Станишев на практика повтори номера на своята ракета (в)носител на партийната му кариера Георги Първанов да остави враговете да се сблъскат без негово участие и да извади от това някакви еднодневни дивиденти.

„Не виждам защо да реагираме на едни или други изказвания. За онова време аз лично нямам никаква обективна информация”, каза вчера бившият шеф на тройната коалиция и неин премиер. А поводът е възкръсването на Жан Виденов в публичността, към което сегашният партиен елит на „Позитано” се отнесе с тревожна ревнивост. Защото Виденов, в свойствения му позабравен стил раздаде категорични оценки наляво и надясно, без да пощади самия Станишев, с което привлече симпатиите на част от червените избиратели. Ами сега?

Ами сега-както и преди

Ще отричаме, другари! Ще правим както правехме от самото начало на контролирания от нас т.н. преход, свързан с прихода на олигархията, родена от червеното знаме ( нали си спомняте песничката от „На всеки километър”, в която родолюбиво се претендира: „нас червеното знаме роди ни”!).

Тактиката да се пренебрегват неудобните теми с претенцията, че те не са актуални, не е нова за върхушката на БСП в нейния инструктаж за другарите и другарките по места. След вътрешнопартийния преврат от ноември 1989 г. , който обаче при цялата му лукавост отвори все пак вратата и за „непартийни”, непланирани процеси в рамките на спънатата ни демокрация, преименуваната БКП бързо осъзна, че направените през първите месеци на временно зашеметяване от хода на историята самопризнания за фалит, апокалипсис ( буквално- това бяха думи на др. Петър Младенов) и изобщо за катастрофа на комунизма, трябва рязко да бъдат прекратени. И да бъдат заменени с печелившата, както си видя формула:

„всички са маскари”

Нямаше как насред пушилката от падащи отломки на рухналата комунистическа фасада да бъде похвалена кухата й конструкция. Така че байганьовското „всички са маскари” се оказа основно оръжие за отбрана, а после и за контранастъпление под мотото на партийния орган, откраднал безцеремонно от героя Христо Ботев названието на вестника му „Дума”: „Горе главата, мили хора”!

Тъкмо в „Работническо дело”, преди да узурпира през пролетта на 1990-та година названието „Дума”, се появиха първите ярки спомени и признания за зверствата на режима в Белене и в други подобни острови на антисвободата, създадени от рухналия режим. Беше наистина невероятно да се види в органа на същата партия разказът за свинете, хранени с плитко заровените трупове на концлагеристи на онзи остров, който в днешно време, поради същата тази забрава, отново е превърнат в знаме на другарките и другарите, но с атомния печат на преродената съветска империя в руския й вариант под ръководството на автократа Путин.

После обаче натиснаха рязко спирачката на забравата и забраната…

Разкритията практически спряха и много от проговорилите и готови да продължат разказа за миналото отново замълчаха. Знам го като главен редактор на в. „Демокрация”, където този запушен разговор се отпуши, но вече след като бяхме „изпушили” в условията на един изборен разгром и инерцията на разобличението беше забавена, а после и овладяна напълно.

Надя Дункин, последната дръзнала да говори свидетелка по делото

срещу извергите от концлагерите,

смачкано и забравено днес, беше също смачкана в буквалния смисъл: главата й беше смазана с тояга при инсценировка на грабеж в дома на бедната старица по същия начин, по който убийците са се разправяли с непокорните в концлагерите.

И последва тишина. Удобна днес за Станишев и компания тишина…

Резултатът е известен. България се оказа единствената бивша съветска колония, в която окопитилите се другарки и другари се легитимираха чрез първите плуралистични ( все пак, макар и манипулирани) избори в постсъветския период. Употребиха демокрацията за недемократичното узаконяване на мимикрилия комунизъм и последиците от тази пирова победа над здравия разум се усещат и днес в самохвалното самочувствие на БСП, наложила своя почерк в създаването на правилата на играта от зората на демокрацийката ни от позицията на силата, захранвана и в момента с нейните многобройни явни или прикрити сателитни структури и „спящи клетки” на влияние на всички нива на местната, и държавната администрация.

Забравата и дори забраната, наложени над неудобните теми от миналото, изиграха ключова роля за това България да е това, което е днес: най-нереформирана бивша колония на СССР в Европа с всички нерадостни последици от това, видни от „рекордите” ни в международните класации по общонационално нещастие. БСП, както се вижда отново, адски държи тази исторически доказана връзка с нейната роля да бъде скъсана в умовете на хората досущ като „опашката гущера”, каквато претенция имаше акушираната от нея държава в държавата „Мултигруп” в навечерието на онези събития от 1996-97-ма година.

