Иван Сотиров

Hа 24 февруари бившият премиер доц. Иван Костов изнесе лекция пред Българската академия на науките и изкуствата. Той уточни, че докладът му е на базата на изследвания, стартирани от неговата Лаборатория за управление на риска преди повече от 1 г.(Вижте ТУК изводите му едно към едно,б.а.)

Въодушевен от високият наратив и под силното въздействие на този впечатляващ доклад дръзнах, в домашни условя и с подръчни средства, да направя една негова реплика, но като заменя Ердоган с Путин. Подарявам я на Лабораторията без претенции за процент от средствата, които правителстватаѝ заплащат. Нека евентуалните приходи да бъдат използвани за утешение на понеслите загуби в КТБ или за друга хуманна кауза. Не разчитам и на орден „Стефан Стамболов“, но трепетно очаквам дали Лабораторията за управление на риска би излязла с такъв доклад:

Задълбочава се разделението на нацията ни, предупреди лабораторията за риска

Започвам с рисковите фактори направо.

След 2001 г. Партията Единна Русияи нейният лидер Владимир Путин постепенно замениха демоктратизираща се Русия от времето на Елцин. Установен беше политически болшевизъм и неосталинизъм.

Замяната бе силно ускорена след 2004 г. като опит за противодействие на т.нар. „Цветни революции“. Опитът целеше под формата на Евразийски съюз, като алтернатива на Общността на независимите държави (ОНД), да бъде възстановен тоталният контрол на Русия върху държавите от постсъветското пространство. Основна предпоставка за новите амбиции на Москва бешеикономическият растеж, в следствие на четворното нарастване на цените на петрола – от 30 на 120 долара за барел от 2002 до 2014, вкарал Русия в челната десетка на световните икономики. Над 50% от БВП на Русия се формира от цените на суровините – основно от производството и продажбата на газ и петрол. Това увеличение на цените на газа и петрола даде мощен финансов ресурс за инвестиране в засилване на военната мощ на Русия, но освен това, то предостави в ръцете на режима в Кремъл и нова Съветска армия. Доставките на газ и петрол за държавите от съветската периферия се превърнаха в нещо като доставка на окупационни части.

Вместо европеизация и модернизация на страната управляващите налагат все по-масово своя сталинистки режим.

Втори провал - борбата с корупцията приключи с обявяването на Путин за корумпиран от Финансовото министерство на САЩ, а във Великобритания бе обявено, че най-вероятно Путин е одобрил убийството на бившия шпионин Александър Литвиненко през 2006 година.

Трети провал - конфликтът с ЕС се изостри.

Четвърти провал – неуспешният опит на руската марионетка Янукович да потуши с полицейска сила протеститена „Майдан“, масовите убийства на хиляди украински граждани и военната агресия на руски военни части, не само не запазиха руското влияние в Украйна, а напротив издълбаха дълбока кървава бразда между двата народа.

Пети провал – анексирането на Крим, в грубо нарушение на международното право, постави Русия в тежка международна политическа и икономическа изолация.

Шести провал – пропаднаха основните геостратегически енергийни проекти на Русия, а „Лукойл“ е изгонен от почти всички европейски държави.

Седми провал - вместо конкретни преговори сега Москва провежда масирана хибридна война срещу ЕС и България – вещае разпад и крах на ЕС и размахва ядрени куфарчета.

Осми провал - ЕСне отмени санкциите наложени на Русия, заради Анексирането на Крим, въпреки опитите на режима в Кремъл да се пробута за съюзник на Запада, като се възползва от терористичните атаки срещу някои европейски държави.

Девети провал – след агресията спрямо Украйна, партньорите на Русия от евразийския съюз, се стреснаха и станаха доста предпазливи. В следствие на което те се измъкнаха от всички форми на по-тясно партньорство, които им предлагаше Кремъл.

Десети провал – Москва повтори грешката от Афганистан, като се забърка в конфликта във Сирия, от който сега бърза да се измъкне. Така Русия влезна в тежък конфликт с Турция. Освен това, руската армия воюва срещу сунити, след като над 90% от многомилионното мюсюлманско население в Русия е сунитско. Накрая, Русия се конфронтира тежко със Саудитска Арабия – страната от която можеше да търси подкрепа за намаляването на производството на петрол, нещо което в момента е жизнено важно за колабиращата руска икономика. На приятелите си от Техеран, Москва не може да разчита за такова нещо, защото те чак сега след дълго ембарго влизат свободно на големите пазари.

