Андрей Пионтковский, kasparov.ru  

"Чувството за безнадеждност се усилва  именно тогава, когато ненавистните режими вече са преживели своята акме (висша степен, връх-Бел. пр.) и техният жизнен цикъл се приближава към края си. Това сякаш е признак за началото на края, чувството за безизходност е признак за това, че „изходът“ е близо“. 

Дмитрий Фурман

Алфа-самец на глутницата, главатар на престъпна банда, цар на цяла Русия – това са много сложни професии, по своему трагични, обричащи на безпределна самота.
Властта на който и да било диктатор, дори и най-жестокият, никога не е абсолютна. Тя винаги е „конвенционална“, тоест тя е условно споразумение с неговото обкръжение: няколко десетки висши граждански, полицейски, медийни и военни чиновници.
Революциите, превратите, метежите се случват, когато критична маса от тези персонажи губи мотивите си за подчинение. Властта на диктатора е много по-крехка отколкото властта на избрания лидер при демокрацията.
През последните 25 години от живота си другарят Сталин всяка сутрин е трябвало да се изправя пред една и съща дилема - или Кремъл, или моргата. 
Затова и той перманентно прочиствал съратниците си, докато не се оказал безпомощно лежащ в локва от собствената си урина на пода в резиденцията в Кунцево.
В нашият не толкова жесток век опциите са малко по-привлекателни: 

Кремъл, моргата, затвора, или на „парахода на крадците“

 Съдбата на кремълския господар няма да бъде решена от сто милиона руски граждани на „изборите“ на 18 март следващата година. Тя ще бъде решена в близките седмици от сегашно „политбюро“ - 15-20 от най-авторитетните ще вземат решението, опирайки се на „народното мнение“ (60-100 чиновници-бизнесмени от втория ешелон на кремълската клептокрация).
Което съвсем не означава, че дейността на Алексей Навални и ФБК (Фонд за борба с корупцията основан от Навални – бел. пр.) е безсмислена. Ни най-малко. Щабът на движението, убеден съм в това, прекрасно разбират, че двете фамилии – Путин и Навални – никога няма да се появят на една и съща бюлетина за гласуване. Там може да фигурира само едната от тях в зависимост от хода на събитията.
Затова и цялата дейност на ФБК е насочена към това фамилията на държавния престъпник, узурпирал властта, повече никога да не се появява в избирателна бюлетина.
Не можем да предположим какъв ще бъде ефектът, но е много показателно, че десетки хиляди млади хора в над сто руски градове два пъти – през март и през юни – излязоха на протест след призива на Навални и с лозунги

 „Путин е крадец“

И още веднъж излязоха на 7 октомври – денят, в който беше убита Анна Политковская, рождения ден на човека, който заяви, че смъртта й му е създала повече проблеми отколкото целият живот на „тази незначителна журналистка“. И който 9 години след нейната смърт заяви: „Не е факт, че Борис Немцов си струваше да бъде убит“. 
Има явни признаци за това, че антипутиновата кампания се подкрепя от определени кръгове във властта, включително силовиците, а путинският „бункер“ е силно притеснен от всичко това. Което се доказва от новия арест на Навални и появата на сцената, както през декември 2011 година, в критичните за властта дни,  Собчак е на „повикване“, която се позиционира като „съюзник“ на Навални, готова „да поеме неговото знаме“.
Но да се върнем към мотивите за 

