгласие са законите в дадена страна; към тях се добавят някои морални и политически ценности, които са негласно възприети от всички. Все пак правовата съвкупност (наричана още „републикански договор“), уточняваща правата и задълженията на всеки гражданин, би трябвало да бъде разграничавана от културните характеристики на отделните личности, многобройни и изменчиви, част от които е и религията. Тълкуването на политическите и социалните конфликти с религиозни и културни (да не говорим за расови) понятия е едновременно неточно и вредно: вместо да умиротворява конфликтите, то ги подклажда. Законът трябва да надделява над обичая, когато те се противопоставят един на друг – но в повечето случаи нещата не стоят така.

В днешния и утрешния свят срещите между личности и общности, принадлежащи на различни култури, неминуемо ще зачестяват; участниците в тях са единствените фактори, способни да предотвратяват превръщането им в конфликти. Със средствата за разрушение, намиращи се на наше разположение, избухването на подобни стълкновения би могло да постави на карта оцеляването на човешкия вид. Ето защо е необходимо да се направи всичко възможно за избягването му. Това е и основната причина за появата на тази книга.

*Цветан Тодоров е един от най-значимите живи интелектуалци на света. Самоопределя се като българин и французин, известен като литературен критик и теоретик, а неговите философски рефлексии за самоопределянето са от голямо значение за антропологията и социологията. Въпросът за собствената и чуждата културна идентичност е една от важните теми в изследванията на Тодоров.

Faktor.bg ви предлага част от пророческата му книга „Страхът от варварите“, Париж, 2008 г, издадена в България от издателство "Изток- Запад", превод проф. Стоян Атанасов.