Николай Василев*

Една от най-значимите битки, която можело да промени хода на историята на Европа се е провела през 216 г. п.н.е. край Кана, южна Италия. Картагенската армия водена от Ханибал се сблъскала челно със силите на Римската република. Още при първия сблъсък, центърът на картагенците се пропукал. Римляните повярвали, че побеждават и се впуснали право напред. Ханибал се надявал да се случи точно това. Войниците му обсадили римляните и ги унищожили. Поражението едва не довело до падането на Рим. Оттогава битката при Кана се изучава като христоматиен пример, как по време на война побеждава този пълководец, който успее да примами противника си да направи това, което самият той желае.
Това правило очевидно важи и за Хибридната война, която повече от десетилетие се води между Кремъл и Европейския съюз. Поредната битка, която може сериозно да навреди на единството на ЕС, се проведе в и около Барселона – град носещ името на Хамилкар Барка - бащата на Ханибал.

Подкрепата от руска страна за каталунския сепаратизъм

 не е нова. Ако в други части на Европа Кремъл подкрепя десните движения, в Испания свързаните с него медии и сайтове оказват видима подкрепа на предимно лявото каталунско национално движение. То има дълбоки корени, още от съпротивата срещу режима на Франко, макар, че именно откъсването на каталунските бойци – много от които анархисти - от републиканското правителство в Мадрид е позволило на Франко да победи.
"Левите" и сепаратистките активисти в Каталуния едва ли щяха да имат повече успех от сепаратистите в Шотландия, ако правителството в Мадрид, и уви донякъде и Европейската комисия не бяха постъпили така, както техните противници в хибридната война ги примамиха да постъпят.
Макар руският посланик Корчагин да отрича руска намеса в Каталунската криза, близкия до Кремъл сайт „Спутник“ публикува редица материали, които дискредитират испанското правителство. За съжаление нито то, нито Европейската комисия направиха достатъчно, за да спечелят умовете и сърцата на обикновените граждани на тази северозападна испанска провинция.
Историята е доказала, че когато демократите застанат срещу популярна кауза, включително срещу правото на самоопределение - това само налива 

вода в мелницата на екстремистите

Демокрацията не е просто управление на мнозинството. В крайна сметка не се знае кое е решаващото мнозинство? Това в Каталуния? Това в цяла Испания? Това в цяла Европа?... Малцинството днес, може да е мнозинство утре.
Същината на демокрацията е върховенството на закона, но и управлението чрез съгласие.
Ако изключим базовите ценности, като неприкосновеността на индивида и на собствеността, свободата на мнение и на религия, всички други институции и разпоредби са предмет на дискусия и договаряне.
Силата на демокрацията идва от способността ѝ да се съобразява с волята на гражданите и да се адаптира към техните желания. През последните шест-седем десетилетия броят на международно признатите независими държави нарасна от петдесетина, до близо двеста. Няма как на забраната на формиране на нови държави да се гледа като на свещена крава.
Генерал Франко идва на власт начело на бунт целящ да върне в Испания порядките на католическото средновековие. Постепенно диктаторът изоставя повечето от каузите си като неприложими през 20 век и се концентрира върху една единствена – запазването на териториалната цялост на страната.
Но Испания е средновековна империя, оцеляла по чудо до 21 век. Нейната цялост не може да бъде запазена само с конституционни заклинания. Тя ще просъществува само ако мнозинството от гражданите ѝ, във всички провинции са убедени, че заедно ще постигнат повече. Ако те изгубят чувството си за общност, никаква конституция няма да ги удържи!
Изглежда призракът на разпад на страната му е ужасявал Мариано Рахой през цялата му кариера. Но страхът е лош съветник и често води до лоши решения. Испанският премиер провали европейския консенсус спрямо признаването на Косово и така

 навреди на сигурността на Балканите

 Той съдейства и за едно силно противоречиво решение, взето още при предишната Европейска комисия и потвърдено от сегашната - че ако част от страна членка на ЕС - Каталуния, Шотландия, Фландрия... стане независима, тя автоматично напуска и ЕС! Подобна позиция може да обезкуражи за кратко някои движения за независимост, но ще нанесе огромна щета на ЕС когато, (а това почти сигурно все някога ще се случи), някоя част от ЕС постигне независимост!
Историята ни е доказала, че няма вечни държави, особено вечни многонационални формирования. Вместо да потърси гъвкави модели, които да позволят на ЕС, НАТО и на демократичната система като цяло да се адаптират към промените, правителството в Мадрид се затвори в мантрата на заклинанията, че Каталуния никога не може да стане независима.
Вероятно щеше да е далеч по-добре за всички участници в сагата, а и за цяла Европа, ако Рахой беше потърсил законосъобразен начин да позволи на каталунците да се самоопределят. Ако, подобно на Дейвид Камерън през 2014, им бе отправил призив да останат в Испания, но беше признал правото им сами да вземат това важно решение. Имаме всички основания да вярваме, че подобно на жителите на Шотландия и Квебек, те нямаше да подкрепят независимостта! Можеше да се постави условие за някакво квалифицирано мнозинство, както по време на референдума в Черна гора, когато за независимост се изискваха 55% от гласувалите.
Ако жителите на Каталуния все пак бяха избрали независимостта, нима не можеше да се направи така, че „независима“ Каталуния да остане в ЕС, в Еврозоната и в Шенгенското пространство! Сътресението от новата държава нямаше да се усети извън непосредствения регион.
Когато преди 30 г. Словения и Хърватска поискаха независимост от обречената Югославия, много "умни глави" философстваха, че искането им не било нищо повече от нежелание на по-богатите да спонсорират по-бедните.
Отказът на Милошевич да приеме мирното разтрогване на федерацията и особено превръщането на "административните граници в международни", доведе до реки от кръв!
Враговете на ЕС ще се възползват както от желанието на каталунците за независимост, така и от неадекватната политика на испанското правителство. От убежището си в еквадорското посолство в Лондон Джулиан Асандж заяви, че Испания действа като бананова монархия.
Изпращайки полиция, която да се опита да попречи на свободното провеждане на референдума, правителството на Рахой постъпи като римляните при Кана. Втурна се напред и се оказа обсаден от недоброжелателите си. Европейската комисия нямаше друг избор освен да го последва. Но много

 колебаещи се каталунци вече минаха в лагера искащ независимост,

 а заклинанията на Рахой, че референдум не се е провел убедиха милиони европейци, че той не живее в реалния свят.
Макар да побеждава в битката при Кана, в крайна сметка Ханибал е победен, а средиземноморският свят е обединен под егидата на Рим.
ЕС все още може да победи хибридната атака, на която е подложен и да не се превърне в бананов съюз. Но ще стори това само ако заложи на демократичните си ценности. Брекзит показа, че ако ЕС се привиди като пречка пред въжделенията на народите му – независимо дали те са смислени или не - дните му са преброени. Така че, преди да констатираме очевидното - че според конституцията на Испания провинциите нямат право да обявяват независимост, нека помислим как да устроим ЕС така, че неговите граждани да са щастливи!

*Николай Василев е автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение". Член на националното ръководство на БЗНС.