Димитър Бочев

  Историческите ни отношения с Русия не са сложни – прости са. Прости са и актуалните ни отношения с Русия. Исторически ние сме ѝ дали две безценни съкровища: 

книжовност и религия

 Сиреч писмо и четмо, без които няма нация, и вяра, без която няма душевност – човекът го няма. А сме получили в замяна от империята цял куп злини (една от друга по-кошмарни) като империализъм, агресия, окупация, мракобесие и азиатщина. Сделката явно е неравностойна и е неравностойна все за наша сметка – разменяли сме си през вековете цивилизованост срещу варварство, цивилизованост и варварство си разменяме и до днес. Че руснаците не искат да го признаят и си присвояват с лека ръка и азбука, и православие, е понятно – те отвеки веков довеки веков считат, че целият външен свят им е длъжник. Целият свят, и особено ние, българите. Които сме най-потърпевши от техния необуздан шовинизъм. Най-лошото е обаче, че и милиони българи гледат на тези ни отношения с очите на Кремъл. Става дума не само за апаратчици на водещи политически партии, не само за правителства, президентства и парламенти – и за многобройните самодейни русофилски организации в центъра и по места, обединили в монолитните си редици хиляди и хиляди редови граждани, става дума. Български граждани, които демонстративно горят и тъпчат по сборищата си американското знаме и знамето на Европейския съюз и гордо развяват руския национален флаг. В разрез с всяка логика те вършат издевателствата си в името не на едно мазохистично чуждопоклонничество и в интерес не на един ненаситен и насочен срещу националността ни империализъм, а под маската на родолюбието. „Опък станал този свят!” – би възкликнал възрожденският ни поет.
Съзнавайки го или не, тези обществени ентусиасти вредят на националната ни кауза многостранно. Вредят ѝ директно като обслужват руските имперски попълзновения на Балканите и като подготвят почвата за 

политическото проникване на руската доктрина на родна земя

 Вредят ѝ и индиректно, доколкото всяко русифициране на националния граждански климат закономерно води до дистанцирането ни от ЕС и от Евроатлантическата общност. На практика това значи отлъчването ни от цивилизацията и приобщаването ни към евразийската нецивилизованост. Това вече се случва – както по политически, така и по икономически път, така и в хода на двустранния ни културен обмен, така и в общуването на православните ни църкви. В това всестранно настъпление Кремъл е стъпил непоклатимо на вековните си имперски традиции. Ние пък разполагаме с вековни традиции в преклонението си пред експанзията на Кремъл. Така двата лагера – завладяващи и завладявани – се  допълват взаимно – отново за наша сметка. Как става това, ще ни подскажат с еднаква убедителност и история, и съвремие.
И така, допреди т. нар. Освободителна руско-турска война Русия е водила през петте века на турското господство на Балканите още десетина подобни войни. Всички те са обслужвали руските хегемониални интереси на Балканите, и то толкова отявлено, че дори Кремъл не дръзва да обозначи някоя от тях като освободителна. Те наистина не са такива, но не е такава и войната в края на 70-те години Х|Х в. – просто в онзи исторически момент потребностите на руския империализъм, който е водещ фактор във всеки външнополитически ход на Кремъл, вече включва и нашите земи в нечистите си сметки. Русия копнее просто да стъпи на проливите и за целта трябва да прогони турците от пътя си – това е процесът, който ние по внушение на Кремъл считаме за освобождение. А свободата на България е всъщност последна грижа на руския император. За да подчертаят пренебрежението си към нашего брата, настъпващите през страната ни руски войски избягват да стъпват в българските православни черкви, с които е осеян пътят им. Наредено им е да се черкуват само в гръцки православни храмове, а където такива липсват, използват походните си олтари. Целта е ясна като ден: в онези времена демонстративното незачитане на църквата ни значи 

