Русифицирането и съветизирането и до днес трови с последиците си националното ни битие.

                       „Руското правителство…е наумило и труди се с всички лукави и
                       безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество
                      България и да уникакви нашата народност, само нам скъпоцен-
                       но и свято наследение!”                                                                                       
                                     Георги Стойков Раковски, „Преселение в Русия или
                                     руската убийствена политика за българите”            

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Трети март е още далеч календарно, но душевно явно е много близко – самата ни национална душевност е. Какво е линейното време пред свободолюбието на цяла една нация! – ще рекат родните душеведи.  Нищо, нищичко не е, но аз си имам своите резерви. Резерви исторически и резерви актуални. И историчността, и актуалността им са тема на настоящия коментар. Който ще започне с възхитата, с която милиони мои русофилски настроени сънародници вече се готвят за празничната дата. Техният ентусиазъм се радва и на държавническа подкрепа – Трети март е и официален национален празник. Чиято официалност е съмнителна – още по-съмнителна е националността му.
Тъкмо с тази съмнителност ще започне разказът ми. Наистина ли имаме исторически и актуални основания да считаме трети март (неслучайно аз го пиша с малка буква) за ден на нашата национална независимост? Според мен тази дата може да бъде считана само за знаково календарно обозначаване на руско-турската война. В която, макар и трудничко, макар и с цената на хиляди ненужни, предизвикани от негодната руска армия и от поредица от погрешни военно-тактически решения, Русия все пак побеждава. Така или иначе победата е факт, но 

това е не наша национална, а руска имперска победа

 Да си е чества тогава Русия. Обещавам, че ако харижем трети март на руснаците, ние, българите няма да обеднеем национално и исторически – и ние имаме какво и защо да празнуваме. Като ден на националното ни освобождение бихме могли да честваме 22 септември (5 октомври нов стил), когато през 1908 г. в Търново е официално обявена независимостта на България. Тук вече става дума за една наистина българска дата. С още по-несъмнено основание бихме могли да честваме като ден на свободата 10 ноември, когато през 1989 г. започна победният марш на демокрацията. По мащаб и национална значимост в моите очи тази дата надхвърля Деня на независимостта – за трети март пък да не говорим изобщо! Доколкото турското робство е съмнително като такова и оспорвано от немалко наши и чужди изследователи, докато 

комунистическият тоталитаризъм е несъмнен,

 исторически везните накланят видимо към датата 10 ноември. Уточнението, което държа да направя тук в тази връзка, не е за подценяване – то е от принципно естество. Ако някой мой опонент рече, че комунизмът на родна земя не е разгромен и до ден днешен, че, видоизменени козметично, в лицето най-вече на БСП, АБВ и „Атака” старите комунистически кадри и старите комунистически практики и в наше време господстват над държавността ни, ще се съглася. Не ще и дума обаче, че, колкото и половинчата, противоречива и непоследователна да е, демокрацията ни обезпечи онези човешки права и граждански свободи, които под суровата сянка на тоталитаризма бяха немислими. Да твърдим, както правят това много мои сини политически съмишленици, че през последния четвърт век в България нищо не се е променило, значи не само да отречем свободата на словото, свободата на пътуванията, синдикалните и политически свободи, на които все таки се радваме днес – това значи и да подценим и обезценим националния и граждански героизъм на хилядите жертви на дългогодишния комунистически терор, на онези политзатворници и концлагеристи, върху чиито кости е изградена днешната ни свобода.

Дори да решим, че 10 ноември не е знакова дата, която заслужава нашата национална почит, а дата, която бележи само един вътрешнопартиен преврат, основание за преклонение все пак има. Вярно е, че 10 ноември не постави край на комунизма, но край на тоталитаризма все пак постави. А без тоталитаризъм, както показа и родната гражданска практика, комунизмът е обречен. Вътрешнопартиен преврат или не, за мен няма съмнение, че на 10 ноември 1989 г. стартира онова паметно разграждане на системата, което малко след това помете от лицето на земята комунистическия тоталитаризъм. А това е достойно за честване. Бихме могли да честваме национално и първите свободни избори, които, макар и да приключиха с победа на неокомунистическите формации, положиха началото на парламентаризма.  
Да се върнем обаче към въпроса доколко действителни и доколко мними са основанията, с които считаме трети март за наш национален празник. Ключово в случая е обстоятелството, че по своята природа робство и свобода са корелативни понятия. Колкото по-реално, колкото по-несъмнено е робството, толкова по-реално и толкова по-несъмнено е и освобождението от него – истинско освобождение може да има само от истинско робство. Погледнато по същество, преди 140 години Русия е нямало от  кого и е нямало защо да ни освобождава. За най-престижни корифеи по тази щекотлива тема аз считам Вера Мутафчиева и Атанас Славов. Ето защо аз им вярвам: през вековете на турското присъствие на балканска земя много български чорбаджии са имали роби (включително и мюсюлмани), роби обаче българите не са били. Не са роби хора, които се радват на редица фундаментални права като правото на собствено вероизповедание, на собствена национална култура, на собствен език, хора, които имат възможността свободно да пътуват по целия широк и пъстър свят, които имат правото и на собствена частна инициатива, и на недвижима собственост – обстоятелство, което ги прави икономически, а оттам и политически, независими. Всички тези елементарни права и свободи не само че не са били достъпни за настъпващите от север руски воини – масата руснаци са нямали дори понятие за тях. В огромното си мнозинство руската армия е комплектувана от безпросветни мужици, които са 