Очевидно е, че в днешно време пропагандата на БСП посяга пак към изпитаното оръжие за оневиняване на онова минало, което тя предизвикателно приема за свое, но само в онази част, която смята за саморекламно ( поне в очите на онези, които са склонни да й вярват).

Това щеше да е пренебрежима проява на

традиционното лицемерие на лидерите на БСП,

ако не беше дразнещата претенция, че те говорят от името на „хората”. Тъкмо това каза вчера Станишев: хората (вече) не се интересували от събитията през 1997 г., заяви той, представяйки се в позата на говорител на „хората”. С което не изневери на себе си, трябва да се признае. Защото като премиер претендираше например, че хората не се интересували от темата за досиетата, от която била важна само за „ненормалните”. Ето точния цитат от изказването му, регистрирано на 6 септември 2006 г. от в. „Сега”:

“Кой нормален човек извън т.нар. политически елит се вълнува от темата с досиетата?”, запита Станишев, след като регистрира партията си за вота в ЦИК. Според него обществото се вълнува от много по-интересни и важни теми. Отварянето на архивите на бившата Държавна сигурност имало по-скоро историческа стойност. Смисълът на разсекретяването е да се извадят карти от ръцете на хора, които са злоупотребявали с тях и са ги използвали за шантаж и рекет, обясни той.”

Без да измествам темата, ще вметна все пак, че отварянето на досиетата по идея на самия Станишев и неговия кръг съветници целеше да закове на позорния стълб ( в очите на мразещите ДС) онези, които ще се засрамят, но в огромната си част да възхвали съпартийците и другарите по оръжие, които се гордеят с това минало. Операцията беше 100 процентов успех в това отношение, трябва да се признае! Пожелалите да подкрепят искрено демократичните промени и да се откъснат от бившата орбита бяха върнати в калта за назидание на „предателите”, а гордеещите се с тази кал стъпиха върху тях в позата на последователни борци, които не изменят на „каузата”. Лустрацията, доколкото тя си остана предимно морална категория, фактически засегна истински само доказаните политически врагове на БСП.

Сега, като в цитата от „Сега”, Станишев отново иска да ни прави на ненормални, опитвайки се да манипулира днешния ден с оръжията на пропагандата от миналото. При това залага не толкова на късата памет, колкото на дългата сянка на апатията, легнала над обществото, управлявано практически от другото крило на БСП, наречено ГЕРБ- „цвете за мирисане”, но само заради парфюма, който да прикрие познатата миризма на живковизъм, която се разнася напоследък все повече от гробищата на комунизма у нас.

Този театър силно напомня на бурната 1989-та, когато едни другари смениха други във властта, за да си остане тя в техните ръце. Съответно Станишев играе ролята на Луканов, който трябва да свали от власт новия „Тато”, бившия охранител на Тодор Живков, горд с близостта си до диктатора от Правец в последните години от живота му, от които, по собствените му признания, самият Бойко Борисов е научил много.

Ярка илюстрация на този факт е подаването на топката между ГЕРБ и БСП по генетично важни за тях теми, като руския проект АЕЦ „Белене”, за който се карат кой е по-виновен в контекста на неговия неуспех. Години наред ГЕРБ атакуваше БСП не заради самата прозрачна същност на прокарването на линията на Кремъл чрез опита за

увековечаване на българската зависимост от Москва,

а заради това, че БСП не са си свършили добре работата навреме, оставяйки ГЕРБ да я доизкусурява. Сега пък се „карат” как е най-добре да извадят от кома този съветски капан в Белене, излизането от който, ама окончателното, а не циркаджийското, е равнозначно по значение на влизането на България в НАТО. И стигнаха до кон(сенсенсус) за референдум- нонсенс, натрапен на троянския кон на Русия в Европа.

Това е история, започнала в рамките на този текст с изказване на Станишев, но завършваща тук с (не)очакван финал. Може би е такъв за някои. Само че тя има своята динамика през годините и опитът да бъде покрита с камуфлажа на голямата бутафорна караница между БСП и ГЕРБ трябва да бъде изобличаван. Защото ГЕРБ не се появиха от нищото. Те бяха активирани заради пасивността на парализираното общество. Разказът за Станишев и номерата на неговата партия е свързан с разчитането на генома на прехода, който е генно мумифициран у нас, но по заръка от чужбина. Изваждането на тази свещена за колониалните ни владетели мумия от мавзолея в Белене ще бъде знак за крачка към така систематично пренебрегваната ценност у нас, каквато е Свободата.