Д-р Любомир Канов*

Преди да възникне в София паметникът на Червената Орда, наричана понякога Армия, в красивия малък парк, замислен от градинарите на Фердинанд, в моето детство все още съществуваше Зоологическа Градина. Срещу езерото Ариана, там където можеше да се наеме лодка тип каяк или "русалка", с живописното мостче през езерото, през Евлоги Георгиев, от другата страна на Перловската река, облицована с плочници от народния враг и кмет на София преди 9.9.44 инж. Иван Иванов, се намираше тази Зоологическа Градина. В нея имаше лъв, пауни, мечки и различни космати бикове и козли, които бяха потънали в безразличие, наподобяващо апатията на прокудени хора, които са принудително настанени в бараките на изселнически лагери, от които не им е съдено някога да излязат. Естествено, нашите родители ни водеха понякога при животните, вероятно защото са смятали, че трябва да разширят нашият умствен кръгозор. Все пак, в Рибния Буквар, българският еталон за просвета, има нелепа рисунка на кит и пр. естественонаучни животни, така че тяхната представа за нещата от природната среда, които трябва да бъдат показвани поучително на децата, включваха зоологическа градина и дресурата на животни в цирк.

Но, кой да ги съди?

За мен, най- тъжната и поразителна гледка обаче не беше стария беззъб лъв, нито безличните африкански мисирки притичващи в своите клетки, нито даже неподвижните змии, а вълкът. Затворен в неголяма клетка с мрежа откъм зрителите и задна стена откъм западния Евлоги Георгиев и Перловската Река, вълкът, мой познат от приказките и от разказите на дедо ми Дойчо за сражения с вълците със сабя в ръка над Белидие Хан през Първата Световна Война, когато се прибирал пеша към дома си, той ме порази преди всичко с това колко беше дребен. Вълкът, хищникът, беше едно мършаво животно с жълти, бегли очи, което сновеше непрестанно в клетката си, със смъкната задница в упиканото си мизерно пространство и миришеше ужасяващо зле. Никога няма да забравя тази миризма. Миризмата на затворника вълк. Вероятно и ние миришехме така, когато ни затваряха много десетилетия по- късно в килиите на Седмо Отделение на Софийския Затвор заедно: осъдените на смърт и политическите.

Аз обичах животните като дете, една от първите книги, които прочетох, след като научих азбуката, беше една книга на Виталий Бианки, която се казваше "Горски разкази". Скоро след това, заедно с Вачо Бъндарака, като 7-8 годишни обитатели на махалата около улица Джовани Горини и Оборище, тръгнахме на лов за диви животни с лъкове и стрели в околностите на Феята, където тогава свършваше София. Този поход не завърши успешно, но не за това си спомням сега.

Скоро след това се преместихме да живеем в Лозенец, също в покрайнините на тогавашна София и поради липсата на шум и автомобили, можехме в тихите летни нощи да излизаме на балкона и да се вслушваме в звуците на нашия роден град. Понякога от Летния Театър в Парка на Свободата ( Борисовата Градина вече беше отменена ), се чуваха довеяни от вятъра смехове и сатирични реплики на Парцалев или Стоянка Мутафова, отделни акорди на буфосинхронисти и воплите на хванат за гушата социалистически саксофон. Довяни и отвяни звуци. Понякога, когато беше съвсем тихо, се чуваше страшният рев на зоологическият Лъв. Беззъбият български пленник, националният символ, изреваваше от килията си, обикновенно среднощ.

Вълкът обаче никога не виеше.

А после преместиха Зоологическата Градина и сега остана само Паметника. Ако можеше някой скулптор да ги излее от бронз тези двама клетници, лъвът и вълкът, да събори мотоциклетите от Паметника и да претопи автомата Шпагин в скулптура, която да разкаже за нас...

А иначе, всички животни от всички зоологически градини трябва да бъдат освободени незабавно от своите клеткил

*Текстът на автора публикуван на личната му страница във Фейсбук, заглавието е на Faktor.bg