11-и провал - с военните си действия в Абхазия и Южна Осетиясрещу грузинците направи съществен принос за разгаряне на гражданските войни в съседните си страни.

12-и провал - противно на Запада, Москва вижда като свой основен противник в Близкия Изток опозицията на режима на Башар Асад и членуващата в НАТО Турция, а не диктатора Асад и джихадистите от Ислямска държава.

13-и провал - вместо нулеви проблеми със съседите, Москва предизвикаподозрения за своитесъветско-имперски амбиции датретира Балканитекато свой хинтерланд.

Точно провалите му разкриха в дълбочина целите на Путин и партията му – победата на „Москва - Трети Рим“ над Европа; политическо внедряване на кремълски агенти във всички европейски и международни структури, което е смисълът на руското желание за партньорство с ЕС; лидерство в постсъветската зона и най-вече в югоизточната европейска периферия. Колко голяма е опасността от постсъветските амбиции на Кремъл, се вижда от това къде се разполага той в скалата между сталинизма и кагебизма. За управляващите в Москва днес, Запада е същият смъртен враг на Русия, както беше преди за Съветкия съюз, само империалистите днес са се излиберастили.

Евразийските претенции на руските путинисти се превърнаха в нови рискове за националната сигурност на България, която те третират като предмостие за своите цели.

Ние сме идентифицирали следните рискове:

Задълбочава се разделението на българската нация.

Зависими от Кремъл лица

участват в управлението на БПЦ,като са подменили характера и на автокефална Българска православна църква.

Втори риск - вмешателството на служебната на Московското правителство патриаршия в делата на нашата църква провокира възникването на православен кагебизъм. Радикални русофили от клира вече проповядват джихад срещу еретичният Запад.

Според социологическо изследване, което претендира да се отнася за всички, 4,4% от българските русофили отговарят, че 

биха дали живота си за Русия

 Някои ми казаха, че това не било радикализъм. Аз не знам какво означава така да са разместени ценностите, че да си готов да умреш за друга държава, а не за родината си, а не за децата си и семейството си. Още по-лошо – всички русофили в това изследване отговарят, че при определени условия подкрепят руска окупация на страната ни.

Третити риск - България се превръща в едно от предмостията за разпространение и изостряне на посочените рискове за европейските страни поради наличието на компактни маси русофили и заплашва отвътре сигурността на ЕС, като изпраща руски агенти да разпространяват путинизма в западноевропейските страни.

Четвърти риск – напливът на руски заселници постоянно нарушава суверенитета на България. Съпътстван е от навлизане, пребиваване и транзитно преминаване на поддръжници на “Москва – Трети Рим”, които получават в някои случаи статут на постоянно пребиваващи и създават спящи клетки на Кремъл. Към страната ни се отправят отвън преки заплахи.

Петити риск, Москва се противопоставя на европейската политика за енергийна сигурност. В ущърб в частност на българските интереси първоначално искаше да прави газопровода „Южен поток“, а после и газопровода “Турски поток”.

отслабват южния фланг на НАТО

и с това намаляват гаранциите за колективната отбрана за България.

Шести риск, с помощта на депутати от ДПС бе извършена промяна на законодателството стотици хиляди турски граждани да се впишат като нови български граждани и избиратели по административен ред.

Посочените рискове наближават критичните си стойности и могат да доведат до етнорелигиозни сблъсъци, локални граждански конфликти, до дълбоко и непоправимо разделение на българската и други европейски нации включително чрез промяна на демографските реалности.

Противодействието на рисковете е затруднено от две специфични за България обстоятелства. Първото е морската граница с Русия. Неосъветската имперска политика, която е обща спрямо Балканите, но особено активна и с многобройни средства за реализация в България, е проникнала, без да срещне противодействие.

Дори и мюсюлманското и турско малцинство, в България има руско политическо представителство в лицето на ДПС. В последните години движението, а сега част от него се обвърза тясно с турските власти и е с претенцията да представлява политически групови права на мюсюлманите.

В заключение двустранните отношения на България и Русия са доминирани от нежеланието на Москва да решава съществуващите проблеми. Българските власти не са последователни в опитите си да спечелят подкрепа от ЕС и НАТО, за да решават откритите въпроси за енергийната ни независимост от Русия и за превъоръжаването на армията ни от руски по натовски стандарт.

След разцеплението на ДПС Москва се надява на всякаква лабораторно-библиотекарска подкрепа за Ахмед Доган.