Александър Йорданов, специално за Faktor.bg

Вчера, 8 май, ние, европейците, отбелязахме Деня на победата над нацизма и фашизма. А днес, 9 май, празнуваме най-хубавия европейски ден: Денят на Европа.  72 години в Европа има мир. Благодарение на Германия и Франция, на  западната цивилизация, имаме обединена Европа.  Нека поне на този ден прочетем с български и европейски, а не с руски очи,  очи своята история.  
Втората световна война. Започват я нацистка Германия и болшевишкият Съветски съюз. Чрез тайно споразумение (договорът „Рибентроп – Молотов”) решават да си поделят Европа. В този период Царство България и СССР поддържат нормални дипломатически отношения.  През пролеттта на 1941 г. България е изправена пред съдбовен избор: накъде, с кого ? Най-мощната армия по това време в Европа – германската, приближава българската граница. През Първата световна война германците са наши съюзници. Възможно ли е било да тръгнем  срещу тях през 1941 г. при положение, че през 1939 г.  техен съюзник става дори „великият Съветски съюз”?  Че СССР подпомага с горива и зърно окупиралата половин Европа Германия.  Че СССР ни предлага „съюз” и присъединяване към държавите от Оста – Германия, Италия, Япония.  Отстоявайки само и единствено националните интереси Цар Борис III и българското правителство отклоняват дълго време поканите за включване във войната. 
Да се опитаме да видим  предвоенната действителност не чрез думите на политиците, а  с  очите и мислите на обикновените хора. Какво са искали хората на България в това страшно време? Да воюват срещу Германия?  Категорично не.  Да воюват срещу СССР?  Категорично не.  Българският народ не е искал да воюва нито с Германия, нито със СССР.  Защото 

българският народ не е народ самоубиец

  Българските граждани са били наясно, че и нацистка Германия, и болшевишкият СССР са заплаха за българската национална сигурност. Тяхната  идеология, агресивност, мания за величие и завладяване на чужди територии, господарски манталитет и антихуманни  политически практики, са органично чужди на нашия народ.   
Цар Борис III и българските политици вземат най-трудното, но единствено вярно решение – 
да съхранят живота на българските граждани  
Защото са знаели, че няма нищо по-ценно от човешкия живот. Защото са мислили като нормални хора, а не като нацистки или болшевишки фанатици, военнолюбци, за които човешкият живот няма стойност. Те са искали да запазят живота на българите.  Да запазят целостта на държавата, нейната територия. И  успяват. Нещо повече. България е единствената държава в това зловещо време, която спасява от лагерите на смъртта всички свои сънародници от еврейски произход.

 България избира живота, а не смъртта

Това е българският избор по време на Втората световна война. Чрез политиката на „неутралитет” този си избор Царство България  успява да удържи до пролетта на 1941 година.  Опитва да го продължи чрез включване в „Тристранния пакт” –  след 1 март  1941 г.  Така България остава до началото на септември 1944 г.  самостоятелна и независима държава, направила е сама своя избор и не допуска да бъде окупирана от чужд завоевател.  На 13 декември 1941 г. обявяваме т.н. „символична“ война на САЩ и Великобритания.  Това също е част от политиката на „оцеляване”.  На 5 юли 1942 г. САЩ  ни обявяват война. В един момент тя става реална. Но проговорилите архиви разкриват, че американските въздушни нападения срещу  българската столица са били  съгласувани с Москва. В Кремъл са смятали, че една „ударена” и „окървавена” България по-лесно ще падне в техни ръце, в ръцете на „техните хора”  – Георги Димитров и Васил Коларов, подготвящи се в Москва за своята бъдеща мисия.  
На 1 март 1941 г. Царство България се присъединява към „Тристранния пакт” – Германия, Италия, Япония, но България не скъсва дипломатическите си отношения със  СССР.  Понятието „дипломатически отношения” включва в себе си понятието „дружески отношения”. Съветските пълномощни министри  Анатолий Лаврентьев (1939-1940) и Александър Лаврищев (1940-1944) работят спокойно в София, а българският пълномощен министър Иван Стаменов в Москва представлява не само България, но и Германия.  
Царство България никога не е било и през цялата Втора световна война не е  