демонстративно незачитане и на националната ни независимост,

 която се задава с отстъплението на турците. Още с обявяването на войната Руската империя е наясно, че една независима българска държава не е в неин интерес – целта на Кремъл е да подмени една зависимост (турската) с друга (руската). В този смисъл трябва да бъде разбирано и предупреждението на Левски, че който ни освободи, той и ще ни пороби. Така и става, защото единственото действително освобождение е не подарената от външни обстоятелства, а извоюваната със собствени сили свобода, себеосвобождението. Поразително в този смисъл е поведението на т. нар. освободители и след т. нар. освобождение. Когато Кремъл ни заставя да му изплатим всички разходи по военните действия – до последния патрон. Това младата ни, бедна и немощна държава прави, като взема тежки и заробващи заеми от чужди банки, но нима така се държи един освободител? Заедно с това Русия окупира на практика цялата ни държавна администрация, настанявайки по ключовите ѝ позиции свои хора или техни протежета. Този факт превръща окончателно декларираната като освободителна война в завоевателна.
Руско-турската война не би и могла да бъде освободителна по силата на редица принципни закономерности. Преди всичко това е война, водена от безпросветни мужици и почвеници с крепостическо съзнание, които са потомствени роби, притежание са на помешчика, който ги владее като земите и стоката си, продава ги и ги препродава като животните си. За тези изцяло обезправени крепостници понятия като човешки права и граждански свободи са непознати. Не може, немислимо е една робска армия да понесе и пренесе на щиковете си свободата. Само свободни хора могат да освобождават, докато 

настъплението на роби вещае ново робство

 Парадоксът на водената от Русия по родните земи война е, че в нея освобождаваните българи са несравнимо по-свободни и по-цивилизовани от освобождаващите ги руснаци. Само по себе си това обстоятелство превръща прокламираното освобождение във фарс.
Подобна е ситуацията и през септември 1944 г., когато под командването на най-малограмотния и глуповат маршал Толбухин (за такъв той е считан и от собствените си партийни другари) Трети украински фронт нахлува без всякакво правно основание в страната ни. Тогава обаче вече разгромът на родната демокрация е откровен и пълен – пълно е и въдворяването на един невиждан в цялата ни хилядолетна история деспотизъм. Господството на Кремъл е така безусловно, че на практика България губи държавност, превръща се в изцяло формална държава, държава, лишена от собствена външна и дори от собствена вътрешна политика, държава, чийто статут е сведен 

до статута на руска губерния

 Но и този погром над страната ни, продължил почти половин век, се оказа недостатъчен да отрезви главозамаените от собственото си русофилство родни русофили. Ирационално по природа и прерастващо в русоидство, русофилството на тези екзалтирани люде е най-опасната заплаха не само за националната ни сигурност, а и за националността ни. Страшно е дори само да си представя какво би станало и какво би останало днес от суверенитета  Република България, ако не бяхме членове на Европейския съюз и на Нато – вероятно би ни постигнала горчивата участ на Крим или поне на Украйна.
Наблюдавайки обезпокоен вихрещите се в новородената българска държава вулканични русофилски страсти, още преди стотина години митрополит Методи Кусев предупреждава, че „русофилството в България е достигнало до степен на идиотство”. Едно идиотство, от чиито зловещи последици предупреждаваха всичките ни възрожденци – от апостола Захари Стоянов до апостола Стамболов, от Раковски до Ботев и Левски. А ние, техните потомци, плащаме непоносимо висока цена за това, че не се вслушахме в мъдрите им предупреждения. Не се ли осъзнаем овреме, ще продължат да я плащат и нашите близки, и нашите далечни потомци.
Всички държави от бившата Съветска империя са белязани незаличимо от нейните злодеяния, но за съжаление не всички са си извлекли съответните поуки от близкото минало. Докато централизираният терор на Кремъл отврати десетките тероризирани народи, нас като че ли ни заплени – макар че бяхме от най-тероризираните. В едно Маркс е безусловно прав: базата определя надстройката – не и обратното. Така че без многомилионната армия родни русофили, които съставляват базата, пагубната лакейска политика на държавниците ни (надстройката) към Кремъл би била немислима.  В страни като Полша, Чехия и Словакия руският империализъм е вече безпомощен да проникне. Не само защото Нато ги пази – пази ги преди всичко собствената им бдителност, пази ги, заседнал дълбоко в народното съзнание, вечно кървящият спомен за руските и (особено) за съветските издевателства.  А това е най-надеждната охрана – и от Нато по-надеждна и непробиваема. Хората в тези така близки до нас географски и така далечни от нас като манталитет страни са оползотворили скъпо платените уроци на далечното си и недалечно минало, а ние сме ги пропилели. И си плащаме в брой високата цена за разхищаването на този безценен граждански ресурс.
Ще завърша със споделеното неотдавна пред камерите на bТВ – колкото и да ми се искаше да нямах основание да го преповтарям: Историческото проклятие на България е Русия, настоящето проклятие на България е Русия и, ако върви, както е тръгнало, и бъдещето проклятие на България също ще се казва Русия. Казвам го не със злорадство – с болка го казвам. Една болка, която за милиони мои съотечественици е радост. И една радост, която е некрофилна по своята природа, която е на път да ни лиши от отечество, която стъпка по стъпка води неотклонно към собствената ни национална гибел.