Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Като трети март, като девети септември, и рожденият ден на Тодор Живков има защо да бъде отбелязван – няма защо да бъде честван. Става въпрос все за дати, които са знакови за националната ни история не с добродетелите, а със злините си. Не че ако Тодор Живков не се беше родил на 7 септември 1911 г., на родна земя нямаше да се намери друг нему подобен палач и лакей на Кремъл, който да поднесе на тепсия националността ни цяла-целеничка в дар на съветския империализъм, но съдбата е пожелала това да бъде Тодор Живков – тодорживковизмът е герой и на настоящия текст. При което под герой трябва да се разбира обект, тема, а не героизъм.
Казвам го, само за да уточня собственото си отношение, а че милиони мои сънародници (съграждани не бих ги нарекъл – обща гражданска кауза ние с тях нямаме за споделяне) ще предпочетат героизма, не ще и дума. Преди години писах, че ако Тодор Живков изневиделица възкръсне и се яви на поредните парламентарни избори, ще ги спечели сам-самин, еднолично, единствено и само с името си, без да му е необходима дори подкрепата на неокомунистите от БСП. Всичките си демократични и недемократични съперници ще тръшне Тодор Живков в земята, всички до един – и черният каратистки колан на премиера ни няма да го възпре: Живков ще го обеси политически на него! Така че не личността на именития ни рожденик ме безпокои мене в тези паметни за националната ни история септемврийски дни – безпокои ме популярността на дълголетния вожд, 

явлението тодорживковщина ме безпокои, 

онова масово, общонародно преклонение и поклонение пред един колкото малограмотен, толкова и безскрупулен тиранин, пред един физически и морален убиец на близкото ни минало. А като гледам как ден след ден престижът му расте, как безсмъртният спомен за Негово нищожество се къпе в любовта народна (този път любов искрена, истинна и доброволна, а не симулирана, плакативна и изнасилена, както беше допреди трйсетина години), все повече се опасявам, че близкото ни тодорживковско минало и в близко, и в далечно бъдеще може да се превърне.
Един мъдрец стигна до печалния извод, че за да застанеш начело на един народ, като държавник ти трябва да интегрираш, да обединиш и доразвиеш в личността си не положителните, а най-негативните, най-отвратителните му национални качества. Тъкмо това съумя да постигне интуитивно и Тодор Живков, ласкаво наричан и до днес от милиони свои съвременници и потомци Тато. Който търси тук сложни психоаналитични изследвания на националния ни манталитет, който подозира във властовите хватки на родния вожд рафинираното интригантско майсторство на един нов кардинал Ришельо или проницателни анализи из дебрите на тълпата в стил „Бунтът на масите” и „Човекът и хората” на Ортега и Гасет, търси под вола теле. Де у Тато такъв интелект – по правешките баири той не се придобива, не се придобива и по чертозите на Политбюро. Става дума по-скоро за интуиция, за рефлекс, за нюх за власт – все качества, присъщи преди всичко на елементарните и властолюбиви натури. Тато (наричам го така, само за да стана мил и драг на масовия читател) бе простоват като сънародниците и като ортаците си от ЦК , като сънародниците и ортаците си грубоват, като тях 