„монархо-фашистка държава” 

Тази нагла комунистическа лъжа трябва да бъде категорично опровергана.  Царство България е държава, която успешно преодолява трудностите след  военната катастрофа в Първата световна война. В края на 30-те години  държавата ни е вече лидер в Югоизточна Европа. Това е държава с  ярък духовно-творчески и достоен политически и военен елит. Българският лев е конвертируем без да го крепи МВФ. Българският паспорт е отварял границите на европейските държави със  силата, с която днес го прави и личната ни карта (45 години комунистическия паспорт не можеше да направи това).  Културата, науката, образованието, религията  са били на почит, част от живота на народа. В края на 30-те години армията ни наброява 450 000 войници и офицери, с много добро въоръжение.  И в града, и на село, хората не са си заключвали домовете нито през деня, нито през нощта.  Нямало е решетки на прозорците и на  вратите на магазините. Не са издигали около къщите си високи бетонни дувари. Българските политици не са се криели в „сараи” охранявани за сметка на държавата. Българското трудолюбие и предприемачески дух в условията на нормалната капиталистическа икономическа система, опряна на частната собственост, са били направили чудеса за краткото време след Първата световна война.  Законността и реда в страната,  вярата в Бога, в семейно-родовите и националните традиции и ценности, са били превърнали България в държава, с която предците ни с основание са се гордеели. 
Имала ли е тази държава врагове.  Имала е. 

Това са били комунистите,

 обслужващи чужда на българския народ и държава, политика. Тяхната дейност е била финансирана  от Москва. Те са били нелегално въоръжавани от Москва. Техни са всички опити за дестабилизиране на България  –  въоръжени метежи, опит за гражданска война, терористични атентати, нелегално навлизане в страната на  въоръжени в СССР  терористи, създаване на паравоенни организации, включително и „военен отдел”  към тяхната партия – нещо недопустимо за една политическа партия. Като нормална държава Царство България е преследвало такива терористи, чужди агенти, лица преминали незаконно българската граница, участници в паравоенни организации. 
Време е да се преодолее лъжата, че през Втората световна война  комунистите са се борили срещу фашизма 
Борили са се срещу България, срещу своята държава в интерес на чужда държава. Понятието „партизанин”, което от години наред те експлоатират, означава  въоръжено лице осъществяващо  индивидуални или организирани бойни действия  срещу  чужда държава окупирала националната територия чуждестранен агресор, „враг”.  Партизанска война се води в СССР, в Югославия, във Франция, защото тези държави са окупирани от нацистка Германия. До началото на септември 1944 г. България не е окупирана държава. Нейните институции функционират нормално.  Впрочем, това обяснява дори Уикипедия, където четем, че само у нас „партизанското движение” е „действия срещу държавната власт...включително терористични нападения”. 
Ако т.нар. „партизани” се бяха борили срещу фашизма, то след капитулацията на нацистка Германия те и тяхната комунистическа партия  би трябвало да съдействат за едно нормално демократично развитие на България, каквото наблюдаваме след войната в Германия.  Вместо това те налагат абсолютно чуждата на традиците на българския народ  и напълно сходна с нацисткия режим преди войната в Германия, съветска еднопартийна тоталитарна политическа система.  Налагат и крайно неефективната, и съсипваща националната икономика, съветска икономическа система. Комунистите ликвидират основните права и свободи на гражданите, демокрацията, частната собственост, пазарната икономика.  Отхвърлят демократичната Търновска конституция и я заменят с основен закон, който още в чл.1 определя, че те са „ръководната сила” в държавата и обществото, от което следва, че всички останали граждани са само изпълнители на тази им „ръководна сила”.  Членството в БКП се превръща в участие в „ръководната сила”  с всички произтичащи от това привилегии. Така България бе разделена: на комунисти и народ. Така комунистите лишиха българите от всичко, което за по-малко от две десетилетия след Втората световна война, доведе до благоденствие народите на Западна Европа. България се превърна в колония на СССР и дори два пъти Българската комунистическа партия прави опит да заличи държавата ни като я направи република на Съветския съюз. Инициатор на това национално предателство е лидерът на тази партия Тодор Живков. 
На 5 септември 1944 г. СССР къса едностранно дипломатическите отношения с България и ни обявява война.