несравнимо по-несвободни от българите,

 които са тръгнали да освобождават. Мужици, които живеят в землянки, крепостници, които принадлежат на помешчика си така, както му принадлежи инвентара и добитъка, които са тотално обезправени, закрепостени и приковани към губерниите и чифлиците си – губернии и чифлици, които, ако не беше войната, те нямаше никога да напуснат. Как, кого и защо тези потомствени роби и почвеници ще освобождават, как ще прокарат по далечни и чужди земи права и свободи, които за тях са тера инкогнита – нещо непознато и недостъпно?
Не, Русия не ни е освобождавала преди 140 години, а още по-малко – през 1944 г. Тя не е и възнамерявала да ни освобождава. И в двата случая Кремъл е следвал своята завоевателна имперска политика, която от векове е гледала на българите не, както 

руската националистична пропаганда

 и до днес твърди, като на славянски и православни братя, а като на потенциална плячка. Следвайки империализма си, в края на 70-те години на ХIХ в. Руската империя тръгва да си обезпечи достъп до проливите, турската армия прегражда пътя ѝ и руснаците я прогонват – това е всичко. Свободата и независимостта на България никога не са били грижа на Кремъл – не са негова грижа и в днешно време. Както не са грижа и на исторически, и на днешен Кремъл свободата и независимостта и на собствените му граждани. 
Още в хода на руско-турската война Русия се подготвя да узурпира бъдещата българска държава. А след войната го прави най-безскрупулно. Докато, преминавайки през китните български селца и паланки, руската монархическа армия граби и разграбва на поразия домовете и стопанствата на „освобождаваните” (впоследствие това прави не по-малко брутално и червената армия), веднага след войната Кремъл заставя младата и неукрепнала българска държавица да ѝ изплати всички разходи по бойните действия – до последния патрон. Което България и прави чрез тежки и заробващи заеми от чужди банки. Редица наши възрожденци, между които и най-големият български филантроп Евлоги Георгиев, напразно протестират пред руското военно командване срещу 

ограбването на цял един беззащитен народ

 След войната Русия настанява по всички ключови позиции на новосъздадената българска държава и армия ѝ свои хора. Които, въпреки съпротивата на малкото трезвомислещи български родолюбци като Стефан Стамболов и Захари Стоянов, целят и постигат русифицирането на страната ни. Русифициране, което впоследствие прерасна в съветизиране. Русифицирането и съветизирането и до днес трови с последиците си националното ни битие. Става дума за старите исторически отрови на великоруския шовинизъм. Защо казвам и съветизиране ли? Ами защото в начина, по който днешните ни държавници и милионите русофили и русоиди на всички обществени равнища подготвят рамо до рамо с Кремъл тържествата за предстоящия трети март има нещо много съветско – по стил и смисъл тази подготовка напомня удивително българо-съветската дружба. Която, както хората от моето поколение знаят и помнят, бе обещана на страната ни от векове за векове. Така се оказва днес – май така ще се окаже и в бъдеще: близко и далечно. За мен няма съмнение, че днешната тържественост е ехо от незабравимото съветско господство над националното ни битие. Ето защо:
Усилено подготвяните посещения (я на деспота и кагебист Путин, я на не по-малко деспотичния и шовинистичен патриарх на руската православна църква) на родна земя са изцяло в духа на социалистическия интернационализъм. Който кажи-речи пет десетилетия наред интернационализираше по комунистически, сиреч 

денационализираше и русифицираше, България

 Във войната преди 140 години наред с руските участват и хиляди финландски, румънски и украински воини, сражаваха се и умираха бойци от общо десетина нации. Обстоятелството, че днешните родни ентусиасти не привличат и техните държавници и посланици в подготвяните церемониални празненства, е не само израз на неблагодарност и незачитане паметта на техните жертви за националната ни кауза. Този селективен подход поражда подозрението, че родните русофили целят да игнорират участието на други страни и народи във войната, за да блесне още по-ярко руското участие, за да се препише освобождението (доколкото е освобождение) на България от турско робство (доколкото е робство) единствено и само на Русия. Всичко това можем да окачествим единствено и само като фалшифициране на историята – фалшифициране, породено от национален нихилизъм и раболепие пред Кремъл. Едно раболепие, чиято историческа цена е загуба на националната ни независимост. Такава е и неговата настояща цена, такава ще е и бъдещата му цена. В това пагубно ценообразуване съществен принос имат два фактора: Националното предателство на милионите български русофили – от една страна – и нашата всеобща търпимост към него – от друга. Една търпимост, която закономерно ни превръща в национални съпредатели.