хитър, коварен и алчен

 Но и като тях народняк. И послушен, и безгръбначен като тях – готов с еднаква готовност и да се прекланя пред силните си кремълски велможи, и да издевателства над слабите си български поданици. Той нямаше защо да ги убеждава, че е като тях – той беше по силата на примитивната си природа един от тях. А повече не му и трябваше. И около него, и под него, и над него – все простотия, лакомия за власт, малограмотност и пошлост. Еднороден с управлявани и управляващи, Тато гледаше на Отечеството като на бащиния – и като бащиния разполагаше с него. Когато го предложи преди половин век за пръв път като дар на СССР, Тато направи това непретенциозно и естествено. Човек може да подари само онова, което му принадлежи – в неговото деребейско съзнание България му принадлежеше безусловно, безусловно я поднасяше той като армаган на кремълските си ментори. Отблагодарявайки се за оказаното с високомерие и изконсумирано с наслада менторство двукратно: Веднъж – през първата половина на 60-те и още веднъж – десетина години по-късно. И (забележете!) – става дума съвсем не за формален акт. Партийните документи, предшестващи и придружаващи скъпия дар, са недвусмислени – в тях се говори едно към едно за закриване на България като суверенна държава и за пълното ѝ сливане със СССР. Всъщност нямаше и какво толкова да се закрива – суверенна държава НР България тогава не е била ни най-малко. Де факто в онези сурови и зли времена страната ни така или иначе беше на практика със статута на съставна съветска република. Тъкмо затова номенклатурчиците от Кремъл вежливо отказаха жеста – защо да се бламират пред световната общност, узаконявайки нещо, което така или иначе им принадлежеше неофициално по силата на властващото беззаконие? Беззаконие, което не знаеше граници – ни национални, ни интернационални; ни държавни, ни географски.
Да ненавиждам датата 7 септември аз имам и друга, лична причина. На този паметен ден през 1978 г. на моста Ватерлоо над Темза бе погубен един от най-стойностните хора, които съм имал радостта, драматизма и тъгата да познавам – Георги Марков. За разлика от братовчед му Любен Марков, аз съм уверен, че атентатът срещу него беше 

подарък от Държавна сигурност на рожденика Тодор Живков

 Казвал съм го и друг път, но явно се налага да го повторя: След като Георги можеше да бъде убит и във всеки друг ден на годината, математическата вероятност да го прострелят случайно точно на тази дата е 1:365. От което автоматично следва, че е 365 пъти по-вероятно убийството му да е замислено и извършено като реверанс към Тато. Твърденията, че това не е така, че Тодор Живков дори не е знаел за готвеното покушение, лично аз считам за несъстоятелни. Палачите на Държавна сигурност са хора без съвест, но не и без разум – под вечно будната заплахата на неограничената, абсолютната и еднолична власт, която Живков бе съсредоточил в ръцете си, едва ли някой ръководител на ДС би се наел да поеме отговорността за подобна мащабна операция върху себе си. Направи ли го, при един възможен провал (а провал е винаги възможен) той рискува да се окаже в небрано лозе, да злепостави на международно, на световно равнище и Тодор Живков, и целия лагер на мира и социализма с Кремъл воглаве. Такъв смелчага в редовете на меча и щита на Партията ръководителка аз не зная – тези хора са безстрашни, само пред слабите и немощните, докато пред силните са сервилни. Тъкмо на тази им природна сервилност се крепеше и цялата демонична система.
Има и още нещо. След като разследванията на отдела за борба срещу тероризма към Скотланд ярд установиха по безспорен начин и факта на убийството, и оръжието, и използваната смъртоносна отрова, от оперативна гледна точка за похитителите случаят може да бъде окачествен като провал. Цялата технология, по която бе проведена зловещата акция, говореше, че целта ѝ е била престъплението да изглежда не като преднамереност, а като естествена, макар и недиагнозирана, неразгадана медицински смърт. Стриктното разследване на британските служби за сигурност не позволиха тази цел да бъде осъществена – оттук и провалът, който в очите на партийната върхушка е бил несъмнено грандиозен. Обстоятелството, че и след като станаха ясни неговите мащаби, 

никой от българските участници в злодеянието не бе наказан,

 подсказва само едно: че операцията е била съгласувана на най-високо равнище. А в народните републики най-малко отговорни са най-високите равнища – обратното е само в демократичните държави.
Само преди седмица на страниците на настоящото издание писах, че в месец септември е нагнетена най-много национална политическа история. Тогава не споменах пътя и гибелта на Георги Марков, защото знаех, че ще дойде и моят час, часът на негов духовен родственик, на брат по изгнаническа съдба, на съчовек и приятел. Ето че този емблематичен  час дойде днес. Всичко това – като субективно, като собствено изживяване, което е колкото болезнено, толкова и скъпоценно. Обективно погледнато, крайно време е да се окаже скъпоценно то и за нацията, и за историята ни. И то така, че светлото име на Георги Марков да не се върти и превърта само в моите мемоарни есета, а да влезе там, където е естественото му място – мястото, което и доблестният му граждански път и (особено!) безмерният му литературен талант предопределят: в общообразователните програми, в учебниците по литература и история на всички средни и висши учебни заведения. Стане ли веднъж това, моралната вина и на нас, неговите потомци, ще стане по-малко тежка.