 По-голяма подлост от това българската история не познава

 Въпреки това армията ни не изстрелва и един куршум срещу съветската армия, защото още на 26 август  българското правителство е обявявило неутралитет.  То продължава да се води от основната си политическа стратегия през войната: да запази живота на българските граждани.  Да запази мира и спокойствието в страната.  Но това не спира СССР да окупира България.  Започва т.нар. от комунистическата пропаганда „ второ освобождение”.  Избит е или жестоко репресиран, политическият, военен, стопански, научен, културен и духовен елит на страната. Наложената тоталитарна икономическа и политическа система постепенно съсипва държавата ни. В края на т.нар. „социализъм”  България бе изостанала трагично от нормално развивалите се след войната западноевропейски държави . А те не са имали никакво друго предимство пред нас освен едно: в тях съветската армия не е стъпвала, марионетно просъветско правителство не е налагано, комунисти на власт не са допуснати.  „Системата” им не е била сменяна. Свободите и демокрацията не са били ограничавани, а разширявани. Човешките права бяха ценност, а не повод за репресия от страна на милиционерските и ДС охранители на БКП. Истината е, че 

Победата над нацизма не донесе свобода за българския народ

 Случи се точно обратното. За нас  тоталитаризма, „червения нацизъм”,  властта на една партия,  на един партиен и държавен „вожд”, на една идеология, започна след Втората световна война. И тази власт на комунистическата идеология и практика, другото лице на фашизма, продължи близо половин век –  от есента на 1944 година до 1990 г. , когато Седмото Велико народно събрание прие днешната българска конституция. 
Затова и на 9 май ние не празнуваме „Денят на победата”, а  честваме „Денят на Европа”. 
Това е нашият ден. За нас Втората световна война приключи с капитулацията на Германия на 8 май 1945 г. На 9 май 1945 г. за нас победа нямаше. През май 1945 г. срещу България  вече се водеше безмилостна война. Страната бе окупирана,  десетки хиляди български граждани бяха избити. Нашето освобождение закъсня трагично. Близо половин век ние живеехме в несвобода, в затвор, изолирани от нормалния свят, зад „желязна завеса”.  45 години бяхме водени от „ръководната партия” в грешна посока. 45 години е много време. Това са 16 425 дни. Милиони погубени съдби, неживяни нормално животи. Огромно време през което се движехме в обратната на нормалността  посока. Живяхме в безвремие. И когато най-после разбрахме тази трагична истина за себе си, когато трудно хванахме верния път,  би било престъпление , ако допуснем да бъдем отклонени от него, от нашата обединена Европа, от нашия евроатлантически свят. А още по-голямо би било това престъпление , ако отново започнем да правим „мили очи” на наследниците на държавата, която ни окупира през 1944 година и ни наложи тогавашната си антихуманна политическа и икономическа система.  Затова като  българи и европейци, нека имаме достойството и самочувствието на нация, която след дълга изолация и лутане,  е намерила верния път и вече върви в правилната посока. Нека вярваме в себе си като народ, за да не допуснем отново до съзнанието си комунистическата пропаганда. Да отстояваме своята независимост и интереси като стоим далеч от тези, които ни отнеха свободата след края на Втората световна война. Да ценим  своя европейски дом. Да работим за него. Да бъдем българи и европейци.  За да е жива и утре България.