лоялността към Първия

на ключовите оператори във властта в течение на дългите седемнадесет години на развития путинизъм. 
В края на 90-те години путинските авери бяха дребни питерски мошеници. Те дойдоха на власт и станаха това, което са сега, не в резултат на някакъв чекистки заговор или преврат. Те бяха доведени във властта „за ръчичка“ и бяха назначени за охранители, политици, чиновници, олигарси. Те много добре знаят срамните обстоятелства на операция „Приемник 2 000“ (визира се предаването на властта от Б. Елцин на В. Путин-бел. пр.).
И от тогава това е тяхната Власт, създадена от тях и работеща в тяхна полза. „Системните либерали“ и „силовиците“– путинското СС – са обединени и кръвно свързани от дълбокото убеждение, че в тази „изостанала страна“ на този „див народ“ в никакъв случай не трябва да се дава възможност да избира властта на свободни избори. Иначе той непременно ще избере някакви ужасни хора, които ще поставят под заплаха „пазарните реформи и авторитарната модернизация“. Или, с други думи, ще започнат да задават неприятни въпроси за произхода на огромните богатства на СС-овците...
Простата руска жена и легенда на путинската пропаганда Маргарита Симонян изрази тези страхове откровено: „След първите свободни избори в Русия всички нас ще ни избесят“. А един „интелектуалец“, водещ идеолог на путиновия режим, предан на „добрия Хитлер“ веднъж призна: „През последните 20 години мирът във върховете се крепи на това, че не се обсъжда кой как използва служебното си положение. В елита чисти няма“.
И за пръв път в тези 17 години на благополучно управление пожизненият „путиндент“ се сблъсква със сериозни проблеми. Сред елита цари съмнение в способността на Путин ефективно да изпълнява функцията на „интерфейс“ в отношенията му с вечно ненавиждания и вечно любим Запад, гарант на съхраняваните там активи, които вече се измерват в трилиони (!) долари. 

Провалът на неоимперските авантюри,

 за които Путин тщеславно пое лична отговорност, стана най-голямото поражение на режима и подкопа неговите икономически „опори“, пределно обостряйки отношенията със западните „партньори“, които контролират изнесените извън Русия пари.
Той се превърна в екзистенциална заплаха за най-милото на руските управници – не просто за богатството им, а за целия начин на живот, който те биха могли да имат на Запад с награбените в Русия милиарди (образование за децата им, благополучието на жените им, любовниците им, дълъг щастлив живот, политическо и биологично безсмъртие). 
Всичко това е поставено под въпрос от един човек, който с авантюристичните си изхвърляници развали деловите взаимоизгодни отношения на „елита“ със Запада.
И освен това, Путин реално е омръзнал на всички. Писнало им е от неговата дребнава злоба, от лъжите му, от рибешките му оченца, безкрайното му мишкуване. И още 6 години да гледат ТОВА? Националното зомби вече не може никого да учуди повече – нито с гол торс, нито с гол задник с пера.

Кремълската корпорация е пряк наследник на комунистическата номенклатура

 А тя умееше по един или друг начин да отстранява изгубилия адекватността си Първи.
Сегашните обаче трябва да действат в условията на цайтнот (остават 180 дни до тоталната конфискация – визират се бъдещите президентски избори – бел.пр.), преминаващ в цугцванг, кадрови глад, задълбочаваща се системна криза и стремително свиване на броя на възможните сценарии.
При цялото им презрение към народа, все пак ще им се наложи да му предложат някаква постпутинска телевизионна дъвка, за да легитимират продължението на своето съществувание след Путин.
Да яхнат набиращата височина националистическа вълна? Но тогава ще им се наложи да застанат най-отпред и да закрещят: „Кавказ!“. Но как ще погледнат на това бизнес партньора им Рамзан Кадиров и още десет милиона руски граждани с „кавказка националност“? 
Или, вместо това, да вкарат в Москва кадировските банди, за да изчистят всички несъгласни?  Нали ще ги разкъсат с голи ръце заради националната гордост на „великорусите“, а 

членовете на постпутинската банда ще увиснат на стълбовете

„Кремълската корпорация“ вече няма нито хора, нито идеи, нито дори желание. Краят на историята за нея вече е настъпил. Времето е застинало в лепкава „вечност“ и нашата евразийска самобитна гордост – властовата фалическа вертикала– за трети път в едно столетие заплашва да пропадне в поредната черна дупка на руската история.
Нощта  е най-тъмна преди изгрев. Време и човешки капитал за хормирането на масово, многомилионно протестно движение катастрофално не стига. И както често се случва в критични моменти от историята, много зависи от решителността и непреодолимия стремеж да бъде променена историята на неколцина: АмПутинация, която може да отвори прозорец за възможностите на гражданското общество или гангрена. 
Родината или нейната смърт.

Превод:Faktor.bg